Шестият ден

Шестият ден

Днес обработвах голям брой съобщения за смърт или по известни, като смъртни актове. В две трети  от формулярите срещу заветната точка 10  - „причина за смърт” се мъдреше за  причина словосъчетанието  „Злокачествено новообразование на...” Не съм и предполагала, че съществуват толкова безбожно много видове новообразувания...

Една трета от актовете бяха на хора между 40 и  50 години.

Десета точка от един документ (?!) с 19 точки. ЕГН, дата на раждане, дата и час на смъртта, име, адрес, семейно положение, образование....Скучна статистика...

Десета точка – причина за смъртта. Има толкова много причини, поради които да умре един човек. В пряк и преносен смисъл. И толкова много пъти причината е една  -   рак  - грозен и недостоен начин да напуснеш този свят, унижен и принизен до състояние на вегетиращ труп от болест, носеща името на иначе почти безобидно  животно...

Работя и системата ми извежда прозаичното съобщение „събитието е успешно обработено”.

Ха! Успешно обработено?! Да, може би дори твърде успешно.

За системата не е важно кой стои зад този документ. Как е живял, за какво е мечтал, кого е обичал и кой го е обичал. Колко любими хора е трябвало да напусне и колко неизживени мигове да пропусне. Колко пъти е виждал изгрева и небето и как вече няма да чува смеха на приятели, близки, на  любимата, на детето....

Иска ми се да можех да спра времето. И бих го спряла в онази далечна събота вечер, ако изобщо е било събота, в онзи прословут шести ден, преди да дойде седмият.  Ден до  който  Господ работил и решил, че е време да си почине.  На шестия ден, когато създавал човека.

Искам времето да спре, в края на деня – по залез. Иска ми се да е  пролет – не есен, не зима. Да пеят славеи и косове любовни песни. Да са нацъфтели дърветата и да се носи ухание на съблазън във въздуха. Да е пусто и спокойно, да е кротко небето, да е зелена тревата. Да сме само двамата (с Господ). И да го погледна в очите с лице обърнато към залязващото слънце – да го погледна умоляващо и питащо, примиренчески и настойчиво,  с възхита и със страхопочитание,  възклицателно и съзаклятнически,  укоризнено и трепетно,  вярващо и със съмнение, но най-вече  с много любов и доверие в сърцето.  

Защо? Защо?

Уморен ли си вече?    Почини си от тези пет дни.

Отегчен ли си вече?    Порадвай се на сътвореното до момента.

Натъжи ли те нещо?  Усмихни се – виж колко богата вселена!

Огорчи ли те нещо?   Не се сърди – смей се човече! Не се поддавай на гнева – виж как създаде  земята, небето, водата, животните и светлината!

Не бързай! Не довършвай прибързано или с някакъв пропуск  -  човека....

И после, ако имам възможност бих искала да го хвана за ръката и времето отново да тръгне....

До днес. В едно тихо и обичайно мартенско утро. По изгрев, обаче.

И пак да се веят отрупани с цвят клоните на дървесата. И пак да се носи мирис на пролет в средата. Да свирят любовно птиците, да е зелена и дъхава тревата, да е окъпана в слънце  синевата...

И да го заведа до малкото седем годишно момиченце с бистри любящи очи   и не осъзнат още поглед за света и нещата. Момиченце, продаващо картини, за да спаси живота на мама. Да го заведа при  него и при неговата млада, но изтощена, изтерзана  от битката – мама – измъчена и осакатена от болестта, носеща безобидното име на ...рака. Искам да му покажа очите и - огромни, влажни, уморени, но излъчващи такава огромна надежда и жажда за живот на душата.....

Шестият ден...

Утринна одисея

Утринна одисея

Слънцето се надига над хоризонта. Още само наднича, сякаш , че се повдига на пръсти –малко не му достига. Младо е, но е на ясно - голямо е и може да бъде опасно. Разпръсна светлина и подобно на изтръскана четка - обагри в пурпурно и оранжево плоскостта покрай себе си – сякаш преоблече кокетка.

Едра сврака прелетя и се спря на стобора. Огледа се – кресна и литна в простора.

Облаци се спуснаха като завеса над сцена – мощният изгрев из зад тях тихо простена.

Черна котка лежи до листата – неестествено си е отметнала главата. Очите са празни – ужасно много кръв все още  тече по земята.

Градът  спи, но само минутки му трябват и ще се сепне в съня си щом се разсее тишината.

Пустее е площада.

Шум от излитащи гълъби – как само пляскат крилете и се дочува свистенето на перата.

Насреща върви случайна и далечна позната – сега ще се извърти и ще потъне в зората – не и се иска да си напряга в усмивка устата.

Ято гарги се е отправило в развалено ветрило някъде към полята. Склерозирал старец се облекчава в тревата.

Животът май се забърза. Задминава ме дама – зашеметяващ парфюм ми гали сетивата.

Сива космата топка ми се умилква в краката.

Наедрели всеки миг ще се пукнат пъпките на люляка на листата. Вероятно пак ги е полъгала измамната мекота посред зима на топлината.

Възрастен човек стиснал здраво в ръце два бастуна се гневи и бунтува - отказва да се предава и с биологията сякаш воюва.

Мъж се взира нахално директно в очите ми, усмихва се дръзко – виждам порив за похот и жалка  възхита – добре, че отминава чевръсто...

Жена е увесила кожа от заек на шия – духът и сломен е  - избрал си  е  тяло с неправилната магия.

Чувам -  запя чичопея – усмивка – дано денят да е слънчев и весел и красиво  го изживея!

Пристигнах на работа – какво пътуване сякаш бе  одисея!