Скъпа ми Кайти,

Благодаря, че не забравяш да посещаваш редовно блога ми, ‘щото иначе така и ще си остане не посетен.

Честно казано, последната ти публикация ме изненада и същевременно ме сащиса. Не защото си ми написала това, което очаквах в блога, вместо в пощата, а защото този път направо ме срина на моя територия.

Когато прочетох за пръв път написаното леко се обърках (в първия момент ми беше трудно да се ориентирам кое е моя мисъл и кое твоя), но въпреки объркването ми усетих огорчението от нападението. Усетих, че се свивам под твоята атака от безпощадна критика завоалирана, както казваш ти под тънък хумор, който на моменти граничи с унищожителен сарказъм. Честно, така изглежда, макар, че почти съм убедена, че си била далеч от мисълта да вложиш точно това.

Разбрахме се, че няма да превръщаме обсъждането на книгата в полемика, а само ще споделим кой какво мисли.

Относно „зарибяващата” история на една американска домакиня бих казала, че тази история дори не е зарибяваща, а си е сива и скучна с изключение на увлекателния разказ, който те кара да тръпнеш в очакване дали този пък автор няма да даде рецепта, която още не сме чували. Така, че тук и аз мисля като теб. И бих казала, че не, това не е криза на средната възраст, а си е просто криза, криза от липса на любов, която човек може да изпита и на 10 и на 20 и на 30 и на 40 и повече години!!! От липса на това да се чувстваш обичан, да се чувстваш желан, да се чувстваш пълноценен, да усещаш, че някой се радва на твоето присъствие без непременно това да означава, че има някакъв интерес да е така. Дори едно десет годишно хлапе би се сгърчило от сподавено негодувание, ако му липсва например майчината или бащината прегръдка.

За втората история честно казано и аз на моменти си помислях, (боже, тая дума дали я има) че има някакъв гей момент, но не съм убедена в това ! Няма да спорим и да има и да няма, аз също смятам, че всичко човешко е нормално, а е завоалирано, защото инак би изкривило представата за времето в което живеят героите. Всъщност защо е завоалирано си знае само авторката, но лично за мен завоалираните неща са по-интересни от тези дето те „бият в челото”.(все пак зависи от случая)

Не знам кой автор колко елементарно си плясва изводите в челото на читателя, обаче не смятам, че когато въпросният седне да пише си мисли, че сега ще напише нещо, с което да натрие носовете на хората и да им покаже, че извода от еди що си е еди к’во си. Според мен пишат, защото изпитват някаква вътрешна потребност..., но това е друга тема. А,  ако приемем, че го правят, за да ти натресат техния извод, предпочитам да ми заявят ясно становището си и простичко да си кажат доводите то да е такова, отколкото да го напластяват до такава степен, че най-често да не откриеш извода или да ти е все едно какво има в последния пласт, защото така или иначе книгата е страхотна и ти доставя удоволствие, или да си мислиш, че човекът, който го е писал не е с много здрав разсъдък.

За мен изводът е, че някое от тези проявления на любовта може да осмисли живота на човека и да го направи щастлив за някакъв етап от живота му и при това не го казвам с подигравка!

Като цяло ефекта от безпощадната ти критика и очеизбождащото ти крещене пред света, че ти отричаш това нещо „любов” изиграха следното не добро и добро влияние върху объркания ми ум (може би душа). Първо това пречи на самооценката ми,(тук имам предвид постоянното критикуване – сега трябва да направя двадесет най-малко проверки дали не съм изяла някоя запетая или не съм сгрешила някой член) която и ти си ми казвала, че е важно малко да се подобри, създава ми нови комплекси. Второ, обаче, все по-често се замислям за едното от проявленията на любовта и се опитвам там да вкарам малко егоизъм – поне за цвят, за разнообразие! Ххаха!(Не, че изобщо не проявявам егоизъм, но и двете знаем, че понякога трябва повече да мисля за себе си). Макар, че ако попитаме Руми или някой суфи или друг гностик биха казали, че любовта и егоизма се съвместяват прекрасно, просто зависи от гледната точка – нали?! Помъдряването не променя света, а само погледа ти към и през него!

Любов, ЛЮБОВ, Л Ю Б О В

  Тази публикация не е моя. Написа я за мен приятелката ми Кайти. Дадох и книга и не я оставих на мира, докато не ми сподели впечатленията си. Мрънках  и доста време, докато накрая тя не издържа и ми написа мнението си.
  Аз само го публикувам, преразказвайки малко.
  Та значи, книгата е  "Любов ", авторката е Елиф Шафак.
  Става дума само и единствено за Любов.
   В тази книга всеки може да  я намери.Във форма, каквато си поиска. Има толкова предложения и интерпретации, че трябва да си амеба, за да отречеш съществуването на това чувство.
  - ЛЮБОВ бе Гордиии, ЛЮБОВ, с всичките и главни букви, ми пропя тя ( тук не ми е ясно Кайти подиграва ли се или не.И тя не знае май )
  Две главни (Любовни) истории, които се вплитат във времето, но на места са почти неразделни.
  Религията не присъства, тя просто е фон и проводник на случките.
  Книгата е написана изключително увлекателно и е трудно да не я прочетеш на един дъх.
  Зарибяващата история на американска домакиня, която след 20 години брак среща мъж,който преобръща живота и, на Кайти не и се струвала уникална. Тук тя даже скептично вдига вежди и ми вика :
  - Аре бе, то всяка домакиня или мъж след 20 години брак изведнъж може да реши, че е пропуснал нещо в живота и да го навакса. На туй нещо не му ли се викаше криза на средната възраст ? М ? Любов, ай сиктир...
  Замълчавам. Двете решихме, че няма да спорим за книгата. Ако аз харесвам зелено, а тя жълто не мога да убедя, че зеленото е по-красиво от жълтото. Нито тя мен в обратното.
  Другата история е между странстващия дервиш Шамс и поета Руми. Някаква уникална духовна връзка, която дай боже всекиму. И според нея има гей-момент в цялата работа. И се дразни от завоалирания начин, с който темата се заобикаля. Щото според нея чувствата може и да са еднополови.
 - Ху кеърс бе Горданке, ако любовта не е подсъдна или патологична,какво като е между мъже. Защо не казват, че единия от тези мъжкари е имал нещо по-така към другия ?
  Кайти не мисли, че можеш да срещнеш човек, който да е огледало, в което да се отрази твоята същност. Може и да може, казва тя, но сигурно трябва да го желаеш И телом освен духом. Трябва да има намесено желание - в един или друг момент.
  Мълча. Аз за разлика от нея вярвам в тази Любов, която тя отрича.
  Кайти продължава настървено :
  - И каква е тази история, дето важното послание те плясва по челото още на първите страници. Аз ако исках толкова елементарно да достигна до изводите, казани в книга, щях да си чета Паулу Коелю. А не Мураками (например).
   Ехааа, за Паулу ще и се разсърдя сериозно, защото много пъти се опитвах да и обясня какво харесвам в него. С непривично за нея тесногърдие не можа да ме разбере.
   - Та значи, вика тя, книгата е интересна, чете се бързо и е увлекателна. Идеята е ,че Любовта има много проявления и че всеки може да намери някоя за себе си. Това е от вида книги, които те учат да живееш в мир със себе си.
  Абе... с една дума, не е мой тип и не ми хареса истински.
  Но ще се хареса на всички, които вярват в ЛЮБОВТА.
  Мноооого хубава книга за ЛЮБОВТА.Без майтап.
  Четете я.
  Запомнете я.
  ЛЮБОВ.
  От толкова повтаряне на тази дума ще взема да я проумея. Абе Горди, не можахме да идем на вилата да изпием няколко бири и децата да поиграят. Знам, аз съм виновна, че не намерих време.Знаеш ли, можем....

аз ( през очите на друг )

Малко неуверена.

Достатъчно добра.

Недостатъчно уверена.

Не обичам главни букви.

Забравям заглавия.

Не обичам ексхибиционизма.

Искам да обичам себе си.

Искам да мога да рискувам.

Искам да не ме е страх.

Мога всичко, стига да искам.

Какво искам ?

      ?   

Рожден ден!

Какво е рожден ден?! За мен е единствения истински празник. Защото е личен. Защото си е само мой. И защото за мен е специално събитие!  Защото съм в приповдигнато настроение – празнично както се казва – макар, че е бивало и да съм в друго – пак приповдигнато, само, че в обратна посока! Аз лично гледам да не помня колко пъти се е случвало така,  но хората ми казват, че е бивало и повече от веднъж! Сигурна съм, че е било..Защото освен всичко друго днес всички ме питат как ми е настроението. Та, харесвам си го и защото е празник, който мога да си посрещна и организирам съвсем сама, както аз си искам и както ми е кеф. А мога и да се направя, че няма такъв ден. Дори и на другите мога да го вменя – да не ме търсят или най-малкото – да не ме намират! Какво говоря – аз дори самата на себе си мога така да си го вменя, че чак да си повярвам! Хахах

Рождените дни са част от едно пътуване през времето! Кратки спирки на които се спираш за секунди, позамисляш се, не много дълбоко, че става прекалено сериозно, пооглеждаш се назад и в страни и най-често отправяш взор напред – все пак имаш още да вървиш!

Това пътуване през времето е с различна скорост и в различно настроение в зависимост от гледната точка и от спирката на която си спрял, но общо взето си е все в едно и също направление – не можеш да се върнеш назад. Пък и много не ти се иска да преседяваш по спирките. Поне на мен не ми се иска. Там има много време за мислене, а специално аз не бива много да му мисля. Освен това там ми става студено. По някога страшно, понякога гнусно, но най-вече чакащо.

През не много ранните години на детството или по-точно казано през късното детство, този ден беше най-радостното събитие дълго очаквано и планирано! Спомням си, че тайничко се надявах на конкретен подарък и уж заобиколно предварително се опитвах да подскажа какво точно искам да ми подарят! Ако трябва да бъда честна и до ден днешен съм запазила тази детска привичка в сърцето си и винаги с жажда поглеждам какъв е подаръка! Колкото и нескромно да звучи от моя страна – страшно много се радвам на подаръците, дори  и да са мънички и незначителни! Винаги си личи кога са направени с идея любов и кога са направени – просто да се убие номера! Както и винаги си личи, че ужасно много се радвам, защото очите ми светват и така засиявам, че чак сама си го усещам!

През малко по-късните тийнейджърски години и ранната младост – рождения ми ден пак си ми беше най-хубавия ден и най-хубавия празник! На т.н. спирки почти не спирах или спирах само, колкото да се огледам. Харесвах се. В смисъл харесвах живота си, харесвах приятелите си, училището, работата – в известна степен бях доволна от себе си.

С времето правя престоя по спирките по-дълъг. Нещо превозното ми средство все закъснява. То, не че бързам за края, а само за приключението до следващата спирка. И докато седя и чакам „транспорта” мисля по-малко за миналото и повече за бъдещето, най-вече защото не харесвам настоящето. Не съм доволна нито от себе си, нито от живота си, но това е една друга тема....

Днес имам рожден ден! От онези дни е в, които съм с положително приповдигнат дух! Тоест бях – сутринта! Сега съм си пак като вчера и почти като утре! Нищо особено!

Приповдигнатото настроение дойде от две, три мили случки, които ми поднесе това забележително пътуване. Малката ми племенница, която е едва на три години изтопурка с босите си краченца рано, рано сутринта до мен и с още сънен глас и полузатворени очички каза – лельо, искам да ти кажа нещо, честит рожден лельо, много те обичам! Гушна ме и веднага попита – може ли да ям вече торта?!.... Не знам дали някога ще имам по-мил и по-хубав подарък от този! Дали нещо друго ще се появи в живота ми, което може така да ме накара да засияя и да светнат очите ми! Така да ме накара да усетя порива в себе си, че толкова много мога да дам и да направя за това дете (и не само на него, стига да има кой да го иска), че на толкова много неща мога да го науча! Че толкова много неща бихме могли да научим заедно, че на толкова много неща ще ме научи тя! Че толкова много неща бихме могли да изживеем заедно, че така ми се иска да я защитавам и пазя от големия свят, а в същото време бих искала да я въведа в него по-леко и по-безболезнено, по-подготвено! Иска ми се да имам време за всичко това! Усещам как в мен нахлуват енергия и сили, които има къде да насоча! И точно това ме окриля и приповдига духа ми и ми вдъхва живот!

После ме зарадва и трогна до сълзи един друг подарък – едно топло и истинско пожелание в електронната поща, от една зряла жена, моя приятелка. Тя ми беше написала да запазя способността си да се радвам на малките неща – на слънцето, на капка, роса, на хубавата музика и на все такива привидно прости неща. Тя ми беше написала, че имам богата душа! Радвам се ако е така! Много се радвам, че поне един мисли така! В смисъл, че е хубаво да установиш, че покрай теб има хора до сърцата на които си се докоснал и са те запомнили с добро!

Днес е моят ден! Така ми каза Ашли! Почувствах го, тоест не, повярвах го едва, когато тя го каза!

Моя стара колежка ми каза с искрено чувство думи, които ме разплакаха – за втори път днес! Не мога да ги повторя дори наум. У мен остана само въздействието им! Толкова много ми се иска пожеланията на всички, които ме обичат да могат да започнат да се сбъдват още от днес! Толкова много ми се иска!.....

А Ашли ми направи много хубава изненада. Защото аз и казах, че много държа на елемента на изненадата. Хахах. И ми беше написала много хубави думички, макар, че както винаги имаше чувството, че са станали прекалено сладникави! Винаги нарича истинските неща сладникави!

 И Бисер ме изненада. Както се изрази той – знаех, че цял ден ще се чудиш защо не съм се обадил и накрая пак ще се изненадаш, защото съм ти се обадил последен! Е, почти последен. Но си беше изненада – той винаги е пръв!

„Всяко специално събитие е част от смисъла на живота и всичко, което те свързва с живота, всъщност е чудо. И всичко, което изживяваме днес е последствие от вчера. Нека този момент се превърне в чудо и дано никога не останеш без чудеса. Честит рожден ден скъпа приятелко!” – това получих за завършек на деня! Моят ден. Днес аз имах много специални събития и имах контакти само със специални за мен хора! Вярвам, че и аз съм по един или друг начин специална за тях!

Преди време излизах на кафе с приятелка и нейна приятелка. От тогава все се връщам в мислите си на въпросната вечер и разсъждавам върху проведения разговор. Може ли човек да си бъде самодостатъчен?! Трябва ли да си бъде самодостатъчен?!

Едната дама беше семейна от няколко години и в момента чакаше второ дете, другата беше прясно преживяла или може би по-точно още преживяваше тежка любовна раздяла.

Трудно ми беше да разбера дали семейната беше щастлива. Виждах я рядко- винаги в голяма компания и от време на време слушах да ми разказват по нещо за нея. Обикновено се оплакваше от мъжа си, но говорейки за мъжете въобще или за мъжете – телци. Тя и моята приятелка деляха мъжете и изобщо хората на категории според принадлежността им към някоя зодия. За тях Телецът и особено мъжът – телец беше олицетворение на възможно най-гадното съчетание от черти на характера, стил на поведение, чувствителност и отношение към живота, към хората, към човешките ценности и т.н. Оплакваше се от него, но се изживяваше като супер грижовна съпруга, домакиня и майка и създаваше впечатление, че е родена да бъде семейна. Сякаш е живяла сто години и през цялото това време е имала семейство, научила е как да се справя със всяка ситуация, има безпогрешен нюх за всичко, което може да се случи и за всички начини по които може да се бори с превратностите на съдбата. Създаваше такова впечатление, но дали наистина беше така или това беше нейната защитна реакция към заобикалящата среда?! Мечтаеше за второ дете отдавна, а може би скоро щеше да замечтае и за трето. Правеше го така, като, че ли беше някаква детеродна машина, въпреки, че постоянно хленчеше, че се занимава изцяло сама с отглеждането и възпитанието на първородното.

Приятелката ми тъгуваше по изгубената любов. Вече почти излизаше от кризата или по-точно поне беше успяла да пребори най-мъчителните първи два месеца. Беше измъчена, изтощена да се бори със себе си, но все още в плен на самосъжалението, за което изобщо не си даваше сметка. До извода, че се самосъжалява  стигнахме ние докато я слушаме.

Всъщност не е ли форма на самосъжаление всяка загуба? По какво тъгува човек, когато го напусне някой с когото връзката му не е била изчерпана? По човекът който си е тръгнал или по загубата на начина по който го е карал да се чувства той? По нараненото си его или по отсъствието на другата душа?

Семейната се опитваше да убеди приятелката ми, че човек трябва да си е самодостатъчен.

Може ли да си бъдеш самодостатъчен? Възможно ли е да се обичаш толкова много, че да не се нуждаеш от любовта на друг? Възможно ли е да живееш без да обичаш? Или да обичаш безрезервно. Без да даваш и без да искаш да получаваш. Без да споделяш, без да се скараш. Да разговаряш сам със себе си. Да се учиш сам и да се развиваш учейки се от постиженията на другите, но без да общуваш. Да ставаш все по-интровертен и по- интровертен. Да разговаряш сам със себе си на ум. Да намираш начини и форми на забавление, които не изискват присъствието на друго живо същество и да си доволен. Да си щастлив. Да си удовлетворен.

Ако се научиш никога да не се нуждаеш от друго присъствие, от нечие мнение или нечия любов никога няма да изпадаш в кризата на самосъжалението и да изпитваш болката от загубата, защото ако някой или нещо си отиде – все едно не е било!

Но устроена ли е човешката душа да съществува така? Може ли да се къпе само в собствената си безметежност и да си бъде самодостатъчна?! Кое на този свят си е достатъчно само на себе си? Слънцето? Морето? Вятърът? Дъжда? Птиците? Рибите? Паразитите? Хората?

Неееее. Не. Душата трябва да срещне друга душа! И трябва да се слеят в една Душа, за да доведат на този свят друга Душа!.....

За да стопли сутрин сърцето ти слънцето, за да се усмихнеш на вече будната лястовица, за да кажеш „здравей буболецо – ето правя ти път”, за да усетиш гальовното плъзгане на вятъра по тялото ти, носещо усещане почти като от оргазъм, за да се зарадваш с цялото си същество от съприкосновението на внезапно плисналият дъжд с кожата ти, за да видиш цветът на цветята или на роклите на жените, за да видиш в очите на минувачите и да чуеш смеха на децата няма как да си бъдеш самодостатъчен! Трябва да има в кои очи да се огледаш довечера и да кажеш: „Щастлива съм, че те има и, че те срещнах.” Трябва да има с кого да споделиш радостта от усещането, че си жив, да го погледнеш виждайки отвъд човека и да кажеш: „Искам да остарея заедно с теб!”.

Вече няма да се връщам в мислите си и да разсъждавам може ли човек да си бъде самодостатъчен. А трябва ли да си бъде самодостатъчен?!