Преди време излизах на кафе с приятелка и нейна приятелка. От тогава все се връщам в мислите си на въпросната вечер и разсъждавам върху проведения разговор. Може ли човек да си бъде самодостатъчен?! Трябва ли да си бъде самодостатъчен?!

Едната дама беше семейна от няколко години и в момента чакаше второ дете, другата беше прясно преживяла или може би по-точно още преживяваше тежка любовна раздяла.

Трудно ми беше да разбера дали семейната беше щастлива. Виждах я рядко- винаги в голяма компания и от време на време слушах да ми разказват по нещо за нея. Обикновено се оплакваше от мъжа си, но говорейки за мъжете въобще или за мъжете – телци. Тя и моята приятелка деляха мъжете и изобщо хората на категории според принадлежността им към някоя зодия. За тях Телецът и особено мъжът – телец беше олицетворение на възможно най-гадното съчетание от черти на характера, стил на поведение, чувствителност и отношение към живота, към хората, към човешките ценности и т.н. Оплакваше се от него, но се изживяваше като супер грижовна съпруга, домакиня и майка и създаваше впечатление, че е родена да бъде семейна. Сякаш е живяла сто години и през цялото това време е имала семейство, научила е как да се справя със всяка ситуация, има безпогрешен нюх за всичко, което може да се случи и за всички начини по които може да се бори с превратностите на съдбата. Създаваше такова впечатление, но дали наистина беше така или това беше нейната защитна реакция към заобикалящата среда?! Мечтаеше за второ дете отдавна, а може би скоро щеше да замечтае и за трето. Правеше го така, като, че ли беше някаква детеродна машина, въпреки, че постоянно хленчеше, че се занимава изцяло сама с отглеждането и възпитанието на първородното.

Приятелката ми тъгуваше по изгубената любов. Вече почти излизаше от кризата или по-точно поне беше успяла да пребори най-мъчителните първи два месеца. Беше измъчена, изтощена да се бори със себе си, но все още в плен на самосъжалението, за което изобщо не си даваше сметка. До извода, че се самосъжалява  стигнахме ние докато я слушаме.

Всъщност не е ли форма на самосъжаление всяка загуба? По какво тъгува човек, когато го напусне някой с когото връзката му не е била изчерпана? По човекът който си е тръгнал или по загубата на начина по който го е карал да се чувства той? По нараненото си его или по отсъствието на другата душа?

Семейната се опитваше да убеди приятелката ми, че човек трябва да си е самодостатъчен.

Може ли да си бъдеш самодостатъчен? Възможно ли е да се обичаш толкова много, че да не се нуждаеш от любовта на друг? Възможно ли е да живееш без да обичаш? Или да обичаш безрезервно. Без да даваш и без да искаш да получаваш. Без да споделяш, без да се скараш. Да разговаряш сам със себе си. Да се учиш сам и да се развиваш учейки се от постиженията на другите, но без да общуваш. Да ставаш все по-интровертен и по- интровертен. Да разговаряш сам със себе си на ум. Да намираш начини и форми на забавление, които не изискват присъствието на друго живо същество и да си доволен. Да си щастлив. Да си удовлетворен.

Ако се научиш никога да не се нуждаеш от друго присъствие, от нечие мнение или нечия любов никога няма да изпадаш в кризата на самосъжалението и да изпитваш болката от загубата, защото ако някой или нещо си отиде – все едно не е било!

Но устроена ли е човешката душа да съществува така? Може ли да се къпе само в собствената си безметежност и да си бъде самодостатъчна?! Кое на този свят си е достатъчно само на себе си? Слънцето? Морето? Вятърът? Дъжда? Птиците? Рибите? Паразитите? Хората?

Неееее. Не. Душата трябва да срещне друга душа! И трябва да се слеят в една Душа, за да доведат на този свят друга Душа!.....

За да стопли сутрин сърцето ти слънцето, за да се усмихнеш на вече будната лястовица, за да кажеш „здравей буболецо – ето правя ти път”, за да усетиш гальовното плъзгане на вятъра по тялото ти, носещо усещане почти като от оргазъм, за да се зарадваш с цялото си същество от съприкосновението на внезапно плисналият дъжд с кожата ти, за да видиш цветът на цветята или на роклите на жените, за да видиш в очите на минувачите и да чуеш смеха на децата няма как да си бъдеш самодостатъчен! Трябва да има в кои очи да се огледаш довечера и да кажеш: „Щастлива съм, че те има и, че те срещнах.” Трябва да има с кого да споделиш радостта от усещането, че си жив, да го погледнеш виждайки отвъд човека и да кажеш: „Искам да остарея заедно с теб!”.

Вече няма да се връщам в мислите си и да разсъждавам може ли човек да си бъде самодостатъчен. А трябва ли да си бъде самодостатъчен?!