СИРОМАШКО ЛЯТО

„Навремето, когато чуех, че някой е на 60, виках си – тоя вече взел, дал, а сега си мисля, че даже и  на 80 човекът си е човек!.... Стига само да е нужен някому!.....”.

Стига само да съм нужна някому?!....

Вкъщи, съм нужна. Да свърша нещо, да си поделим задълженията, да се попринади нещо към семейния бюджет, да погледам детето, общо взето такива битови неща.

На работа – не, че не намират начин да ми нахлузят най-неприятните задължения, които да свърша абсолютно безплатно, и не, че даже после не ми намират кусури, защото някои хора просто не знаят какво точно искат, ама , не съм незаменима. Не съм нужна. Нужна. Разбираш ли?! Може и с мене, ама не е нужно да съм точно аз.

Приятелките. Единствената (не в смисъл, че е само една), единствената, която е, като другата ми половина, страда от хронична липса на време. (така се изразява тя). Тази, която, ако аз съм ин е моето ян и , ако аз съм ян е моето ин. Тази, която ме допълва и почти винаги ме разбира прекрасно. Тази, която ме мъмри и ми се кара, когато е необходимо, вместо, като гадното ми его за всяка глупост да ми намира оправдание, както правят някои от другите ми „приятелки”. Единствената, която смятам, че ме обича въпреки,  независимо и точно за това...(ако трябва да бъда честна и един от приятелите ми ме обича така). Дали съм и нужна?. Справя се отлично и със и без мене. То всъщност аз отдавна не съм съществена част от живота и, за да не кажа – нищожна, така, че на практика от ученическите ни години не съм я виждала как се справя СЪС мене..И като прибавим факта, че за разлика от мен, няма нищо против да споделя мислите си с течните кристали на лаптопа си и после да ги коментира с няколко електронни приятели, значи не просто времето и липсва, а аз не и липсвам във времето....Обаче тя ми е нужна. Тя ми е нужна на мене! Безспорно. Иначе сега нямаше да си говоря сама с твоите течни кристали и нямаше да смятам настоящия етап от живота си за сиромашко лято, а просто - за лято! Ха!

Имам и други „приятелки”. Едната смята, че да имаш приятели е поле на действие отредено само за тях, а тя е нещо като  страничен наблюдател. Може да се каже и, че го приема за сцена, на, която тя изпълнява второстепенна роля и няма, ама няма никакво право да импровизира или да влага нещо от себе си. Само това, което е в сценария и нищо без разрешение от режисьора! Или е като публика. Участва в действието само, ако и харесва, тоест, тогава се забелязва, че присъства в залата.   Дали се нуждае от  мен?....Преди време се нуждаеше само, когато беше в беда. Сега си има някой друг И за това. Обичам я. Аз, определено доста често се нуждая от нея.

Другата пък, освен приятелка ми е и колежка. По природа е хитра и пресметлива, макар, че носи добра душа и винаги е готова да бъде насреща. Веднъж ме попари. Простих и.... Дали съм и нужна?!...Понякога – да. За подкрепа.

Имам и приятелка, която вече я нямам. Ххахах. Просто един ден си отиде от мен. Опитах да си я върна, но тя пък най-откровено изобщо не се нуждае от мен! ...

Имам и няколко мъжки приятелки. Ххахаха. Колко смешно звучи.(малко педерастко, нали?).  Мъже бе. Приятели. Само единия превръщам в жена по някога. Чат, пат.  Но, Единствената веднъж ми каза, че не може да има приятелство между мъж и жена. Като се замисля в значителна степен е права. Значителна, защото и до ден днешен, на който и от тримата да звънна, по което и да е време на деня, ако имам нужда от помощ – ще реагират на часа! (е, поне за единия съм сто процента сигурна). С него обаче съм спала, с другия почти съм спала, а третия просто е бил твърде захлюпен, за да ми демонстрира, по начин по който да го осъзная, че и той би искал да съм спала! Не, че не ми е показал, аз, аз не съм видяла!.....Хахахах!........

Сиромашко лято! Или лятно сиромахче? Лятно? Или Сиромашко? Сиромашко лято!

Лято е навън, лятно е и в душата ми. Обаче по сиромашки лятно, по цигански някак си, нали знаеш, накрая на есента, когато е все още топло, циганите казват: да вали, да се пука, само лошо време да няма – та това било циганското лято! Нещо, като лято, ама не е точно лято. Вижда се, че вече идва есента, обаче, обачеееее – все пак, още не е дошла! Риба, ама цаца. Цаца, ама риба!!!! Че и моята работа – лято, ама сиромашко! Сиромашко, ама лято!!!!!

Виждам, че съм в края на лятото и се задава есента! Не отричам, че есента е красива, обаче не ми е любимия сезон. Направо да ти кажа – не я обичам. Тя е състояние на времето, което непрекъснато напомня, тиктака, като часовников механизъм в ухото ти, че ето я, идва зимата! Идва някакъв край! Край на лятото, край на топлото, край на светлото, край на зеленото, край на гальовните бризове, край на всичко цветно! Идва сивото, тъмното, режещото студено, голата пустота, смразяващия сняг и .....неизбежната тишина.

Та , да си дойда на думата. Виждам, че лятото свършва, а аз още не съм си намерила топлата дреха, която с мощната си любяща прегръдка ще ме пази от буйния вятър и ще прави всичко възможно да не му позволи да ме повали! Не съм намерила горящият огън, който ще пука в камината, кротичко ще присяда до скута ми и ще разпръсква гъстия мрак, студа и снега от дома, от ума, и от моята душа! Не съм намерила  тихата жарава, която ще пръсне на късчета сивото на зимата, ще притисне студеното в ъгъла и ще разсее гъстата тишина! Не съм намерила топлия дъх дето ще шепне в ухото ми, ще докосва устата ми и ще стиска ръката ми! Този, който ще взема и ще дава любов!....

Не съм открила тихия залив, във който бих вдигнала пристан, не съм съградила заслона за зимния сън. Не съм построила бентът при езерото, не съм и готова за полет на юг! Не съм открила вечното пролетно време, на което ще бъда ароматът, цветът и дъхът!

 Стига само да съм нужна някому.....

Писмо до дядо Коледа

Мили дядка, оставих това писмо да го напиша след 21, тоест след , като видя дали ще дойде края на света, но нямам търпение и пиша днес на 21, отчасти и защото никак не ми се вярва, че идва краят, макар и да е обявено бедствено положение в моя роден, абсурден град!

Отдавна не вярвам в теб, ако изобщо някога съм вярвала, но понеже днес настъпва нова ера и аз също навлизам в нов етап от пътуването си през времето. В тая връзка, реших да погледна на теб през друга призма и правейки го, си намерих причина и основание да ти повярвам, тоест да ТЕ повярвам!

На моменти усещам, че май гледам на теб, като на Господ, но ще се постарая да наблегна на различията и много скоро ще спра да ви бъркам – обещавам!

Та, в този ред на мисли, скъпо мое сладко червенобузо Деденце, обещавам с цялото си сърце, че ще дам всичко от себе си да стана много, много, много послушна и най-вече обещавам да престана на всички да обещавам, а на себе си – не, и обещавам, че както винаги ще изпълня безпрекословно всичките си обещания!

Обещавам, че ще започна да обичам първо себе си, после другите!

Обещавам, че ще спра да се тревожа (поне ще се пробвам) за всичко и всички, защото това все пак не е моя работа, а на Господ!

Обещавам, че ще направя всичко възможно да гледам на живота само в бели и розови краски, което, според всичките ми приятели и близки ще ми помогне да Го променя (живота си) и то сега, а не друг път!

Обещавам, че тази година ще направя най-после нещо за себе си, колкото и егоистично да звучи това – ще намеря време за екскурзия (и пари!), ще си купя всички книги, които си пожелая, ще продължа да казвам каквото си мисля без да ми пука, че от мен се очаква да казвам това, което другите искат да чуят, ще си потърся квартира, може би (!но все пак е нещо)- ще си родя дете, ще започна да слушам и да вярвам малко повече на приятелката си, която за много неща е права, ще потърся мъжа на живота си, а ако не го намеря – ще повярвам на секундата, че съм достатъчно пълноценен човек и самичка, ще намеря вдъхновение да напиша всички онези историики , които се въртят в главата ми и няма повече да ги отлагам и т.н.

И най-вече, с най-голяма гордост ти обещавам мило деденце, че повече няма да пренебрегвам Коледа и Нова година и ще се постарая вече никога, ама никога, да не ги посрещам САМА!

А от теб какво искам ли?????

Хм, искаааам (и аз като Магито).....знаеш ли, първо ми идват разни неща наум дето ги искам за другите, ама това е в разрез с горните ми обещания, така, че......

Искам да срещна човека, с който ще мога (не просто ще искам, а и ще мога) да остарея!

Искам да стане скоро, преди да съм напуснала фертилната възраст!

Искам да си имам свой собствен дом, макар и да е само с две стаи!

Искам да отида на екскурзия в Египет, Тибет, Мексико, Галапагос, Анталия, Испания, Венеция и къде ли още не, но ти ми уреди само едното (поне!)!

Искам да успея тази година да стигна на Мальовица чак до върха, искам да видя връх Камен, искам да отида до Мелник, искам да скоча с бънджи, искам да ида на рафтинг!

Искам и по-прозаични неща, като да си купя онази хубава рокля, която струваше майка си и баща си (само70лева) и ми досвидя да си взема миналото лято, искам да си купя един марков парфюм и нова чанта, искам да ми доведеш всичките ми приятели на куп поне за два часа.....искам, искам....искам някой да ме заведе за риба (това го чакам вече три години)....

Ти дядо Коледа, разбира се, не можеш да изпълниш всички тези мои прищявки, а може и да нямаш време да ми изчетеш до края писмото, но все пак, ако ти докладват твоите джуджета, че поне мъничко съм била послушна – помисли си. Може пък поне едно от всички желания да ми сбъднеш! Нали?!

И да знаеш, аз няма да съм в къщи на празника, но цяла нощ ще си мисля какво ще ми оставиш под елхата и много, много, ама много ще се надявам!

Ако съм закъсняла с писмото – не ме мисли – карай, но не закъснявай поне за другите!!!

Прегръщам те силно и те целувам по сладките зачервени бузи!

 С обич и вяра: Руска

Ангели

Тази сутрин, както и през много от последните сутрини пак се събудих рано. Още по тъмно. Натрапчивите мисли пак дойдоха. Опитаха да ме залеят и да попарят тялото ми с оная гадна жлъч, която отравя целият ми ден. Но този път срещнаха отпор. Усмихнах им се мило, любезно ги попитах кой ги праща и какъв му е проблемът, а после още по-красиво ги отпратих – къде - по дяволитееее!

         После хубавичко си помечтах за най-различни приятни, красиви и вълшебни неща! Станах и си пуснах любимата песен на Лондон бойс, та чак си пях и танцувах, докато си пия кафето.

Днес имам и ще имам един прекрасен,  страхотен и стремителен ден, ден в който не пропуснах да изпратя луната, да поздравя слънцето, да се усмихна на всичко, което успея да забележа (а забелязах какво ли не), ден в който се чувствам и ще се чувствам така, както, когато съм влюбена! Обичам това състояние! Това е нещото, което наричам със събирателното Любов, и което някак си все не успявам да обясня на приятелката си!

Обичам си Ангелчето и всички ангели! Основно на него и на тях дължа този мъничък успех! Казвам основно, защото си е чисто моя заслугата, че заспивайки си ги повиках и пожелах!

Сега остава да се науча да го правя по-често, да го постигам по-бързо, да не си позволявам да го забравям и куп други още неща!

Обичам всички и го пожелавам на всички! Да го усетят, да го изпитат, да го повярват, да го поискат! Амин!

Звезда

Часът е два през нощта. Руска стои на терасата и гледа луната. Пълна луна. Светла нощ. Всичко спи, дори прилепите ги няма. Чува само приглушения лай на будни кучета, шума от някое закъсняло такси и о, Боже, чува как хърка съседа - ужас ще събори панелите.

Пуши цигара. И не защото сега си е дошла от дискотека или е имала някаква бурна нощ. Не спи, заради малката - боли я ухото. Дала и е лекарство и чака да види дали ще заспи или ще се влоши. Дай Боже това да е всичко. Страхува се.....

Стои, пуши , чака и мисли....

Какво ли е да си нощна смяна? Какво ли е да си съвсем сам в къщи или съвсем сам на света? Това последното не иска да го знае!

Мисли си, че сърцето ще я заболи, но... то е изцедено. Усукано, смачкано и изцедено като през центрофуга. Заради него. Той го използва, изпра, закачи на простора и ...после забрави да си го прибере. Забрави го на слънцето и то съвсем се разсъхна и смачка....

Казва и, че тя му липсва. Вероятно му липсва нейната топла прегръдка и спокойствието на почти майчиния и скут. И на нея и липсва здравата му мъжка прегръдка, но сигурността, която преди е намирала в нея я няма. Толкова ли е преходна любовта? Тя ли само е склонна да идеализира нещата или наистина е възможно някога някой да обича нея, така, както тя е обичала него?! ...

Божичко как хърка!...

Иска и се сега да е на друго място и при други обстоятелства, но ето я  - седяща тук посред нощ, разсъждаваща за любовта?! За живота, за старостта.... Седи и се чуди още колко ли пъти ще види луната? ....

Седи и се чуди защо не взема от морето на живота, а само стои на брега, рита камъчки и даже не смее да топне крака. Хвърля жабчета, но и те като повечето неща - не и се отдават с лекота. А трябва, трябва да взема, за да може после да си спомня не само за тази луна....

Странно няма звезди - нито една.... Няма я и нейната  звезда. А как и се искa да си има звезда! Една, хубава, бяла, не, жълта - топла звезда....да я гали с лъчите си, да и свети по пътя, да я пази от лошия свят.....да я топли с енергията на обичта!...

Май заспа. Дано да е здрава... Сега, може би ще опита и тя да заспи....

Скъпа ми Кайти,

Благодаря, че не забравяш да посещаваш редовно блога ми, ‘щото иначе така и ще си остане не посетен.

Честно казано, последната ти публикация ме изненада и същевременно ме сащиса. Не защото си ми написала това, което очаквах в блога, вместо в пощата, а защото този път направо ме срина на моя територия.

Когато прочетох за пръв път написаното леко се обърках (в първия момент ми беше трудно да се ориентирам кое е моя мисъл и кое твоя), но въпреки объркването ми усетих огорчението от нападението. Усетих, че се свивам под твоята атака от безпощадна критика завоалирана, както казваш ти под тънък хумор, който на моменти граничи с унищожителен сарказъм. Честно, така изглежда, макар, че почти съм убедена, че си била далеч от мисълта да вложиш точно това.

Разбрахме се, че няма да превръщаме обсъждането на книгата в полемика, а само ще споделим кой какво мисли.

Относно „зарибяващата” история на една американска домакиня бих казала, че тази история дори не е зарибяваща, а си е сива и скучна с изключение на увлекателния разказ, който те кара да тръпнеш в очакване дали този пък автор няма да даде рецепта, която още не сме чували. Така, че тук и аз мисля като теб. И бих казала, че не, това не е криза на средната възраст, а си е просто криза, криза от липса на любов, която човек може да изпита и на 10 и на 20 и на 30 и на 40 и повече години!!! От липса на това да се чувстваш обичан, да се чувстваш желан, да се чувстваш пълноценен, да усещаш, че някой се радва на твоето присъствие без непременно това да означава, че има някакъв интерес да е така. Дори едно десет годишно хлапе би се сгърчило от сподавено негодувание, ако му липсва например майчината или бащината прегръдка.

За втората история честно казано и аз на моменти си помислях, (боже, тая дума дали я има) че има някакъв гей момент, но не съм убедена в това ! Няма да спорим и да има и да няма, аз също смятам, че всичко човешко е нормално, а е завоалирано, защото инак би изкривило представата за времето в което живеят героите. Всъщност защо е завоалирано си знае само авторката, но лично за мен завоалираните неща са по-интересни от тези дето те „бият в челото”.(все пак зависи от случая)

Не знам кой автор колко елементарно си плясва изводите в челото на читателя, обаче не смятам, че когато въпросният седне да пише си мисли, че сега ще напише нещо, с което да натрие носовете на хората и да им покаже, че извода от еди що си е еди к’во си. Според мен пишат, защото изпитват някаква вътрешна потребност..., но това е друга тема. А,  ако приемем, че го правят, за да ти натресат техния извод, предпочитам да ми заявят ясно становището си и простичко да си кажат доводите то да е такова, отколкото да го напластяват до такава степен, че най-често да не откриеш извода или да ти е все едно какво има в последния пласт, защото така или иначе книгата е страхотна и ти доставя удоволствие, или да си мислиш, че човекът, който го е писал не е с много здрав разсъдък.

За мен изводът е, че някое от тези проявления на любовта може да осмисли живота на човека и да го направи щастлив за някакъв етап от живота му и при това не го казвам с подигравка!

Като цяло ефекта от безпощадната ти критика и очеизбождащото ти крещене пред света, че ти отричаш това нещо „любов” изиграха следното не добро и добро влияние върху объркания ми ум (може би душа). Първо това пречи на самооценката ми,(тук имам предвид постоянното критикуване – сега трябва да направя двадесет най-малко проверки дали не съм изяла някоя запетая или не съм сгрешила някой член) която и ти си ми казвала, че е важно малко да се подобри, създава ми нови комплекси. Второ, обаче, все по-често се замислям за едното от проявленията на любовта и се опитвам там да вкарам малко егоизъм – поне за цвят, за разнообразие! Ххаха!(Не, че изобщо не проявявам егоизъм, но и двете знаем, че понякога трябва повече да мисля за себе си). Макар, че ако попитаме Руми или някой суфи или друг гностик биха казали, че любовта и егоизма се съвместяват прекрасно, просто зависи от гледната точка – нали?! Помъдряването не променя света, а само погледа ти към и през него!