Аз и моите аз

                     Другите в мен

„Инстинктът ни за самосъхранение е вид страх. Трябва ли да се наричаме страхливци?”.  Страх. Цялото ми тяло се наелектризира. Чувствам иглички и вътре и вън от него. Сякаш летят задвижвани от невидима сила и се забиват носейки болка включително и в косата ми. Въздухът не достига, дишам често, но и това почти не помага. Започвам да треперя и тези трептения за секунди обхващат цялото тяло. Стигнат ли до мозъка – всичко е загубено. Започва да трепти чак ума ми, включва се излъчване и приемане на незнайно каква дължина на вълната и всичко, което някога съм знаела, можела, всичко в, което съм вярвала отива някъде на майната си. Съзнанието се изключва или преминава на някакъв автоматичен режим. На повърхността излиза подсъзнателното и двете със съзнателното започват да се борят за надмощие. Властта е ту в ръцете на съзнателното, ту на безсъзнателното, ту на подсъзнателното. Някъде в цялата тая надпревара се крие моето Аз. Това, което толкова много се опитвам да опозная. Но усещането ми е само за една огромна Вселена, която искам да разгледам и проуча, ала не знам как всъщност управлявам собствения си космически кораб?!. По някога усещам, че съм сраснала с него и само докато помисля какво искам и накъде ми се тръгва – той на секундата поема на там. Знам, че ще ме слуша, ще изпълнява точно указанията и командите ми, ще следи да са в изправност животоподдържащите системи, ще внимава за черни дупки, вредни лъчения, метеоритни потоци и всичко останало. Сякаш цял живот съм учила само това – как да управлявам космически кораб. Сякаш аз съм построила тази совалка, сякаш аз съм от друг свят технологично по-напреднал и аз съм донесла тази технология, за да я предоставя за ползване на днешния свят. Технология нуждаеща се само от една мисъл и способността ти да я контролираш, да и даваш посока и да я поддържаш жива захранвайки я с енергия. Но друг път  имам усещането, че някой друг управлява тази технология  вместо мен.. Някой друг или нещо друго вътре в мен или извън мен? Колко души живеят в моята малка вселена, в моя мъничък, но голям Свят ? Совалката на моето аз се мята в пространството без посока, хваща ту тук, ту на там, ускорява внезапно, после забавя, спира въздуха или ме изтласква в безтегловност, а после внезапно отново включва антигравитационните сили и пак оставя всичко на автопилот. Колко души обитават това нещо наречено Аз, наречено мен?  Това място, което дефинирам и разпознавам като себе си? Най-често разграничавам, засичам две, три същества от женски пол, а не рядко и нещо друго, което по-скоро бих казала – няма пол?! Всички са колкото различни, толкова и подобни. Понякога присъстват едновременно, но почти винаги редом с една от тях е и онова другото, безполовото. Онова, което бих могла най-точно да определя, като проекция, като фантазия на тази, която искам да бъда, която желая да съм! Тази, като, която се виждам в мечтите си. Така си мисля. Така ми се струва. В редките случаи, когато ми се удава  да овладея кораба решавам да поема в точно определена посока – в частта от вселената ми, за която със сигурност знам, че е нейно обиталище. Тогава я чувствам – тя е онова добро, идеално и по- съвършено същество, на което не бих могла да придам пол. Преди още да съм успяла да се идентифицирам, да се припозная в него и преди то да ми позволи  да го разгледам като страничен наблюдател, да се докосна до неговата светая светих, в тези мигове го усещам като онази част от Бога, която е залегнала в мен. Едно същество на светлината, едно същество от светлината и топлината изтъкано от много любов! Любящо, разбиращо, мъдро, все опрощаващо. Добро, красиво и усмихнато, същество неподвластно на болката, същество не познаващо сълзите, същество готово да побере в сърцето си цялата останала моя вселена и вселените на всички останали хора край мен. В мига, в който се слея със него, в мига, в който пробвам  да го опозная, да се самоопозная, веднага в кораба ми присяда някоя от жените, от другите в мен и локацията на пътуването ми в себе си и към себе си  се изменя. Бордовият компютър за секунди зарежда нов софтуер и хоп – вече съм в друго ниво, друго време, друго измерение, друга планета, друг малък кът от моя Всемир. Пак съм у дома си, но пилотът на кораба ми е друг – друга една личност, с друг дух, с друга природа, с друга вяра и друга любов. Тя е някак си по-приземена, по-материална, по-изкривена , по-деформирана от един живот по-подъл, по-лош, по-илюзорен и по-суров. Тя е тази, която не търси да си намира нова планета. Тя е тази, която се задоволява с това, което си има. Стига и тази част от нейния мъничък свят. Няма претенции, че знае, че може, че заслужава, но все пак понеже и тя е човек, понякога иска да бъде харесвана, желана, обичана, предпочитана, поласкана, закриляна, приютена. Би искала тоест да бъде втори – не първи пилот. Тя смята, че светът отвъд тази планета не трябва , няма нужда да и бъде познат, защото се чувства по-сигурна и по-защитена в този си мъничък свят, където говори за себе си в трето  лице и никой в живота и не и казва, че това не говори за нея добре. Тя е жената  пътуваща по  инерция, тя е тази, която е оставила  хората да я  опознаят и преценят по-добре .... Тя се оставя да я завлича течението, тя позволява да я водят за носа, тя е тази, която бързо забравя обидите и е винаги готова и на най-злобното същество да не обърне гръб, тя е тази, която си дава и ризата и другата буза и е готова да се откаже и от любовта дори. ...тя е и тази, която понякога си позволява да лъже, да съди, да обиди и  да не толкова бързо прости. Тя забравя кой и е бога, тя не почита винаги своите майка, баща и сестра. Тя пожелава нещо от ближния и винаги намира оправдание за това....

Ето миг на разсейване, нова мисъл в главата,  отново се люшвам в пространството – сблъсък, просветват искри и внезапно до мен на конзолата вече е седнала другата – оная с мириса на страха. Как е възможно в едно просто създание, в една малка душа, която е част от Голямата да се побере грамадното чудовище на страха?  Тя (третата)  отвежда кораба някъде в нищото, в зоната на черния здрач и скръбта. Тя обича да пробва спирачките, тя е тази, която засенчва прозорците, тя е тази, която заключва всички врати. Тя е тази, която без фенерче не излиза във тъмното. Тя е тази, която умира от страх.! Страх от деня, от нощта, страх от хората, страх от живота, страх от смъртта от скръбта, от болестта. Страх от страха! Тя се страхува дори от себе си!. Тя е тази, която вечно се двоуми. Тя е тази, която спира на кръстопътя и цял ден не знае какво да реши. Тя се страхува да повярва в мечтите си, тя се страхува да повярва на любовта, тя се чуди защо е заживяла живота си и си мисли, че е дошла на света – ей така..Тя буквално е тази, която обича страха.! Тя е сраснала с него и го е пуснала в стаята.! Тя го е издигнала в култ и е готова, заради него да умре в самота. Тя го чака, тя го търси в пространството, тя го приютява при себе си, гушка го, милва го, топли го и му дава храна. Пази го, като зеницата на окото си и се грижи той при нея да си се чувства като у дома. Тя внимава да не го дразни, старае се да го обгрижва добре, макар, че дълбоко, дълбоко в себе си се моли на Господ, да и покаже тайничко начин  как от сковаващия му ужас и обсебването му да се отърве....

И ето хоп, пак блясък и мълния,  пак скок във времето – управлението пое другата – тази, която спокойно мога да нарека – вина.. Нейна светлост госпожица Виновната. Тази е най-трудната за съжителство в кораба ми жена. Всъщност не съм много сигурна, нито Страх, нито Вина ми позволяват да ги опозная добре.  Не спазва никакви правила. Нахална е и самодоволна, упорита за двама и без капка свян.  Не зачита командите на бордовия компютър, не се нуждае от никакъв софтуер. Зарежда си дестинация някъде в мозъка  и поема ръчно управление точно , когато си иска и точно на там, на където желае единствено тя. Най-често отпрашва в дълбокия космос, излиза от совалката само с костюм и до спукване прави тренировки за оцеляване в черната безтегловност на мрака,  като , че ли безкрайните опити ще отключат вратичка в душата и и ще я накарат и там да открие светлина, топлина и лъчи. Изцежда от тялото си и последната  капка сълзи, извива и усуква ума и духа си на осморки от болка и стягаща гърлото скръб, самонаказва се и после започва да съжалява, че е създадена сякаш единствено, за да може сама да си причинява това. Забожда в сърцето си куки, раздира го от чувства до кръв, след това си го взема във шепи, опитва отново да му вдъхне живот и точно, когато то радостно трепне, го изважда на показ разголено и умира от смях!....

Усещам и друга една да живее във мене, като чужда на всички останали, малка, крехка жена. Тя обича живота! Често се смее!  Усмихва се на света! Вярва в себе си, дори се харесва, обича тялото си и самоличността! Слуша инстинкта си и го следва, знае защо е дошла. Вярва в мечтите си и в това, че е силна и смела, че може да сгрее и сърцето на Дявола със силата на любовта! Знае, че може, знае да иска, знае как да отстоява своите права! Знае, че е чиста и истинска и вярва, че хората я харесват и обичат тъкмо заради това!...Тя обаче е малка и слабичка, като минзухарче наболо през сух лист по време на пролетта. Едва се прокрадва край другите, които я задушават и натискат в прахта.....

Колко души живеят във мене? Коя от тях е най-добра? Защо никога не взема надмощие тая, която описах, като моя мечта?! Как да направя така, че всички техни малки вселени да станат Една?! Как бих могла всичките да ги помиря? Как да настроя софтуера на кораба да следва командите на само Една? Как да накарам всичките да излъчват на една честота – на тази, която е най-добра? Как бих могла да управлявам поне трите? Мога ли да ги слея в едно? Трябва ли някоя черна дупка да погълне Страх и Вина? Или може би трябва Вяра да се влее в Мечта и това да е галактическия пътеводител към храма на моята душа?....

Страх. Цялото ми тяло се наелектризира. Усещам, идва пристъп на паника. Включва се автопилот. Всички системи за сигурност са задействани. Тялото минава на авариен режим. Инстинктът ми за самосъхранение си е жив страх. Трябва ли да се наричам , да се чувствам страхливка?....Ееех, дами.. Не мога да ви опозная, не мога да ви разбера, но нима за това е виновен Страха? Страхливо ли е моето Аз?!...

Вас питам, мили, мои жени? Вас обични ми хубавици? Изложих всички ви на показ. Изведох ви навън. Не всички  ви обичам, но все ви нося в себе си, та даже и на сън!

Ах, моля ви, простете си, простете ми и ме оставете да ви слея във едно и то да е - ДОБРО!

  СИРОМАШКО ЛЯТО

„Навремето, когато чуех, че някой е на 60, виках си – тоя вече взел, дал, а сега си мисля, че даже и  на 80 човекът си е човек!.... Стига само да е нужен някому!.....”.

Стига само да съм нужна някому?!....

Вкъщи, съм нужна. Да свърша нещо, да си поделим задълженията, да се попринади нещо към семейния бюджет, да погледам детето, общо взето такива битови неща.

На работа – не, че не намират начин да ми нахлузят най-неприятните задължения, които да свърша абсолютно безплатно, и не, че даже после не ми намират кусури, защото някои хора просто не знаят какво точно искат, ама , не съм незаменима. Не съм нужна. Нужна. Разбираш ли?! Може и с мене, ама не е нужно да съм точно аз.

Приятелките. Единствената (не в смисъл, че е само една), единствената, която е, като другата ми половина, страда от хронична липса на време. (така се изразява тя). Тази, която, ако аз съм ин е моето ян и , ако аз съм ян е моето ин. Тази, която ме допълва и почти винаги ме разбира прекрасно. Тази, която ме мъмри и ми се кара, когато е необходимо, вместо, като гадното ми его за всяка глупост да ми намира оправдание, както правят някои от другите ми „приятелки”. Единствената, която смятам, че ме обича въпреки,  независимо и точно за това...(ако трябва да бъда честна и един от приятелите ми ме обича така). Дали съм и нужна?. Справя се отлично и със и без мене. То всъщност аз отдавна не съм съществена част от живота и, за да не кажа – нищожна, така, че на практика от ученическите ни години не съм я виждала как се справя СЪС мене..И като прибавим факта, че за разлика от мен, няма нищо против да споделя мислите си с течните кристали на лаптопа си и после да ги коментира с няколко електронни приятели, значи не просто времето и липсва, а аз не и липсвам във времето....Обаче тя ми е нужна. Тя ми е нужна на мене! Безспорно. Иначе сега нямаше да си говоря сама с твоите течни кристали и нямаше да смятам настоящия етап от живота си за сиромашко лято, а просто - за лято! Ха!

Имам и други „приятелки”. Едната смята, че да имаш приятели е поле на действие отредено само за тях, а тя е нещо като  страничен наблюдател. Може да се каже и, че го приема за сцена, на, която тя изпълнява второстепенна роля и няма, ама няма никакво право да импровизира или да влага нещо от себе си. Само това, което е в сценария и нищо без разрешение от режисьора! Или е като публика. Участва в действието само, ако и харесва, тоест, тогава се забелязва, че присъства в залата.   Дали се нуждае от  мен?....Преди време се нуждаеше само, когато беше в беда. Сега си има някой друг И за това. Обичам я. Аз, определено доста често се нуждая от нея.

Другата пък, освен приятелка ми е и колежка. По природа е хитра и пресметлива, макар, че носи добра душа и винаги е готова да бъде насреща. Веднъж ме попари. Простих и.... Дали съм и нужна?!...Понякога – да. За подкрепа.

Имам и приятелка, която вече я нямам. Ххахах. Просто един ден си отиде от мен. Опитах да си я върна, но тя пък най-откровено изобщо не се нуждае от мен! ...

Имам и няколко мъжки приятелки. Ххахаха. Колко смешно звучи.(малко педерастко, нали?).  Мъже бе. Приятели. Само единия превръщам в жена по някога. Чат, пат.  Но, Единствената веднъж ми каза, че не може да има приятелство между мъж и жена. Като се замисля в значителна степен е права. Значителна, защото и до ден днешен, на който и от тримата да звънна, по което и да е време на деня, ако имам нужда от помощ – ще реагират на часа! (е, поне за единия съм сто процента сигурна). С него обаче съм спала, с другия почти съм спала, а третия просто е бил твърде захлюпен, за да ми демонстрира, по начин по който да го осъзная, че и той би искал да съм спала! Не, че не ми е показал, аз, аз не съм видяла!.....Хахахах!........

Сиромашко лято! Или лятно сиромахче? Лятно? Или Сиромашко? Сиромашко лято!

Лято е навън, лятно е и в душата ми. Обаче по сиромашки лятно, по цигански някак си, нали знаеш, накрая на есента, когато е все още топло, циганите казват: да вали, да се пука, само лошо време да няма – та това било циганското лято! Нещо, като лято, ама не е точно лято. Вижда се, че вече идва есента, обаче, обачеееее – все пак, още не е дошла! Риба, ама цаца. Цаца, ама риба!!!! Че и моята работа – лято, ама сиромашко! Сиромашко, ама лято!!!!!

Виждам, че съм в края на лятото и се задава есента! Не отричам, че есента е красива, обаче не ми е любимия сезон. Направо да ти кажа – не я обичам. Тя е състояние на времето, което непрекъснато напомня, тиктака, като часовников механизъм в ухото ти, че ето я, идва зимата! Идва някакъв край! Край на лятото, край на топлото, край на светлото, край на зеленото, край на гальовните бризове, край на всичко цветно! Идва сивото, тъмното, режещото студено, голата пустота, смразяващия сняг и .....неизбежната тишина.

Та , да си дойда на думата. Виждам, че лятото свършва, а аз още не съм си намерила топлата дреха, която с мощната си любяща прегръдка ще ме пази от буйния вятър и ще прави всичко възможно да не му позволи да ме повали! Не съм намерила горящият огън, който ще пука в камината, кротичко ще присяда до скута ми и ще разпръсква гъстия мрак, студа и снега от дома, от ума, и от моята душа! Не съм намерила  тихата жарава, която ще пръсне на късчета сивото на зимата, ще притисне студеното в ъгъла и ще разсее гъстата тишина! Не съм намерила топлия дъх дето ще шепне в ухото ми, ще докосва устата ми и ще стиска ръката ми! Този, който ще взема и ще дава любов!....

Не съм открила тихия залив, във който бих вдигнала пристан, не съм съградила заслона за зимния сън. Не съм построила бентът при езерото, не съм и готова за полет на юг! Не съм открила вечното пролетно време, на което ще бъда ароматът, цветът и дъхът!

 Стига само да съм нужна някому.....

Писмо до дядо Коледа

Мили дядка, оставих това писмо да го напиша след 21, тоест след , като видя дали ще дойде края на света, но нямам търпение и пиша днес на 21, отчасти и защото никак не ми се вярва, че идва краят, макар и да е обявено бедствено положение в моя роден, абсурден град!

Отдавна не вярвам в теб, ако изобщо някога съм вярвала, но понеже днес настъпва нова ера и аз също навлизам в нов етап от пътуването си през времето. В тая връзка, реших да погледна на теб през друга призма и правейки го, си намерих причина и основание да ти повярвам, тоест да ТЕ повярвам!

На моменти усещам, че май гледам на теб, като на Господ, но ще се постарая да наблегна на различията и много скоро ще спра да ви бъркам – обещавам!

Та, в този ред на мисли, скъпо мое сладко червенобузо Деденце, обещавам с цялото си сърце, че ще дам всичко от себе си да стана много, много, много послушна и най-вече обещавам да престана на всички да обещавам, а на себе си – не, и обещавам, че както винаги ще изпълня безпрекословно всичките си обещания!

Обещавам, че ще започна да обичам първо себе си, после другите!

Обещавам, че ще спра да се тревожа (поне ще се пробвам) за всичко и всички, защото това все пак не е моя работа, а на Господ!

Обещавам, че ще направя всичко възможно да гледам на живота само в бели и розови краски, което, според всичките ми приятели и близки ще ми помогне да Го променя (живота си) и то сега, а не друг път!

Обещавам, че тази година ще направя най-после нещо за себе си, колкото и егоистично да звучи това – ще намеря време за екскурзия (и пари!), ще си купя всички книги, които си пожелая, ще продължа да казвам каквото си мисля без да ми пука, че от мен се очаква да казвам това, което другите искат да чуят, ще си потърся квартира, може би (!но все пак е нещо)- ще си родя дете, ще започна да слушам и да вярвам малко повече на приятелката си, която за много неща е права, ще потърся мъжа на живота си, а ако не го намеря – ще повярвам на секундата, че съм достатъчно пълноценен човек и самичка, ще намеря вдъхновение да напиша всички онези историики , които се въртят в главата ми и няма повече да ги отлагам и т.н.

И най-вече, с най-голяма гордост ти обещавам мило деденце, че повече няма да пренебрегвам Коледа и Нова година и ще се постарая вече никога, ама никога, да не ги посрещам САМА!

А от теб какво искам ли?????

Хм, искаааам (и аз като Магито).....знаеш ли, първо ми идват разни неща наум дето ги искам за другите, ама това е в разрез с горните ми обещания, така, че......

Искам да срещна човека, с който ще мога (не просто ще искам, а и ще мога) да остарея!

Искам да стане скоро, преди да съм напуснала фертилната възраст!

Искам да си имам свой собствен дом, макар и да е само с две стаи!

Искам да отида на екскурзия в Египет, Тибет, Мексико, Галапагос, Анталия, Испания, Венеция и къде ли още не, но ти ми уреди само едното (поне!)!

Искам да успея тази година да стигна на Мальовица чак до върха, искам да видя връх Камен, искам да отида до Мелник, искам да скоча с бънджи, искам да ида на рафтинг!

Искам и по-прозаични неща, като да си купя онази хубава рокля, която струваше майка си и баща си (само70лева) и ми досвидя да си взема миналото лято, искам да си купя един марков парфюм и нова чанта, искам да ми доведеш всичките ми приятели на куп поне за два часа.....искам, искам....искам някой да ме заведе за риба (това го чакам вече три години)....

Ти дядо Коледа, разбира се, не можеш да изпълниш всички тези мои прищявки, а може и да нямаш време да ми изчетеш до края писмото, но все пак, ако ти докладват твоите джуджета, че поне мъничко съм била послушна – помисли си. Може пък поне едно от всички желания да ми сбъднеш! Нали?!

И да знаеш, аз няма да съм в къщи на празника, но цяла нощ ще си мисля какво ще ми оставиш под елхата и много, много, ама много ще се надявам!

Ако съм закъсняла с писмото – не ме мисли – карай, но не закъснявай поне за другите!!!

Прегръщам те силно и те целувам по сладките зачервени бузи!

 С обич и вяра: Руска

Ангели

Тази сутрин, както и през много от последните сутрини пак се събудих рано. Още по тъмно. Натрапчивите мисли пак дойдоха. Опитаха да ме залеят и да попарят тялото ми с оная гадна жлъч, която отравя целият ми ден. Но този път срещнаха отпор. Усмихнах им се мило, любезно ги попитах кой ги праща и какъв му е проблемът, а после още по-красиво ги отпратих – къде - по дяволитееее!

         После хубавичко си помечтах за най-различни приятни, красиви и вълшебни неща! Станах и си пуснах любимата песен на Лондон бойс, та чак си пях и танцувах, докато си пия кафето.

Днес имам и ще имам един прекрасен,  страхотен и стремителен ден, ден в който не пропуснах да изпратя луната, да поздравя слънцето, да се усмихна на всичко, което успея да забележа (а забелязах какво ли не), ден в който се чувствам и ще се чувствам така, както, когато съм влюбена! Обичам това състояние! Това е нещото, което наричам със събирателното Любов, и което някак си все не успявам да обясня на приятелката си!

Обичам си Ангелчето и всички ангели! Основно на него и на тях дължа този мъничък успех! Казвам основно, защото си е чисто моя заслугата, че заспивайки си ги повиках и пожелах!

Сега остава да се науча да го правя по-често, да го постигам по-бързо, да не си позволявам да го забравям и куп други още неща!

Обичам всички и го пожелавам на всички! Да го усетят, да го изпитат, да го повярват, да го поискат! Амин!

Звезда

Часът е два през нощта. Руска стои на терасата и гледа луната. Пълна луна. Светла нощ. Всичко спи, дори прилепите ги няма. Чува само приглушения лай на будни кучета, шума от някое закъсняло такси и о, Боже, чува как хърка съседа - ужас ще събори панелите.

Пуши цигара. И не защото сега си е дошла от дискотека или е имала някаква бурна нощ. Не спи, заради малката - боли я ухото. Дала и е лекарство и чака да види дали ще заспи или ще се влоши. Дай Боже това да е всичко. Страхува се.....

Стои, пуши , чака и мисли....

Какво ли е да си нощна смяна? Какво ли е да си съвсем сам в къщи или съвсем сам на света? Това последното не иска да го знае!

Мисли си, че сърцето ще я заболи, но... то е изцедено. Усукано, смачкано и изцедено като през центрофуга. Заради него. Той го използва, изпра, закачи на простора и ...после забрави да си го прибере. Забрави го на слънцето и то съвсем се разсъхна и смачка....

Казва и, че тя му липсва. Вероятно му липсва нейната топла прегръдка и спокойствието на почти майчиния и скут. И на нея и липсва здравата му мъжка прегръдка, но сигурността, която преди е намирала в нея я няма. Толкова ли е преходна любовта? Тя ли само е склонна да идеализира нещата или наистина е възможно някога някой да обича нея, така, както тя е обичала него?! ...

Божичко как хърка!...

Иска и се сега да е на друго място и при други обстоятелства, но ето я  - седяща тук посред нощ, разсъждаваща за любовта?! За живота, за старостта.... Седи и се чуди още колко ли пъти ще види луната? ....

Седи и се чуди защо не взема от морето на живота, а само стои на брега, рита камъчки и даже не смее да топне крака. Хвърля жабчета, но и те като повечето неща - не и се отдават с лекота. А трябва, трябва да взема, за да може после да си спомня не само за тази луна....

Странно няма звезди - нито една.... Няма я и нейната  звезда. А как и се искa да си има звезда! Една, хубава, бяла, не, жълта - топла звезда....да я гали с лъчите си, да и свети по пътя, да я пази от лошия свят.....да я топли с енергията на обичта!...

Май заспа. Дано да е здрава... Сега, може би ще опита и тя да заспи....