НА КОЛЕДА СТАВАЛИ ЧУДЕСА

Коледа е. Отново. Дали този ден е зареден с толкова важност и значение, колкото ние хората се опитваме да му придадем или е един съвсем обикновен ден, като всички останали? Дали в космически аспект наистина има толкова важно място измежду дните в годината или просто така след нещо случило се  още в дълбока древност той е останал в сърцата на човеците и те го почитат чак до сега? И какво точно се е случило и какво точно почитат? Моментът в който слънцето се ражда започвайки своя възход, след като през последните месеци е залязвало все по-рано, а денем се е движело все по-ниско – факт, който е плашел древните до смърт. Или раждането на Исус – някакъв богочовек?....Няма значение. Важното е, че е Коледа. Празник. Празник за една голяма част от света.

Всички хора – познати и непознати, като че ли са увлечени от някаква невидима сила, която ги прави да изглеждат като зомбирани. Увлечени в празнична еуфория пазаруват като за последно храна, питиета, подаръци, мебели, уреди и какво ли още не. Всичко само за един ден в годината. Сякаш след него животът ще свърши – стоките ще се изчерпят или магазините ще затворят или още по-лошо – светът ще спре да съществува. Трудно ми е да приема, че така стоят нещата. Подобен род действия ме изнервят и безкрайно много ме дразнят. В такива дни не обичам нито да излизам по улиците, нито да ходя по магазините – чисто и просто не искам да виждам тълпи увлечени в нещо, което правят не толкова поради необходимост, колкото по съвкупност, защото така правят всички, защото така е прието и, защото такъв е реда.

Не обичам много празниците. Може би, защото рядко ми е празнично в душата  тогава. Заради самотата. Повечето празници са семейни. Не, че аз нямам семейство, но ми се иска то да е  семейство, което аз съм създала и да е в дом, сътворен от мен. Та по тази прозаична причина щом се зададат празници, съпроводени с много почивни дни, в които  семействата  пътуват за някъде, за да празнуват заедно, на мен ми е самотно и  всичко друго, но не празнично. Така е и днес. Макар, че преди няколко години тържествено бях обещала пред себе си и пред дядо Коледа, че никога вече няма да посрещам коледата сама, сега бях решила именно това – да бъда сама. Не просто сама вкъщи, а сама извън дома и извън града. Преди седмица  наех  една къщичка в планината за два, три дни. Не беше далеч и не беше забита в пущинака, но все пак беше в гората сред природата. Къщичка, каквато винаги съм мечтала да имам – дървена конструкция отвън и отвътре, островърх покрив в алпийски стил, голяма камина на първия етаж, килими, в които краката ми да потъват, вита стълба водеща до горен полуетаж със спалня и френски прозорец. Това беше всичко, за което мечтаех, като изключим семейството, което нямах и кучето – лабрадор, което от известно време търся да си взема с вярата, че ще запълни много от празнотите в самотния ми живот.

Камината беше запалена, цепениците в нея приятно пукаха и създаваха допълнително чувство на уют. Беше топло и светло, макар, че скоро щеше да се здрачи. Налях си много бренди  и  мъничко кафе, седнах на земята пред нея и се загледах в огъня. В главата ми препускаха в нестроен ред  мисли, като от повреден апарат в стар киносалон. Никоя не задържаше вниманието ми повече от няколко мига. Повечето отхвърлях, защото съзнавах, че ме разстройват,  други ме връщаха твърде назад и рушаха и без това крехкото ми душевно равновесие, карайки ме да съжалявам за отдавна минали и забравени от останалите хора в живота ми случки и събития. Трети пък чертаеха витиевато розово – люляково бъдеще, на което придобилото ми опит  съзнание се присмиваше почти грозно и саркастично махваше с ръка. Докато тези три вида мисли подобно на три хали ме дърпаха в различни посоки и  се опитваха да вземат надмощие и да завладеят за вечерта цялото ми същество, умът ми се включи навреме и прогони всички с осъзнатото решение да си създам добро настроение, като опитам да си сътворя празник показвайки на себе си, че бих могла да си бъда самодостатъчна.

Като начало си пуснах хубава  музика. Реших, че ще си подредя празнична маса, нищо, че на нея ще си седя сама. Застлах я със снежно бяла покривка и подредих върху и зелени  клонки от елха. Извадих кристални чаши и изящни порцеланови чинии. Запалих ароматни свещи. Сложих  няколко ястия и масата ми грейна като в първокласен ресторант. Хвърлих още едно голямо дърво в огъня и си долях още  метакса  – любимото ми питие. Не пушех от два месеца, но „предпразнично” си бях купила кутия класни цигари. Запалих и си вдигнах тост. За самодостатъчността и умението да си създам настроение и да се насладя на мига.

За да бъде картинката цялостна реших да си взема душ и да си облека красивата рокля, която бях купила с намерението да облека в навечерието на новата година. Запътих се към банята и къпейки се щях да измисля как да продължа вечерта.

Не обичам дългото къпане и  мразя горещата вода. Не мога да понасям баня изпълнена с пара. Но останах изненадващо дълго за самата себе си под душа, почти докато  изпразних бойлера. Оставих водата да ме облива потънала в меланхоличен захлас. Мислех си, че чистотата и ще отмие отново върналото се колебливо настроение, но внезапно си дадох сметка, че просто убивам времето. Набързо излязох, подсуших се и се облякох, хвърлих върху тоалета си последен щрих, насладих се на вида си в голямото огледало на спалнята, подсвирнах на факта, че няма кой да ме оцени и се запътих към просторния хол и камината. Навън вече се беше стъмнило.

Седнах на красивата маса, кръстосах крак върху крак, отпих от питието и мека топлина заля вътрешността ми. Задържах чашката и се вгледах в отблясъците на кристала. Улових се, че отново размишлявам за самотата, за страха, за вината, за любовта, за мъдростта......

На масата покрай мен бяха седнали три жени и двама мъже. Пред всички имаше  чаши  с  алкохол и  блюда апетитна храна. Кой ли ги беше сервирал?

В срещуположния на мен край бе седнал млад привлекателен мъж, когото може би  бях виждала някъде, но още не можех да си спомня къде. Имаше смугла кожа, гъста, къдрава коса, зелени усмихващи се очи, прав гръцки нос, чувствени устни и добре сложена фигура, която личеше през елегантния му черен костюм. От лявата му страна стоеше също млада около трийсет, трийсет и пет годишна жена с буйна рижа коса, пъстри очи и две леки трапчинки под обсипаните с лунички скули. Жената носеше прелестна тъмно синя рокля с  кръстосани в плетеница презрамки минаващи над нежно повдигащия и се бюст и обхващащи  в  прегръдка изящната и шия. Тя се  подпираше на лакти и в сключените си длани държеше  кристала отпивайки с такава наслада от питието, че на човек би му се приискало наблюдавайки я да впие устни в нейните. На безименния си пръст носеше пръстен с камък в същия омайващ син цвят като на роклята и. Между нея и в дясно от мен стоеше друг господин. На  вид около петдесетте – имаше топли кестеняви очи с множество бръчици в крайчеца им, които се усмихваха като слънчеви лъчи. Косата му гъста и леко прошарена със строга мъжка прическа придаваше достолепен вид на и без това царствената му осанка.  Беше облечен в графитено сив смокинг, но не носеше връзка и последните две копчета  на ризата му бяха небрежно разкопчани. Имаше едри, красиви и бели ръце. От ляво до  мен бе  седнала дама на около четиридесетте. Може и да беше по-млада, но изглеждаше преждевременно остаряла.  Лицето и  имаше печален образ със застинала върху му маска  на изтерзана от живота жена,  пренебрегнала всякаква болка и мъка в интерес на убежденията си,  уповала  се на вярата си в Бога, и години по-късно обявена за светица. Едва ли има и  в  църквите икона, на която незнаен зограф да е успял да изрисува по-добре от нея образ с отпечатъка върху лицето, който  оставят непосилни тревоги, изтънчени удоволствия, сладка и горчива болка от живота любовта и вярата. Жената беше с дълга тъмно руса нарочно накъдрена коса, облечена с вълнен класически костюм с цвят на осланени листа. Гледаше унесено, тъжно и някак си измъчено, така, сякаш хем се радваше къде се намира, хем не беше много сигурна дали иска да е там. От нейната лява страна, точно срещу червенокосата дама имаше още една госпожа. Възрастна, някъде над шейсетте. Тя имаше чисто бяла гъста коса, подстригана на черта без бретон, която загадъчно падаше пред лицето и от време на време, а тя отмяташе с тънките си кокалести пръсти, които привличаха вниманието със внушителни пръстени и безупречен маникюр. Жената беше облечена в бледолилав модерен костюм, който скриваше деколтето и и подчертаваше леко бюста. На врата си беше вързала жълто  шалче, което не позволяваше да се види нито една бръчка по кожата и и същевременно акцентираше теменужения цвят на очите и. Тя стоеше спокойно с поставени върху масата длани и наблюдаваше с неприкрито любопитство поведението на останалите присъстващи. Вдигна тост и заговори първа.

 - Добър вечер на всички и наздраве! – гласът и звучеше бодро, но малко несигурно.

 -  Наздраве – отвърнахме .

 - Кои сте вие? Как се озовахте тук? Много мила изненада, но малко съм притеснена – смутено заобяснявах  и се взирах с питащ поглед във всеки един от непоканените ми гости. Белокосата  заговори:

 -”... Виждам, че лятото свършва, а аз още не съм си намерила топлата дреха, която с мощната си любяща прегръдка ще ме пази от буйния вятър и ще прави всичко възможно да не му позволи да ме повали! Не съм намерила горящият огън, който ще пука в камината, кротичко ще присяда до скута ми и ще разпръсква гъстия мрак, студа и снега от дома, от ума, и от моята душа! Не съм намерила  тихата жарава, която ще пръсне на късчета сивото на зимата, ще притисне студеното в ъгъла и ще разсее гъстата тишина! Не съм намерила топлия дъх дето ще шепне в ухото ми, ще докосва устата ми и ще стиска ръката ми! Този, който ще взема и ще дава любов!....

Не съм открила тихия залив, във който бих вдигнала пристан, не съм съградила заслона за зимния сън. Не съм построила бентът при езерото, не съм и готова за полет на юг! Не съм открила вечното пролетно време, на което ще бъда ароматът, цветът и дъхът!.....

-   Даааа, ясно. Ясно ми е коя си. Самотата – нали?! – жената поклати утвърдително глава и се усмихна многозначително. След нея наздравица вдигна красавецът седящ срещу ми и също цитира мисъл изказана неотдавна  от мен.

-  „Ти проникваш във всеки детайл на живота ми понякога явно, понякога замаскиран или прикрит зад някакво друго усещане, но в крайна сметка все производно на теб. Вцепеняваш мозъка ми и деформираш характера и отношенията ми, парализираш моето истинско АЗ. Проваляш изявите ми, разбиваш мечтите ми и осуетяваш намеренията ми. Изцеждаш силите и изопваш нервите ми, понякога усещам как  дишаш във врата ми и на всичкото отгоре после нагло се подиграваш на безсилието ми да те пропъдя”

-   Тиморе?! – не без изненада възкликнах – знаех си, че съм те виждала някъде –  името ти означаваше страх....

Погледнах със свито сърце към жената с жълто кафявия костюм вдигайки чашата си към нея с покана за наздравица и негласен призив да чуя коя е и как ще се разкрие .

-  „ ... Гадно чувство. Тежи като камък на шията. Стяга ми гърлото. Свива ми сякаш гръдния кош и не мога да дишам – въздуха не ми стига. Причинява не само силна душевна болка, а и силен физически дискомфорт. Пареща болка. Тая гадост,  се намъква като призрак в сърцето ми. Бушува и тършува, вилнее в него като хала, а после леко се отлага, подобно на  пепел по двора готова да литне във всички посоки щом духне. Сякаш че си е отишла, но не е, там е. Аз зная. Само чака притаена, спотаена. Да и дам повод и да се развихри с нова сила още по ужасно от предишния път. Гадна, злобна, подла и коварна. Страшна....”

-   Ти си Вината. Господи, защо всички сте тук? – отчаяно погледнах към червенокосата.

- „...Гледаме се няколко мига в очите. Тези мигове ми се струват часове.  Очите ни светят.  Душите ни общуват безмълвно, а всъщност си казват толкова много. Докосваме дланите си плахо и почувствали вече собствената  си топлина се сливаме отново безмълвно в прегръдка. Не чуваме и не виждаме. Няма нищо. Ние сме всичко и нищо.  Няма слънце, няма небе, няма трева. Няма я нивата нито дървото, всичко изчезва – само ние двамата. Прилепени, потънали в здрава, топла, жива, пълна с любов и желание страстна прегръдка. Целуваме се. Отначало плахо и нежно едва докосваме устни. После все по-пламенно и по-страстно, докато останали без дъх съвсем изгубваме съзнание за място и време, окончателно потъваме един в друг. Цялото ми тяло трепери, потръпва в екстаз. В главата си виждам бяло поле светлина и чувам някаква музика, но не зная каква. Толкова съм щастлива. Цялата ми същност пее и танцува и умира от удоволствие, блаженство и….кеф….”

-   Любов! – светват очите ми и сърцето ми се отпуска за малко. Тя клати глава в знак на съгласие и аз победоносно поглеждам с подкана към достолепния господин.

-   А вие сте?!

-   Скоро ще разбереш.

Премалях. За няколко мига животът ми се беше  преобърнал и се намирах в някаква друга плоскост на съществуването, в някакъв друг отрязък от времето и сякаш всичко, което се случваше не се случваше с мен, а го наблюдавах отстрани. Всички цитати бяха плод на моето въображение. Всички думи, с които гостите ми се представиха, всъщност някога бяха излезли от моята уста, по-точно из под моята ръка, защото  бях ги записвала. Те просто ме цитираха.

 Не се чувствах неудобно. Бях си в кожата. Спокойна и уравновесена все едно, че го преживявах не за пръв път. Всъщност замисляйки се  съм била с тези петимата много пъти до днес. Разговаряли сме мислено  не веднъж. Словата, които цитираха съм записвала в различни моменти повлияна от  различни чувства и те чисто и просто ме „замеряха” с тях.

-   Амии, добре  дошли. Макар, че не си спомням да съм ви канила и даже напротив, старах се  да не помислям за вас. Не ви очаквах и честно казано изненадата вече не ми е  много приятна, но...човек трябва да се радва на това, което има – нали така? Да пием за това, което имаме!

-   Човек е част от себе си, останалата част са неговите приятели – каза тенденциозно  господинът от дясно и отпи.

-   Да. И навярно аз трябва да ви смятам за приятели. Особено някои от вас, като Страх, Самота и Вина. Вие сте направо незаменими, винаги сте ми на разположение, постоянно някой от вас е със мен. Не ме оставяте да скучая и не ме изоставяте, ако съм в беда – казах с лека неприязън, но усещах как от дълбините на съзнанието ми се надигаше нещо много по-буйно от нея.

-   Няма нужда да си толкова саркастична – рече най-старата госпожа.

-   Така ли?! Хубав костюм Самота, страхотна прическа! Човек и за миг не би си помислил, че имаш такава изгризваща същина. Изглеждаш убийствено за възрастта си, дори бих казала, че си една доста привлекателна жена. Ако съм жива и здрава да остарея бих искала тогава да приличам на теб. И може би ще успея, стига разбира се да спреш да ми дишаш във врата и да спреш да ме следваш навсякъде през целия ми живот, като  овесен върху врата ми хомот  – жената само се усмихна иронично, леко сведе поглед и отпи - Толкова много вече съм свикнала с присъствието ти, че на моменти даже спирам да те усещам – продължих -  Радвам се, че ми се показа в цялото си великолепие и блясък – сега поне ще мисля за теб в малко по-добра светлина.

-   Не бъди така  груба. Научила си твърде много от мен. Общо взето никога не съм идвала без  покана, ти винаги си се чувствала добре в близост до мен и не веднъж си ме предпочитала пред  компанията на тези, с които дружиш.

-   Да, вярно е -  права си. Често се случва да съм самотна, дори и през времето, когато не съм сама. Но не, защото те каня, не, защото ти си по-добра. Просто ти вече си там преди мене или си като сраснала с мен, все едно си ми връхна дреха или  уютен подслон – все неща без които не мога и от които не желая да се освободя.

-   И тогава, защо ме държиш отговорна? Защо смяташ, че не съм добре дошла?

-   Знаеш ли, има моменти, в които те мразя. Мразя лицето ти, мразя ти гласа. Не желая да ми говориш, а още повече се ядосвам, когато със себе си водиш Страх и Вина – споменатите се спогледаха с бегла усмивка – Знаеш, че когато сте тримата нямам никакъв шанс пред вас и в такива моменти се държите жестоко даже и да съм мила и да съм пас....Но има и мигове, когато наистина ми е твърде уютно и топло до тебе – усмихвах се завърната в спомени – мигове, когато ми позволяваш да се насладя  на тишината, да чуя мислите си, да ги разгледам, да ги оформя, да помечтая, да дишам, да наблюдавам живота протичащ  край мен. Обичам да съм сама, но не искам да бъда самотна. Разбираш ли? Искам някой до себе си, който разбира и споделя моите мисли, чувства, стремежи, мечти. Някой, когото ще искам да топля и някой, който ще знае кога ми е студено на мен, някой, който да ме споделя, и такъв, който е склонен да бъде споделен. Някой, който да ме допълва и определя, някой, който да се чувства осмислен чрез мен....

-   Разбрала съм те отдавна  прекрасно, но не забравяй все пак, че  човек идва сам на земята, отива си сам и през голямата част от живота си все така си  остава сам, така, че да опознаеш  и заобичаш Самотата не чак такъв признак на лош вкус.

-   В края на краищата човек е свободен в момента, в който сам пожелае да бъде такъв!  Нали сред нас е Любов – отново в разговора се завърна достолепния, на когото все още не знаех името и вдигна нов тост - за Любов!

Тя се усмихваше мило. В очите и имаше толкова топлина. Гръдта и се надигаше леко, а над главата и сякаш грееше светлина. Беше така нежна и крехка, като изрисувана върху скъп порцелан, но излъчваше сила, увереност, воля, решимост, като слънцето блеснало сам самичко на огромния небосклон.. Погледна ни, каза „наздраве”  и продължи:

-   Е, да чуем, какъв упрек ще отправиш  към мен? Желана ли съм в тази вълшебна коледна нощ?

-   Божичко! Та ти си ми най-хубавото  нещо в тоя живот! Радвам се, че те имам от време на време, че те познавам в тоя свят тъй  суров. Радвам се, че си ми разкрила доста твои страни. Благодарна съм ти за всичкото време, което си отделила за  мен.  За подареното щастие, за свещените мигове, за

преживените чувства, които внимателно ме разтваряха  и после пак ме събираха, подобно хартийка легнала в изпотена длан. За хората, които обичам, за хората, обичащи мен. За това, че направи така, да обичам въпреки, независимо и напук. Ти си толкова многолика и вездесъща, толкова чувствена и...- Любов ме прекъсна:

-   Защо тогава подхождаш така мнително спрямо мен? Защо не вярваш на тези, които истински те обичат и понякога дори се отказваш от тях?

-   А ти защо си тъй дръзка и своенравна? Защо, като знаеш, как неистово се нуждая от нежност, топлина и  любов, изпращаш в живота ми хора,   заслепени от тебе по мен. Хора,  дето аз не харесвам, не желая и не мога да събудя у себе си никакво чувство към тях? После естествено ги отхвърлям и по този начин страдат те, страдам и аз?  Толкова ли си сляпа? Нали в крайна сметка твоята роля е да събереш две сродни души? Защо непрекъснато ме събираш с мъже, в които не мога да се огледам, при които не мога да намеря покой, мъже в чиито обятията не зная как да спра да  мечтая да съм в прегръдката на някого  друг? И наистина ли изпитваш такова огромно доволство да   измъчваш премалялото ми сърце, което едва се удържа да не  отприщи  така трудно редения  в  него бент? Бент от емоции. Емоции  искащи да се пръснат навън, да се разпилеят внимателно  подреждани чувства,  на дъното на  красив иначе  скрин. Скрин  запокитен   във  нищото на тавана на моето Аз. Далече, далече от погледа, макар, че  все нещо ме тегли към тях?

-   Ти си невероятно безпощадна и арогантна на моменти – рече дамата с вълнения костюм дето имаше цвят на бебешко ако. Това беше Вина. Каза го с тих и пресипнал глас, който  по-скоро имаше интонация на извинение и съжаление за изказаната мисъл, но всъщност носеше съвсем друг заряд и постигна целта си.

-   Нима?! – възкликнах – точно ти ли трябваше да ми кажеш това? Чувала ли си израза „Не ти е чиста работата”, който казал егоизмът на завистта? Само, че в нашия случай звучи, като казала вината на любовта. Нямаш думата изобщо госпожо „Великомъченица” или „Пресвета”. Ако желаеш мога даже да те наричам Ваше височество, макар, че искрено казано не гледам на теб точно така. Понеже и ти си същата. Когато  Любов ме захвърли в първото действие насред сцената и се оттегли да наблюдава от режисьорския  пулт, веднага  пристигаш зад кулиса. Нали не се обиждаш, че ти говоря на ти?! – казах подигравателно – И тогава  вкарваш в главата ми мисли, които и дявола няма да вярва, че се пораждат именно в моя ум. Изтезаваш до лудост сетивата ми и гледаш приседнала отстрани с подигравка зле прикрита под маската на невинна капка роса,  изпаряваща се  на слънчева топлина. И не само щом иде реч за мъжете в  живота. Ти правиш това всякога щом се разсея и без да го искам ти позволя.  Почти след всяка моя постъпка изпращаш да гравитира край мен  най-напред жалостта, а веднага след нея изгряваш и ти, само, че не като звезда на небето, а като актриса в ниско качествен филм. Караш ме да съжалявам за всяко  решение взето вярно или може би не. Най-голямо старание влагаш тогава, когато усетиш, че Егото се е надигнало в  мен. Мразиш го много, както мразиш навярно Любов .  О, моля те, не гледай в земята и не с този  поглед на отчаян човек.  Добре те  познавам – в момента крещиш за внимание, но не  отрицателно, с каквото  те удостоявам сега. Цялата ти осанка излъчва едно – ти самата се чувстваш виновна – гласът ми се изви до крешчендо, но рухнах и се разревах, продължавайки вече през сълзи – но аз, госпожо Вина, аз не съм егоист. Не, не съм егоист...  Само, че понякога ми се иска наистина да върша и казвам това, което за мен е добро, а не това, което другите искат и очакват да мисля и правя, не чувстваш ли, че е така? Няма нужда да бъдеш все спотаена на близо подобно на  сянка в ясен и слънчев ден и след всяка казана дума да прошепваш в ухото ми тихичко думи, които всъщност крещят!!! – настъпи тишина, която беше нарушена от  стоящия до мен. Усетих как лекичко стисна дланта ми в своята топла ръка. Погледнах го. Очите му ми  се усмихваха.

-   Нека да не разваляме празничната вечер с тези препирни. Гневът не е добър съветник и освен това съсипва очарователното ти излъчване. Хайде отпусни се. Не го потискай, чисто и просто се отпусни. Усмивка?! – каза това без никакъв укор, без подигравка. Взирах се в очите му питащо „кой си ти?”, защото израза му ми беше познат, но в отговор срещнах само бавно премигване, нещо като „има време, ще разбереш”. Наистина се отпуснах за малко. Стана ми по-леко, усещах прилив на обич, усещах подкрепа, закрила. Неговата енергия сякаш ме беше обвила, като бяла млечна мъгла, като магическа пелерина прегръщаше крехката ми душа.

-   Даааа, да не забравяме обаче какъв повод ни събра. Днес е Коледа, Рождество е.

Това беше смуглият мъж отсреща – Страха.

- Тиморе, моля те. Не и ти. Коледа, Рождество. Рождество на какво? И ти си като тези две тук. В случай, че Вина и Самота не се справят, ти със сигурност успяваш да сковеш моя мозък  и да стиснеш в капана си моето сърце. Пристигаш след всяка сладка тръпка,   поднесена  ми от Любов, след всяка блажена минута на усамотение,  подарена ми от Самота, след всяко мъничко спречкване или по-голям скандал с близки  или приятели, когато неизменно на близо е дошла и Вина. И ме хвърляш в тревоги за бъдещето. Караш ме да изпитвам ужас от  някакъв бог, който уж бил добър и всеопрощаващ, уж бил всемогъщ и любящ, ама видиш ли някак си все изисква нещо от нас и все ни заплашва заканата, че, ако не изпълняваме неговата повеля ще ни се случи това или онова. Защо ме заставяш да се страхувам от тази химера? Това ли е единствения  начин да накараш някой да следва неписани правила? Не би ли било много по-хубаво, ако Любов ни съветваше за тези неща?

-   Но аз непрекъснато съм до тебе. Толкова много усиля влагам да те променя – запали  се червенокосата Любов – понякога те усещам в ръцете си, като мекичка топчица глина и успявам да те извайвам с лекота, но понякога се втвърдяваш заинатена сякаш си гибралтарската скала!

-   Мила, та той ме плаши дори и със тебе! Ти си най-доброто състояние на духа, най-красивата приказка, най-добрата действителност, най-дългия  миг, най-прекрасна магия, най- нежния цвят, най-милата музика, най-благия стих , най-голяма стихия, най-топлия дъх........ Когато те имам до себе си мога да полетя. Имам усещането, че няма неща, от които някого не бих могла да спася.  Обичам всичко и всички, забелязвам ги, искам да им прехвърля частица от себе си и по този начин да накарам сърцата им да запеят в синхрон. Но този красив  мъж – Тиморе, Страх или, както там му е името, а е толкова привлекателен, дявол  го взел, направо изниква от нищото и хвърляйки плащ на съмнение върху мен ме кара да се страхувам от теб. Тревожи ме, че мигът ще се свърши, че щастието ще си отиде, ще литне далеч. Че всичко е илюзорно, че е само фантазия, че любовта е преходна като остарял видеоклип. Припомня ми как са завършвали предишните  мигове и колко много съм страдала, като се разделям със тях  не желаейки да ги пусна да излетят. Кара ме  да  мисля и страдам  за хората, които любовта ми ще нарани. Като майка ми, като сестра ми, като мъже, които съм подлудявала и после  отхвърляла. Като мъже, които са ме  влудявали, но вече са се обрекли на друга, макар и само по силата на един лист. Страх се излива във вените ми и парализира волята ми, когато се сещам за всичко това. Страх, от  възмездие, страх от Бога, че  ще ми прати още по-сурови страдания, защото си позволявам да наранявам някого друг. Да  причинявам болка. Болка, която знам, че аз нося и въпреки всичко, не мога, не искам да спра. Понеже чувам, как наблизо зад рамото  ми нашепваш: „защо се измъчваш -  нали виждаш, че всичко произтича от Мен? Не е грях да обичаш, не е грях да направиш някой щастлив. Не е грях да се защитаваш, не е грях от време на време да обичаш себе си повече от всеки друг.”

-   Ето чу ли се? – вече говореше Тиморе – Чу ли се? Ти самата каза току-що колко съм привлекателен. Ти ме привличаш, ти ме търсиш, ти ме обичаш и толкова много се грижиш за мен. Ти, ти винаги ме каниш със себе си. Ти си ме издигнала в култ! Ти ме чакаш, търсиш ме, липсвам ти. А, когато дойда приютяваш ме, гушкаш ме, милваш ме, топлиш ме и ми даваш храна и подслон. Пазиш ме, като зеницата на окото си и се грижиш при теб да  се чувствам като у дома. Любиш ме, а после се гушкаш в гърдите ми, пазиш съня ми и бдиш над мен. Ти внимаваш да не ме дразниш, стараеш се да ме обгрижваш добре, макар, че дълбоко, дълбоко в себе си се молиш на Господ, да ти покаже тайничко начин  как да се отървеш от мен. Но миличка, не аз те обсебвам, ти се опитваш да се  въплатиш в мен – зелените му очи светеха, но в тях се четеше привързаност, преданост. Стискаше здраво чашата и изведнъж тя изхруска и се строши. Кръв бликна в ръката му, но той само махна ядосано, омота я в салфетката, взе си друга чаша, наля и отпи на един дъх – Наздраве за теб миличка. Обичам те.

-   Наздраве приятелю. Колко си прав....- говорех със самоирония и през смях - Колко сте прави и тримата. Аз съм виновна. Да. Аз.  Аз всичко си правя сама. Сама си пробождам сърцето и после се жалвам, защото кърви. Сама си ранявам душата и после плача, защото боли. Сама си построявам затвора и после търся в стената отвор, сама си слагам окови, а сетне моля някой да ги строши, сама диря сламки в очите на другите, за да мога след това да забележа у себе си цяла греда, сама свиря с устата си, за да мога да чуя сетне звука, сама си задавам въпросите, за да мога сама да си отговоря на тях.

Настъпи кратка тишина, в която се чуваше само пукането на огъня в камината. Сивокосият стана и хвърли ново дърво в жаравата. Обърна се към масата, изтупа ръцете си от прахоляка и ги пъхна с обигран жест в джобовете на панталона. Леко наклони глава в страни, замисли се само за кратко, колкото да улови преминаваща мисъл, усмихна се и тихо и спокойно заговори:

-   Приятели, хайде да не пилеем енергия да се гневим! Искате ли?! Нищо само по себе си не е добро или зло, мисълта го прави такова. Нека изчистим от сърцата си лошите мисли и да се повеселим. Има на какво. Погледнете снежинките валящи зад прозореца, усетете уюта на стаята с тези меки, дебели килими и топлината на огъня. Вижте как  искри в  бяло  покривката, как празнично кани трапезата, колко сме хубави и елегантни гледани отстрани. Отпуснете сърцата си, усмихнете се на себе си и на другите и да вдигнем  наздравица за приятелството. Приятелството,  идващо, за да носи  усмивка на онези, които любовта е обляла в сълзи,  самотата е  огорчила, страха – изплашил, а вината – вгорчила – той приближи масата, вдигна чашата и всички се чукнахме със звън, който разсея събраното напрежение – Всеки един от нас в момента  - продължи господина - има на този свят освен себе си само нас останалите. Ние сме едно семейство. Да пием за Любовта, Вината, Самотата и Страха, да пием за Теб – обърна се към всеки един по отделно, след това пак продължи впил поглед в красивата белокоса дама, която за възрастта си излъчваше все още удивителен сексапил:

-   Коя е Самота? Ако човек има възможност да разсъждава и може да съзерцава слънцето, луната и звездите и да се наслаждава на даровете на земята и морето – той не е самотен и не е безпомощен. Тази строга на вид, но иначе  безобидна дама би могла да бъде само много добър приятел – гледаха се взаимно и очите и на двамата се усмихваха – всеки сам по себе си е изначално добър, просто зависи на коя страница от съдържанието му ще го разтвориш – Самота леко се притесни, сведе поглед и видях как светкавично изчисти една сълза от лицето си, макар, че се престори, че просто отмята кичур коса. Бях изумена...Господинът се обърна към мен:

-   Ти, моето момиче умееш да съзерцаваш, умееш и да разсъждаваш. Освен това,  който не обича самотата – той не обича и свободата,  а ти си свободна поне по  душа.   Самотността и Самотата са две различни неща. Когато си самотен, е лесно да изпаднеш в заблуда и да повярваш, че си на прав път. За нас по-добра е Самотата, защото тя означава да си сам, без да си самотен. Обаче накрая е хубаво да намериш човека, който да ти бъде огледало, нали?! – погледна отново Самота във очите и тя кимна леко с глава  -  Знай, че само в сърцето на някой  друг можеш да видиш истински себе си и всичко, на което си способна – ми каза безупречно изглеждащата жена.

После господинът закова очите си върху Страх:

-   Кой е Страх? Когато ни завладее страх, започваме да се съмняваме в себе си. Така страхът се превръща в най-големият ни противник. Вие, с този очарователен, млад мъж не сте врагове, вие сте вече  приятели! И винаги сте били.

-   Някои хора са толкова притеснени да не им се случи нещо, че само с притеснението си го предизвикват да се случи. Ти си адски притеснена – развълнувано  ме гледаше с изумрудените си очи Страх  -  От какво се боиш? Няма какво да изгубиш. Нищо не изчезва за винаги и безвъзвратно, само преминава от един вид в друг. Ти не би могла да се опознаеш като добра, ако не се покажеш понякога лоша, както и не би могла да усетиш какво е да си зла, ако никога не бъдеш поне малко добра. Когато ме призоваваш  или предизвикваш съзнателно или не  –  приеми ме, посрещни ме и не се плаши. Адът е тук и сега, но пък и  Раят. Престани да се страхуваш от единия  и да се стремиш към другия, защото и единия, и другия са  заложени в настоящия миг.

 Последваха няколко минути мълчание. Докато една част от мислите ми трескаво препускаха в буен галоп да осмислят къде съм, какво всъщност се случва, чий е така силно познатият глас на мъжа в елегантния сивкакав костюм, друга част се носеше в лекичък тръс и разсъждаваше върху чутото и  го съхраняваше на сигурно място – дълбоко   в сърцето ми. Познатият глас заговори отново.  Този път се усмихваше   към червенокосата красавица в синия тоалет и  театрално я сочеше с длан, като конферансие, представящо на сцената следващ актьор:

-   Ангелите я наричат небесна радост, дяволите я наричат адска мъка, хората я наричат  - Любов. Търсенето на Любов ни променя. Който е тръгнал да търси Любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любов, започваш да се променяш отвътре навън. Животът без любов не е живот!

-    На прав път си, че не се луташ  към каква любов да се стремиш – сега вече хубавицата  говореше на мен - духовна или материална, божествена или земна, интимна или друга...Знай, че любовта няма етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода. Но,  влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато ОГЪНЯТ обикне ВОДАТА.

Отново думата взе сивокосият и този път се обърна към безличната жена с жълтеникавия вълнен костюм – към Вина:

-   В самообвинението има известен лукс. Когато ние се обвиняваме, чувстваме, че никой друг няма право да ни обвинява – тя се вторачи в него с изненада. Сякаш беше очаквала, че за нея нямаше да се намерят добри думи и с примирение очакваше полагащото и се наказание, но в очите и проблесна облекчение и тя се усмихна в знак на благодарност, после отмести погледа си върху мен и заговори:

-  Вмениха ми като вина това, че в началото бях спокойна и весела, с ясни, широко отворени очи, и решиха, че това е признак за безсърдечие. Но ако плачех и крещях, щяха да кажат, че това доказва моята вина.  Когато всички хора решат, че ти си виновна, то всичките ти постъпки ще доказват именно това. Позволи ми да бъдем приятелки и аз обещавам да ти давам ясен и отчетлив сигнал за това кога е наистина необходимо да изпитваш вина. И помни - Прошката е уханието, което виолетката оставя върху петата, която я е стъпкала. Ако стъпчеш виолетка – просто се извини и уханието ще се понесе  заедно с теб. Но и знай, че, ако трябва да бъда честна  само малцина имат понятие от прошка. От нея се нуждаят не провинилите се, а по-скоро самите жертви, защото именно заради тях се е случила бедата. Ако те не бяха толкова слаби  и лекомислени, а по-далновидни, ако се стараеха да не се навират в неприятностите, то на света щеше да има много по-малко горест .

Достолепният сивокос господин се приближи към масата и седна отново до мен. По очите ми се стичаха сълзи. Взирах се в него с премрежен поглед, но питащо. Питащо и умоляващо „Кой, за бога си ти?” Красиво очертаните му, пухкави устни се разтеглиха в топла, мила,  усмивка, а над мен  сякаш  се спусна кашмирена пелена. Очите му излъчваха безусловна любов и така познатият на сърцето ми глас рече:

 -  Ангел. Най-обикновен ангел.  Твоят ангел или  ангелът в теб! Ти отдавна Ме знаеш. Но все се съмняваш. Постоянно отричаш правото си да Ме имаш до теб. Така, че, реших да ти се покажа. Устроих тази вечер за нас. Както и още една изненада. За да разбереш със Сърцето си нещо, което знаеш, но само с ума. Искам да  усетиш в сърцето си, че цялата огромна вселена се съдържа и побира дори само в една частичка от  теб. Че всичко, което виждаш край себе си,  нещата, които мразиш, и  хората,  на които те е яд, присъстват в една или друга степен и в теб. Да усетиш, да почувстваш  със Него, че не бива да   търсиш  Причината  вън, понеже Дяволът  не е някаква свръхестествена сила, която те напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Опознай се докрай.  Погледни се честно и твърдо, погледни,  както тъмните, така и светлите си страни. И само още един мъничък, но не незначителен щрих:  Повярвай на себе си. Повярвай, така, както в момента вярваш във мен. Тогава   вече ще знаеш как да живееш и как да постигнеш вътрешен мир.

 На вратата се почука. Станах и бавно се отправих на там. Някъде в далечината на съзнанието си чувах музиката от плеъра, а в по-близък план усещах преливащо на талази вълнение, което носеше ведрост, радост и ...смях. Отворих разсеяно и в рамката на предверието стоеше някакъв мъж. Носеше костюм на скиор. Беше със шапка и ръкавици, а до него кротко седеше на пода пясъчен лабрадор. Мъжът ме гледаше леко смутено, а кучето свойски сякаш ме питаше „хайде, какво чакаш – искаш да измръзнем ли вън?”. Новодошлият сне спортната шапка, свали и ръкавицата и ми подаде топла,  канеща длан:

-   Здравейте. Аз съм съседът – замълча, но леки пламъчета се  заиграха в топлите му бадемови  очи. И аз се усмихвах вече - уви – Ще имате ли нещо против да оставя  кучето си при вас за малко?

Докато се опомня момчето на четири лапи се промъкна край мен, пропълзя като бебе по дебелия в гостната ми килим и се излегна доволно пред огъня, сякаш цял живот беше спало винаги там.

-   Да, да, да, разбира се – смънках объркано. Няма проблеми, естествено, ще се погрижа ззза него...за вас...

-   Аз...за мъничко само, ще се върна най-много след час.

Гледахме се така още няколко мига, а несъзнателно продължавахме да се държим за ръце. Не говорехме, не беше и нужно -  вече бяхме в контакт. Почти като кучето сякаш разпознало дома си, ние усещахме, че  сме като сраснали, като  два полюса на магнит. Като, че ли преди време сме били сдвоени, но незнайно кога някой ни е разделил и през всичкото  време сме се теглели един към друг. И ето сега в този магически миг двете половини отново ще си прилепнат като излети  в  калъп.

 Нещо диво и тръпнещо покоряваше  сетивата ми. Може би беше лудост, но знаех, усещах, че той се влюби във мен. Разбрах пак със същата сигурност, че на прага стоеше мъжът от моите мечти.

-   Окей. Вървете. Вървете. Аз ще очаквам да се върнете тук – пуснах ръката му, съпроводих го с поглед, затворих  вратата и тихичко се строполих.

Трябваше ми време да  проветря главата си, да осъзная, че това се случва със мен, да повярвам, че всъщност съм Жива, че Дишам, че още съм Тук. Усмихнах се закачливо на себе си и на думите, които  беше ми казал по-рано тая вечер сивокосият господин. Той говореше за  някаква изненада.

Втурнах се  в гостната, за да поговорим,  да попитам това ли е тя, но в стаята нямаше никого, освен меката топлина. Все така свиреше красивата музика. Огънят пукаше тихо в камината и чертаеше причудливи фигури настрани.

На пода  близо до огъня  кротко спеше търсения от мен Лабрадор. На масата трепкаха пламъчетата на свещите, и светлината им се отразяваше върху само Две чаши кристал....

Зад прозореца кротко се сипеше сняг. Беше Коледа.

МЪГЛА

МЪГЛА

Тежка нощ. Спах неспокойно. През времето през, което изобщо спах.

Събудих се доста преди зората, обляна в паника, тревога и страх, примесени с безпокойство, скръб и усещане за безнадеждност.

Всъщност в началото все още не знаех дали съм се събудила или сънувам. Може би още бях някъде на границата между съня и реалността, ако изобщо такава граница съществуваше.

После вече бях осъзнато будна, но продължаваше да ме занимава тревогата от съня.

Сънувах или наистина бях, с един бивш колега. Много болен. На смъртно легло. Животът му вземаше  рака.

Виждах изпитото  тяло, виждах бледо  жълтия цвят на болестта. Гледах в хлътналите очи немощно търсещи помощ, но примирени, от които в мен се взираше ту крилата душа, ту жестоката окончателност на смъртта.

Не говорих със него. Или поне не си спомням .

Стоях и го съзерцавах, а вътре в мен бушуваше някакъв ад. Сърцето ми се усукваше на осморки и в него сякаш се впиваха стотици остри, горещи игли. То искаше да крещи. Да крещи и да пита – защо, защо.....защо толкова рано, защо толкова дълго, защо така осъзнато....но мълчеше и се потискаше, за да не покаже скръбта, която да разстрои и без това обърканата  душа.

Питах се за какво ли си мисли сега ?. Какво му  се върти в главата? Мисли ли за смъртта или се е вкопчил в живота? Страхува ли се от края или вече е толкова изморен, изтощен и без сили, че се моли всичко да свърши тоз час?

Или може би докато ме гледа се пита: какво ли си мисля аз? Страхувам ли се от него, защо се мъча да скрия сълзите, дали ме е яд на смъртта, че преди да ни вземе много често ни праща болест коварна, която ни свежда до жалки полуразлагащи се тела?

Питах се, дали човек седейки на прага, се опитва да влезе в контакт със смъртта, да я приеме, да стане приятел със нея, или си мисли с тъга за отминалото време, за близките хора, за живота, който му се изплъзва, като капчица вода търкулната по дланта?....

Ще получа отговор на тези въпроси. Някой ден.  Все пак зависи как и кога ще ме вземе Смъртта. Надявам се само да не е скоро... Защото обичам живота....

Започнах деня с хладен душ, леко отмиващ тревогата на измъчената ми от въпроси без отговор жалка душа. Тръгнах за работа пеш. Продължавах обаче да разсъждавам за  Живота и за Смъртта.

Беше хубав ден. Беше даже прекрасен!

Гледах синьото на небето, усещах гъдела на лекия утринен хлад. Радвах се на цвета на листата застлали есенния тротоар, слушах звуците на утрото, наблюдавах врабчета и котараци, играта на гаргите позите на дърветата.  Изучавах лицата на хората забързани всеки в своя си ден,  и дишах, и дишах, и  дишах и ОСЪЗНАВАХ  Живота.

Радвах се, благодарях, че съм жива, че ходя, че гледам, че виждам, че чувствам, че мога ДА УСЕТЯ ВСИЧКО ТОВА.... Това не е нещо ново за мен между другото.

Подминах мъж на средна възраст, разговарящ с една стара жена. Не знаех за какво си говорят, долових само едно: „Значи, бабе, чувстваш се жива?” я попита мъжа.

Какъв ли смисъл влагаше в тези думи. Замислих се какво е за него да се чувства жив?

Дали се е изгубил в сивото на рутината или вижда света слънчев, цветен, подвижен и див?

Ходех по улицата, но сякаш се носех размита в пространството.

Имаше сентенция казваща „..Господи, дай ми мъдрост да приема нещата, които не мога да променя!”

Търсех мъдрост да приема смъртта.

Казах си, както би казал философски и моят колега – това е част от пътя, с това не свършва света. Просто сме преходни, такъв е живота. В крайна сметка какво са Смъртта и Живота – две страни на един и същи процес, двама братя, две сестри, два взаимно изключващи се свята?....

Изведнъж пред мен изскочи - мъгла. Настъпваше бавно, но сигурно. Превземаше пред очите ми красотата. Носеше студ, мрак, влага и сивота. Хвърли плътно наметало върху богатството на деня.

Помислих си – също, както Смъртта пропълзява, като сянка по лицата и телата на хората и изсмуква от тях жизнеността.

-         Господи, дай ми мъдрост да приема това, което не мога да променя!

-         Търси и извличай и от най-лошото красота и добро!

Опитах се да видя красотата в мъглата. Беше трудно. Тази мъгла бе превзела града вече цяла  декада. Копнеех за слънце, за простор, за небесната шир. Как да видех красота в мъглата? Не се виждаше, не се дишаше, не се траеше вече толкоз дни  влага, липса на всякаква видимост  и на цвят на деня.

Ненадейно се сетих  за скрежа, който оставяше мъглата в короните на  дърветата, когато се стелеше в по-студените дни.

Но това не беше достатъчно, за да кажа – тя има и красива страна!....

Почти стигнах до извода, че не съм достатъчно мъдра да приема някои неща, когато внезапно си спомних:

Бях на високо. Горе на платото. Над града беше мъгла.

Приличаше на  море от мляко – мека, пухкава, примамваща,  канеща да се гмурнеш във нея, като много чиста и бяла бебешка пелена. Като огромна възглавница с перушина, като козината  на гальовен котак, като одеяло изплетено от кашмир, като невероятна топла прегръдка, в която човек се гмурка, за да  почувства уют.

Над мъглата грееше Слънцето в безкрайно Синьото голямо Небе. Издигаха се сякаш от мъглата скалните венци на платото, покрити с пъстра гора. Виеха се птици в простора и се къпеха в безкрайната синева.

Беше вълшебно. Беше приказка.

Тогава за пръв и последен път видях Красотата в ....мъгла.....

ПЕПЕРУДЕНИ КРИЛЕ

АЗ съм средностатистическа млада жена на 19 години. Е, за някои хора от обкръжението ми не съм чак толкова средно и чак толкова статистическа, но това е въпрос на гледна точка. Може би на моменти изглеждам различна от стандартите, защото се намирам на границата между излизането от пубертета и навлизането в – как да се изразя (?) – ранната младост. Ходя на училище все още -  последна година в стопанска гимназия – сухарска  работа, но не съвсем. Имам готини съученици и още по-готини приятели, макар, че бих се определила по-скоро, като интровертен тип. Малко съм откачена, така, че харесвам и се обграждам с хора, които по своему също са откачени. На моменти съм ексцентрична и в стремежа си да се самоопознавам и да проверявам докъде мога да стигна се увличам до степен да сгреша или да се проваля. Не си падам по обичайните неща, които вълнуват съвременните младежи. Подозирам, че повечето от тях ме считат за старомодна смотанячка, но тези, които ме познават все пак намират нещо в мен. Обичам пеперудите.  Обичам книгите, които са най-добрият ми прозорец към света и най-добрият преподавател в училището на живота, макар, че в днешно време интернет е този, който се настанява трайно и дълбоко в ежедневието и за голяма част от човеците книгите са вече отживелица. Обичам музиката, но не абсолютно всичката. Мога да се наслаждавам еднакво силно и на класическа музика и на рок и на реге и на техно и на електронна музика, но по мой избор. Избор, който не мога да вместя в някаква рамка и да ви опиша как всъщност го правя. Обичам много природата. Влюбена съм в нея, сраснала съм с нея. Понякога с приятелите ми ходим на излети. Понякога ходим на един близък до града язовир.

Една вечер тайничко отмъкнахме ключовете за колата на бащата на Петя, метнахме се в нея пет човека и аз (шофьор от половин година) закарах всички ни на този същия язовир да си правим нощно къпане. А съвсем скоро повторихме това приключение само двете с нея. Само, че този път не беше нощ, а полуздрач, не крадохме кола, а бях взела с разрешение тази на баща ми. Само дето не му казах къде ще ходим. Отидохме пак на язовира. Да си призная честно този път малко ме беше страх. Имаше наблизо група мъже, които ни гледаха похотливо, а ние смели и нахакани до глупост се изкъпахме голи във водата. После, разбира се, се задейства моят инстинкт и светкавично навлякохме дрехите, както си бяхме мокри и изчезнахме от мястото яко дим...

Обичам и хубавата кухня, но слава Богу все още не ми личи. Обичам много да контактувам с различни умни и с богат интелект хора, да се опитвам да кръстосвам ум с тях, когато преценя, че мога или пък само да им се наслаждавам и да ги „попивам”, когато си дам сметка, че не съм на тяхното ниво. Имам склонност да защитавам до смърт позиции и каузи, които може би в повечето случаи са губещи, защото просто не им е дошло времето, но това ме кара да го правя още по настървено. Привличат ме хора със способности и се опитвам да ги провокирам да ги развиват и да продължават напред. Освен това притежавам уникалната способност да поддържам връзки и взаимоотношения, които са пагубни или проблемни за мен  по-дълго, отколкото нормален човек би издържал. Упорита съм до инат и трудно мога да кажа „не”, както на внезапно осенила ме идея, така и на някой, който се нуждае или иска нещо от мен...Малко се притеснявам от външността си, защото имам буйна и къдрава, непокорна  рижа коса, забелязваща се от сто километра, а аз изпадам в смут и паника щом усетя, че привличам хорското внимание, да не говорим за неприкрито мъжко възхищение...

Не се разбирам много добре със семейството си и не, защото роднините ми са лоши или нямат родителски чувства към мен, а защото сме непреодолимо различни. Може и причината да е в мен. Въпросът е в това, че се чувствам неразбрана и някак си малко недооценена. Липсва ми неподправената им проява на любов...

Тази година завършвам училище и смятам да продължа обучението си най-вече от влечение и стремеж към самото знание. Не ме интересуват какви са перспективите и бъдещето пред мен, нито коя професия би била най-удачна и най-доходоносна  за утрешния ми ден. Сега не мога и не искам да мисля как ще живея занапред. Май, че на деветнайсет  години ни е рано да ни изправят пред такъв избор и да ни отворят очите за пътя пред нас. А може и да не е рано, а аз да се развивам и съзрявам по-бавно. Както и да е. Въпросът е в това, че не желая да уча медицина, икономика, право или разни други бла-бла. Това с, което искам да се занимавам е океанология. Защото съм млада, неопитна, дива и луда и на тези си „крехки” години вярвам, че един ден ще спася света. Две трети от повърхността на Земята са заети от световния океан. Следователно съществуването на планетата, нейният живот и съдба зависят основно от него. Ключът е в него. И гибелта и спасението са там. Искам да проумея същността му. Да се занимавам с наука, която ще ми даде възможност да изуча физическите, химическите, геоложките и  биологическите процеси и явления в него. Когато океанът ми се разкрие, вярвам, че ще намеря ключа...

Разбира се всички възрастни покрай мен смятат говоренето ми по темата за празни брътвежи. Махват с ръка и казват, че все още смятам, че всичко, което хвърчи се яде. Поучават ме и се опитват да ме манипулират да променя намеренията си, като включително пускат в ход и безотказно действащият финансов критерии, който трябва и работи в полза на това, че нямаме средства да подплатим всички мои мечти...

2.

Стояхме до късно снощи и се говорехме по този въпрос със ученето с двамата ми най-добри приятели  Адиа и Дилян. Както винаги обаче сериозните теми не задържаха за дълго вниманието ни и започнахме да замисляме поредната щуротия. Разказах им, за една просякиня, която много ме беше натъжила и впечатлила и покрай разговора ни за нея и за просията въобще се роди налудничавата ми идея да се престоря на клошар и да се опитам да разбера какво е усещането да си от към  долната част на тротоара, ако ме разбирате за какво намеквам.

Речено, сторено. Реквизита ни хич нямаше да е труден за осигуряване, оставаше само да решим къде ще се разположа да прося и къде ще се намират те (Адиа и Дилян) в случай, че внезапно имам нужда от помощта им. След два дни в града ни предстоеше фестивал в чест на годишнината на една фирма и той щеше да се състои на платото, около, което беше разположен и самия град. Решихме, че това е най-доброто стратегическо място за осъществяване на нашите намерения, защото щеше да стане средище на много повече хора, отколкото на гарата например (където се забелязва съсредоточие на клошари), а повода за тяхното присъствие там щеше да развърже малко кесиите им и да заостри вниманието към мероприятието, така, че да не се занимават много с мен, тоест да не ме разпознаят някои от тях.

В ранния следобед на уречения ден се събрахме тримата съзаклятници горе на платото, за да приведем плана ми в изпълнение. Адиа отговаряше за  „грима” и фризурата ми, защото нали ви е ясно колко щеше да се набие на очи тя (косата). Всъщност в крайна сметка, след, като я сплъстихме достатъчно с подсладена вода, пяна, лак за коса и какви ли не още женски простотии, решихме, че отгоре и трябва да нахлупим стара, раздърпана и нарочно за случая омазнена и мърлява плетена шапка, за по-сигурно. Дилян имаше задачата да измърси почти до неузнаваемост един кат мои и без това вече стари дрехи и да измисли как да досъсипе чифт износени платненки. След доза обилен смях до сълзи и какви ли не подмятания и закачки най-после бяхме готови. Оставаше да решим къде точно да се разположа.

В този ред на мисли - да разкажа малко за мястото, на което се намирахме. Събитието щеше да се състои на сравнително висока и равна част от платото на голяма поляна, разположена от двете страни на павирана алея, водеща към паметник, приличащ на мастодонт от бетон, който наблюдава от високо града. Поляната беше заобиколена от гора, но въпреки всичко разкриваше прелестна гледка към ниви, пътища и поля в голяма дълбочина. На това място винаги духаше вятър вариращ от лек бриз до буен вихър, но пък затова беше винаги прохладно и въздуха - кристално чист. Решихме, че е най-подходящо да седна на тротоара в основата на един храсталак, така, че листата и клоните му да могат да ме прикриват по малко. Този тротоар беше в началото на алеята, минаваща през поляната.

3.

Хората вече бяха започнали да се събират. На сцената зад мен стъпиха първите гост - музиканти  за вечерта и засвири силна музика. Имаше много атракциони за посетителите, като те варираха в разнообразието си така, че да задоволяват всички възрастови групи и да удовлетворяват широк кръг предпочитания и интереси. От машинки за мехурчета и сапунена пяна за най-малките, през стена за височинно катерене за малко по-големите, до делта планери и балони с кошове за още по-големите. Музиката и напитките също бяха подбрани по този начин.

Да не пропусна само да ви кажа, че имаше много богата украса. На нарочно направени рампи висяха миниатюрни, но истински чадърчета, по дърветата имаше купища балони и знаменца.  По тревата на поляната бяха забити метални пръчки с картонени, големи пъстри цветя. Но най-атрактивното, най-забележителното, най-очарователното за мен от украсата бяха накацалите огромни синьо-зелени пеперуди от двете страни на алеята върху клонките на избуялия тис. Някои от тях стояха с разперени криле, други с прибрани, но всички имаха еднакви цветове, лъщяха и изглеждаха някак си жизнени – сякаш се канят наистина да излетят или са току-що кацнали...

Сложихме един стар скъсан и раздърпан кашон на тротоара, седнах на него, заех поза на смачкана и съсипана от уличен живот уморена жена. Надянах си на лицето маска на великомъченица. Дилян и Адиа поставиха отпреде ми една празна кутийка от консерва за подаянията и аз зачаках, а те се отдалечиха на двайсетина метра от мен на една пейка и правейки се на разсеяни тайничко ме наблюдаваха и пазеха...

Понеже седях почти на земята виждах само крака. Пред мен се движеха калейдоскопно всякакви панталони, голи крака, чорапи и обувки. Сякаш целия свят беше едно пъстро множество от крака с различни аксесоари, които им придаваха индивидуалност и внасяха разнообразие по между им. Нямате си представа какво богатство от видове беше този нисък свят на долни човешки крайници. Покрай мен минаваха криви и вълнисти (на моменти доста) мъжки или момчешки крака, обути в грозни, раздърпани или спретнати и елегантни чорапи, надянали чехли, платненки, обувки, маратонки. Някои от тях  мръсни и скъсани, някои смърдящи на пот, други красиво поддържани или направо луксозни, с връзки без връзки, износени в ляво, изтрити от дясно. Имаше и елегантни глезени и красиви подбедрици на млади момичета, на зрели жени обути  в цялата пъстрота на пазара за дамски обувки. Разбира се и между дамите имаше такива неподдържани и с не добър външен вид.. Виждах ту минижупи и под тях, ту дълги поли, ту спортен тип панталони.  Най-готини бяха щъпуркащите крачета на малките вече самостоятелно ходещи деца. Техните малки обувчета любопитстваха значително по отношение на мен. Нали по принцип децата са по-непринудени, по-истински, по-открити.

Взирах се в движещите се ходила и разнообразния им „прикачен инвентар”, опитвах се да си създам мнение за притежателите на някои от тях съдейки по външния им вид и се заслушвах в подмятанията им към мен и разговорите по между им.

Грозни крака ме приближаваха и пускаха пари, мръсни обувки, ми оставяха на земята храна и дори напитка, смърдящи чорапи, ме псуваха, обиждаха и подритваха. Направо умирах от срам. Добре, че никой не ме познаваше, защото аз се срамувах от факта, че правя нещо, от което на практика не се нуждая. Злоупотребявах с добрината и милостивите сърца на хората, някои от които заделяха от предназначеното за  залъка си, само и само от съпричастност, към бедата и участта ми, а аз всъщност не бях изпаднала.

Искаше ми се да мога да чувам освен гласовете на обувките и прилежащите им крака също и мислите им, щеше ми се да мога да надникна в сърцата им. Защото знаех, че голяма част даваха подаяние, за да платят за чиста съвест. Нещо, като авансово внесен данък, като застраховка срещу бъдеща злополука или изпадане в подобна беда. Да си призная честно и на мен ми се е случвало по някога да разсъждавам по този жалък и дребнав начин.

Крайници ме подминаваха безучастно, а някои изобщо, ама изобщо не ме забелязваха. И това е нормално. Не всички хора са чувствителни към промени в заобикалящия ги свят. Просяците са си промени – нали - отклонение от стандарта все пак.

Най-много ме огорчиха красивите, снажни и стройни крака (не всички разбира се) прилежно натикани в модни чорапи и маркови пътъци. Те ме обиждаха грозно, макар, че подмятанията не бяха насочени директно към мен, а изглеждаха така, че уж „тихичко” разговаряха по между си. Всъщност говореха ясно и гръмко, за да ги чувам именно аз. Чифт спретнати панталони се изплюха шумно върху мен и за миг изгубих самообладание, но добре, че беше срама и страха, защото,  ако бях скокнала….със сигурност щях да отнеса и солиден пердах. Няколко грозни младежки на вид крачища ме сритаха болезнено и тогава приятелите ми не издържаха на гаврата, дойдоха, разгониха ги и ме отведоха и мен от там. Естествено прибрахме с нас и паничката с подаяния, няколкократно подритвана, разпилявана, вандалски обирана, напълвана с фасове, поливана с напитки, заплювана. Мазен чифт миризливи кубинки (посред лято) не се посвени да застане до мен и да се облекчи. Настръхнах. И сега, докато разказвам още настръхвам само като си помисля докъде още по-надалеч би могла да се разпростре човешката низост и простотия, в случай, че бях постояла още мъничко там. Всъщност добре, че бяха приятелите ми, защото изпаднах във вцепенение от ужас и страх, макар преди известно време да бях чела в една книга за подобен експеримент направен от учен и общо взето имах представа какво да очаквам.

Все пак не трябва да ви оставям с впечатлението, че всичко, което се случи беше само кал и помия. Колкото и странно да ми се струваше, че хората могат да са така жестоки, не по-малко странно ми се стори и поведението на един около 40 годишен мъж, който се приближи твърде много. Клекна пред мен. Изплаших се и наведох максимално глава. Човекът обаче продума. Имаше много приятно галещ слуха ми глас. Напомняше за звън от класическа китара. Миришеше на чиста плът, парфюм и аромат от хубава, скъпа пура. Каза ми да не се страхувам, докосна брадичката ми и я повдигна. Погледна ме в очите. Всъщност, като, че ли само това беше целта му. Искаше да погледне в очите ми. А неговите очи имаха цвят на разтопен карамел. Гледаха изключително топло, но в тях се четеше огромна тъга и изгаряща болка. Толкова беше. Погледна ме няколко секунди, стана и се отдалечи точно така тихо, както и се приближи...

Махнахме се от това място. Свалих ужасните дрехи, дето вече истински приличаха на дрипи на клошар и  по които  се стичаше помията с която ме целиха, а и някак си бяха попили всичката гадост на тъмните човешки страсти. Искаше ми се да  се  хвърля веднагически в  огромна супер чиста баня и да се къпя, да се къпя, да се къпя, докато изтрия всичката жлъч и гадна мръсотия от душата си и от душите на всички, с които се сблъсках в този ден. Но се задоволих само с чистия прохладен въздух, готината музика, компанията на моите приятели и разбира се пеперудите. Освен това изкъпах сърцето си в залеза, който беше невероятно красив от тази височина.

4.

Купонът течеше. Поляната се изпълни с народ – млади, стари, деца. Всички се забавляваха и по лицата им се четеше удоволствие. Поне за малко бяха избягали от сивото ежедневие.

Ние също танцувахме, пяхме, много се смяхме – напълно забравих какво преживях само преди няколко часа. Наближаваше дванадесет и с нетърпение очаквахме гвоздеят на програмата, подготовката, за който трескаво вървеше.

На огромните бетонови задни стени на паметника, послужили за екран светлинни ефекти рисуваха морско дъно и отброяваха оставащите две минути до нула часа. Свиреше прекрасна музика без вокал. Луната качила

се доста над хоризонта грееше с най-ярката си светлина, а небето беше безоблачно и чисто. Продължаваше да духа прохладен вятър. Светлините на прожекторите угаснаха и погледите на всички ни бяха привлечени от приближаващи се по алеята артисти, стъпили на кокили прикрити под сценични костюми. На главите им стояха странни островърхи шапки, а други актьори ги следваха бавно търкаляйки след тях огромни, огромни бели кълба. Всички играеха своята пантомима на фона на невероятната музика и бавно вървяха между хората, гледащи ги с онемели уста към платформата на сцената. Когато стигнаха до нея изведнъж светнаха прожектори с лека и приглушена виолетова светлина, а движещите се снимки на морски и океански същества се  смениха с летящи пеперуди. Беше повече от вълшебно, беше магическо, макар, че до ден днешен не схващам символиката, вложена в костюмите, нито тази в движенията...нито в  пеперудите... Събитието докосваше най-тънките струни на душата ми и почти изпаднах в транс. Не можех да си дам сметка колко време продължи този спектакъл, защото толкова ми харесваше, че бях станала част от артистите, от сцената, от музиката, от сценария – участвах наравно заедно с тях. От кеф .

Започна заря. Изстрелваха се изумително красиви фойерверки, създаващи допълнителен звуков ефект от ляво, от дясно – червени, зелени, сребристи, златисти, на звездички, като снежинки и какви ли още не.

Внезапно картината пред очите ми замръзна като на телевизионен екран. Реших, че има някакъв срив с електричеството или друга техническа повреда, защото музиката спря, но, когато се окопитих разбрах, че не е така. И ракетите и хората покрай мен и движещите се преди това светлинни ефекти по паметника – всички бяха замръзнали като на стоп- кадър. Помислих си, че сънувам. Опитах се, да заговоря Адиа и Дилян, но те също бяха „замръзнали” и нито ме чуваха, нито ме виждаха. Картинката ми изглеждаше така, сякаш съм попаднала в приказката с омагьосаната гора, като в страната на чудесата. Обаче вятърът все така си духаше, което осезателно чувствах с всичките си сетива и най-вече по разпиляната си коса и по мърдащите крила на картонените пеперуди закачени върху клоните на тиса.

Погледнах към небето – привличаха ме застиналите във въздуха звезди на зарята. Докато се взирах в тях ми се стори, че проблясва лъч светлина отгоре. Идваше от високото над зарята. Преди да осмисля какво точно става лъчът видимо се разшири и приближи.  Ставаше все по-ярък и заслепи ефекта на фойерверките. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно ми ставаше, че той се насочва право към мен и толкова по-добре проличаваше, че не е просто сноп светлина. В конусовидната част на основата му започваше да се оформя фигура и човешко лице. Когато ме приближи достатъчно, а това стана много по-бързо, отколкото е възможно да прочетете достатъчно описания, за да си представите обекта, лъчът изведнъж „зависна” в една точка. Вече добре виждах фигурата в него. Беше на млада , доста привлекателна жена с големи, топли кафяви очи и буйна къдрава рижа коса. И странното в нея не беше само това къде „висеше” и как дойде, а и факта, че иззад гърба и пърхаха големи синьо – зелени пеперудени криле. И не картонени, като тези от украсата и не 3Д, като тези на импровизираната видео стена, а истински кадифени и нежни пеперудени криле.

Бях поразена от случващото се, но се чувствах адски спокойна и уравновесена. Изпитвах огромно доверие към тази жена и буквално я зяпах, като малоумна. Тя не продума. Само ми  направи жест с ръка, който подканваше да я уловя за дланта и да я последвам. Направих го на секундата без да се поколебая, без да трепна, без да усетя и грам страх. Инстинктивно знаех, че искам да я последвам дори и да ме заведе на края на света.

Следващите събития трудно се поддават на описание. Ако владеех телепатията (способност, която всички сме имали, но сме изгубили за съжаление) бих ви показала картината, която се е запечатала до последния детайл в ума ми. Движехме се с лъча, което се забелязваше само благодарение на бързо преминаващите покрай нас обекти. Като във влак или кола. Ние си седяхме, по-точно висяхме във въздуха неподвижно, но нещо в лъча ни преместваше в пространството, а и във времето, защото край нас се сменяха нощ и ден. Моята поляна с хората и всичката и олелия остана някъде назад. Бяхме се издигнали доста високо, може би на височината, на която лети самолет. Виждах ясно долу планини, ниви, поляни, пътища и реки, градове и по-малки населени места и всякакви по-големи инфраструктурни обекти забележими от голяма височина.

В далечината приближаваше необятната водна шир. Океанът. Моята мечта. Вече летяхме толкова навътре в пространството над него, че докъдето ми стигаше погледа се виждаше единствено и само вода. Би било доста страшничко, ако не беше сигурността, която ми даваше благия поглед и топлата ръка на тази жена – пеперуда.

В някакъв избран незнайно от кого или какво промеждутък от времето лъчът, рязко, но меко смени посоката си и се насочи право надолу. Няма да повярвате, но продължавах да бъда спокойна и да не изпитвам никакъв страх. (а между впрочем Страх е второто ми име). Все така плавно и безконтактно влязохме под водата без да усетя нито допир, нито съпротивление, без дори да се намокрим. Прониквахме все по- надълбоко и надълбоко, но не ставаше тъмно и непрогледно -  придружаваше ни светлината от лъча. Жената – пеперуда ме стисна лекичко за ръка и изрече само една дума: „гледай”.

Докато разглеждах дълбоководните живи и неживи обекти – всякаква морска твар, от дребни ракообразни  през големите грозни морени, до озъбени акули и лениви китове, пасажи с малки и не толкова малки,  пъстри, а и по-безлични риби, до отдавна потънали кораби, самолети и невероятно разнообразие от пластмаса, метали и всякакъв човешки боклук, в главата ми, като на запис звучеше текст, изпълнен с фактология, нравоучителен, на моменти страшен. Странно е, но го запомних. Помня го и до днес и мога да го  възпроизведа когато си поискам. Ще приложа само малка част от него за целите на разказа:

„Страшно е да си представиш колко боклук е произвело човечеството за цялата си история. Той е навсякъде – в Космоса, на Земята, по планините, под водата. А тъй като в природата всичко е взаимосвързано, то накрая се връща при вас. Вместо да изплуват, вещите, които изхвърляте в океана, бавно потъват на дъното. Понякога течения и водовъртежи събират отпадъците от пластмаса в големи струпвания.  В дълбоководните области съдържанието на кислород е ниско, липсва светлина, а студената вода забавя процеса на разлагане – това, което служи на повърхността няколко години, под водата може да съществува десетилетия.  Всичко това са  аспекти на взаимоотношенията между човека и природата, които силно вредят на биоразнообразието. Без биоразнообразието във всичките му форми, които поддържат биосферата в хомеостаза, това, което смятате за разбиращо се от само себе си (температура, ниво на кислород в атмосферата, дори концентрацията на сол в морето), ще престане да поддържа живот в познатия ви вид.....” Докато слушах всичко това, съществото с криле ми го показваше на живо и ние се озовавахме ту пред една, ту пред друга част от тази водна среда.

После светлинният лъч отново спря движението ни някъде посред океана, малко над дъното, и ние можахме от доста голямо разстояние да наблюдавахме какво правят ято риби. Но не толкова голямо, че да не можем да видим интересното им занимание. Първото поразяващо ума ми наблюдение регистрира, че тези красиви сравнително дребни риби ужасно много приличаха на пеперуди. Те нямаха перки като на повечето си роднини, а такива, които много приличаха на пеперудени криле и се движеха вълнообразно във водата, така, както се движат скатовете. Всъщност на пръв поглед тези пеперудени риби не правеха нищо особено – те се хранеха. Но какво беше огромното ми учудване, когато забелязах какво ядат. Хранеха се със забележете – пластмаса. (!) Да с истинска „жива и дъхава” пластмаса. Невероятно, но факт.

Гласът в главата ми продължаваше своята лекция, доста подробно разясняваща ми принципът на храносмилане на тези риби, типа им метаболизъм, преобразуването на  химичните вещества от пластмасата в енергия, протичащо в организмите им,  колко от тях и до каква степен се разграждат, количеството и вида на отпадния продукт от храненето и други такива подробности. Интересното беше, че докато слушах частта за отпадния продукт ми се  показа как рибите отделят.

След това нашият лъч отново се задвижи и проследявайки в някаква степен хода на разтворените екскременти на пеперудените риби  отново заплувахме към повърхността. Там въпросните микрочастици, които аз разбира се никога нямаше да забележа с просто око се натрупваха в най-горния топъл слой на водата и естествено пречеха на развитието на планктон, а той, както е  известно е най-големият източник на кислород на земята.  Докато гледах на забавен кадър и ми обясняваха протичането на  някакъв процес, необяснимо откъде и как вятърът доведе над водата голямо ято пеперуди. Насекоми, не риби.  Бяха всички от един и същи вид. Не знаех какъв. Но всички бяха големи, красиви и обагрени в синьо – зелен цвят. Както може би вече се досещате тези пеперуди „роднини” може би на подводните доизяждаха последният остатъчен микро пластмасов боклук. Лъчът увеличи скоростта си. Отново прелитахме над океана и от високо виждах големи такива пеперудени петна – тоест струпвания на синьо – зелени пеперуди, които вероятно се хранеха.

Летяхме над гори, планини и поля, пак се смениха деня със нощта и със същата скорост, с която „излетях” отпътувайки, се „приземих” завръщайки се и плавно кацнах точно до моите замръзнали приятели.

Жената – пеперуда стоеше пред мен и  ме гледаше с огромните си неземно любящи очи. Попитах я коя е и защо и какво беше всичко това. „ Аз съм Ти – в един друг свят, разбира се. (чак сега направих връзката с буйната червена коса) Ще ти трябва време да осмислиш това. Картината, която ти показах ще отключи врата към твоето бъдеще. Ти ще последваш мечтата си и ще избереш път, свързан с много учене. Ще заминеш в далечна страна. Ще заработиш в институт по океанология. Ще откриеш и изучиш рибите – пеперуди и пеперудите - насекоми и ще предадеш знанието за спасението на океана и планетата от най-големия ад и най-голямото изобретение с невероятен брой приложения на човечеството, а именно – пластмасата. (след кратко мълчание) Тази вечер трябва да се срещнеш с човека, който ще ти помогне да осъществиш това. Той ще е информиран за теб” Жената пеперуда се усмихна мило, пусна ръката ми и потъна в нощта.

Поляната беше същата. Само няколко секунди след това стоп – кадъра тръгна все едно, че нищо не е било. Приятелите ми не даваха вид, че се е случило нещо . Явно те нищо не бяха видели. Реших, че е абсолютно безсмислено да им разказвам каквото и да е...Пред очите ми бяха само пеперудите – риби, пеперудите над водата и пеперудените криле на жената. Осъзнах, че пеперудите от украсата ужасно много приличат на тези, които летяха над водата. Имаха същата форма, същата окраска, същия цвят на преливащо в морето синьо небе. Прииска ми се да си взема едно картонено насекомо и да си го отнеса с мен у дома. Запътих се към храстите тис.

5.

АЗ съм средностатистически мъж на средностатистическа възраст. Всъщност за повечето хора може би не съм нито толкова средно, нито толкова статистически, защото притежавам солиден доходоносен бизнес, нещо, което никак не може да се окачестви като средностатистическо положение.

Напоследък се определям, като жалък и себичен човек, егоцентричен, хладен и пресметлив. По-скоро така биха ме определили по-голямата част  от подчинените ми и известна част от моя кръг, но не и приятелите ми, макар, че ми останаха само двама. Уверих се твърде бързо, че приятелство и бизнес ръка за ръка не вървят.

Като непоправим егоист, агресивен, безпардонен и арогантен би ме определила и моята съпруга, ако имаше възможност да направи това. Може би, като любящ и всеотдаен, жертвоготовен, забавен и мил, строг и разточителен в даването на съвети и упражняване на контрол би ме описала дъщеря ми, но за жалост тя също няма възможност да го направи. Все пак имам и някои положителни качества.

Бързият ми ум, силните амбиции и вярата ми в самия мен, лидерските ми качества, способността да маневрирам,  да боравя бързо и лесно с числа, комбинативността ми и способността да анализирам, да не се поддавам на чувствата, да умея да казвам „не”, както и красноречието и способността ми да убеждавам, а, когато се налага и да манипулирам ми бяха от голяма полза да създам и управлявам до днес огромния си бизнес. Освен това умея да преценявам хората, притежавам невероятна работоспособност и  не съм разточителен в ежедневието си, въпреки, че бях щедър към семейството си. Ценя успехите на другите и не омаловажавам своите собствени. Упорит съм за трима и рядко се отказвам от проект или дори само идея, колкото и мижава да ми изглежда тя. Притежавам огромна доза търпение, за да съумея да я разработя и доведа до край или, ако не е по силите ми да привлека подходящите хора в екипа си, така, че в крайна сметка пак да я осъществя. Според някои вече съм на четиридесет, според други съм едва. Според мен за тази си възраст съм много по-зрял в сравнение с повечето хора, много по-успял, но и много, много повече  изгубил от тях.

Изгубих рано младостта си, изгубих спокойствието и съня си. Изгубих по-голямата част от приятелите си, изгубих честността си. Обърнах наопаки цялата си ценностна система. Изгубих и любовта си и то не само в едно направление. Изоставих жената, която обичах, защото амбициите ми бяха по-големи от сърцето ми. Не съм я забравил и до днес и още тая най-топли чувства към нея в душата си, но какво от това?!  Ожених се за друга, „по-подходяща” жена. Научих се да я обичам, макар и не по същия начин. Беше всеотдайна и неуморна в стремежа си да ме накара да виждам истински спътник в живота в нейно лице. Стана майка на най-ценното и най-обично нещо което съм имал - моята дъщеря. Макар, че трябва да призная, че подлото ми или може би пък не подло, а любящо мое истинско Аз, в лицето на съзнанието ми, често рисуваше картини и сцени, в които се питах, ако имах дете от единствената жена на живота си, кое ли от двете щях повече да обичам и ценя?! До ден днешен не съм намерил отговор на този въпрос. Няма и смисъл да го търся. За мен всичко свърши.

Животът ми приключи преди няколко месеца, когато в жестока нелепа катастрофа изгубих всичко важно и истинско,  с което Господ имаше милостта да ме дари. Загубих семейството си- обичното ми дете и съпругата ми. След този пореден, но за сметка на това, вече съкрушителен удар, поднесен ми от негово величество Живота аз съм на практика ходещ труп. Нищо не ме интересува, нищо не ме радва, нищо не докосва сърцето ми, нищо не ме вълнува ни най-малко.

Опитах да удавя болката първо в самовглъбяване и мълчание, после в алкохол. Опитах дори и наркотици - не помогнаха. Пробвах да я туширам и с работа, но беше безпредметно. Знам, че само времето ще ме излекува, но ми е все едно, така, че занемарих почти всичките си контакти, работа, бизнес - партньорства….

Реших да организирам това тържество, този фестивал в чест на годишнината от създаването на фирмата ми, в името на любимото ми дете. Тя го чакаше с огромно нетърпение и взе голямо участие в подготовката му. Идеята за него, както и проекта бяха изцяло нейно хрумване и първото нещо, с  което я оставих да се сбори и да организира абсолютно сама. Това щеше да бъде проверка за нейната готовност, желание, способности и нюх да стане част от бизнеса и равностоен партньор в управленския екип на фирмата. Когато си отиде просто се чувствах длъжен да довърша делото и и да я направя щастлива по някакъв начин, макар, че не беше между живите. Тя беше толкова погълната и влюбена в това начинание, че сигурен съм –щеше да се зарадва, гледайки, празненството, ако можеше да присъства -  не би си заминала преди да го види и би засияла от постигнатия дефакто от нея, краен резултат.

Двете със жена ми много обичаха природата. Ходеха непрекъснато на екскурзионни летувания в Рила, Пирин, Родопите, членуваха в местния туристически клуб. През времето, когато не пътуваха из планините в страната, кръстосваха нашето плато. Постоянно. Почти всеки ден. Това място и тази поляна, където съм сега и, където се провежда фестивала не е избрано случайно. То беше любимото и на двете. Понякога седяха тук с часове. Имало е случаи, когато съм ги придружавал, но не се впечатлявах колкото тях....Откакто ги изгубих обаче, в отчаянието си да се свържа някак си с моите момичета самият аз безцелно кръстосвам гората с дни на ред. Стоя на поляната зад паметника безброй часове, зова ги, очаквам ги, но нищо...

Питах се, питах тях, питах и Господ – толкова ли много съм наказан? Толкова ли много сгреших? Толкова ли много съм смотан и гаден и... Питам, но отговор няма. От никого....Искаше ми се много и молех и молех – да ги видя поне на сън, да ги чуя. Имах да им казвам още много неща. Трябваше да преживеем заедно още много неща. Трябваше да изградим, да сътворим заедно още толкова, толкова много неща. Божичко! А винаги съм казвал, че не бива нищо да се оставя за утре, защото може да няма утре. Може да не се събудим утре. Всичко трябва да се случва, да се прави, да се казва днес и сега. Живеех според тази максима. Внушавах я на дъщеря си. Говорихме си, че не може да казваме „утре ще живя, утре ще обичам, утре ще бъда щастлив,  има време, днес мога просто да помълча”...И въпреки това – времето не ми стигна. Не можах да им кажа всичко, не можах да им покажа много наистина вълшебни места, не им показвах достатъчно колко много ги обичам, не им давах всичко, на което съм способен, не им дадох любовта, която очакваха от мен....

6.

Миналата нощ от девет месеца насам, за пръв път молбите ми бяха чути. Дъщеря ми дойде в съня ми. Сънувах я. Сънят беше ясен, въздействащ и...коя дума да използвам – може би - жив. Нямам думи. Направо бих се заклел, че не беше сън, а действителност. В крайна сметка кой може да каже със сигурност къде точно е границата между реалност и сън?!

Ирина (така се казваше момичето ми) стоеше седнала на любимата и поляна почти в самото и начало, на най-високото място с лице към настъпващия залез. Вятърът рошеше буйната и рижа коса – дълга и завита на масури. От време на време някоя непослушна къдрица падаше закачливо на челото и и препречваше погледа, но тя небрежно тръсваше глава и продължаваше да съзерцава огненото слънчево кълбо бавно спускащо се зад клоните на дърветата. По лицето и играеше лека усмивка. Не се обръщаше да погледне назад, но знаеше, че приближавам зад нея. Единственото, което би могло да свидетелства, че преживяването беше сън, а не реалност бе странния факт, че Ирина имаше чифт красиви, обагрени в синьо – зелено кадифе пеперудени криле, които леко потрепваха при всеки полъх. 

Реших, предпочетох, да вярвам, че мъртвите се превръщат във вълшебни пеперуди, които могат да летят, където си поискат и да се превръщат в каквото пожелаят. Значи все пак бяха по-щастливи от нас. Заобиколих я и коленичих пред нея. Хванах дланите и  и безмълвно се разридах, въпреки, че вътрешно ми се искаше да раздера тишината крещейки от болка и скръб. Тя ме погледна мило и нежно, обхвана лицето ми с крехките си ръце и ми каза: „Не плачи тате – недей. Аз съм щастлива. Тук съм добре. Много добре. Имам нови приятели, нови задачи, нов много по-стойностен от досегашния ми живот. Имам вещи наставници – в добри ръце съм, а и мама е с мен. (с поглед ми посочи задаващата се фигура в края на поляната – жена ми идваше от там). Ние дойдохме само, за да те успокоим. Да ти кажем, че вече е време да се вземеш в ръце. Да отпъдиш мъката и да пуснеш отново в сърцето си светлината и радостта. Да приемеш, че ние физически няма да те съпътстваме, но с душите си ще те следваме във всеки твой ход. Да повярваш, че няма време, няма минало, няма бъдеще – всичко е днес, всички сме заедно и едновременно, всички сме част от едно. Продължи да живееш живота си и гледай на него, като на най-ценен дар, защото днес е само тук и сега – повторение никога няма да има. Ще дойдат нови хора, нови срещи, нови случки, нов свят. По някога по-добри, понякога по-лоши, но никога няма да дойде сегашният, днешният неповторим миг.” Продължавах да плача. Държах ги и двете в прегръдката си, целувах ги, милвах ги, гледах ги дълго с идеята да запечатам всеки малък детайл. „Имам и една задача за теб татко. Първо благодаря, че не се отказа да завършиш проекта ми за утрешното тържество. Знам, че ще бъде чудесно... Утре вечер, малко след полунощ, застани тук, на това място, точно, където сме седнали сега с теб. Ще те приближи червенокосо момиче, горе-долу на години колкото мен. Тя ще се опита да си вземе една пеперуда от украсата. Трябва да я заговориш без да и разкриваш кой си. Трябва да станеш нейн попечител и да я убедиш да повярва в теб и намерението ти. Ще поемеш издръжката за обучението и и ще следиш да се развива и да напредва в избраната специалност. Тя иска да следва океанология. Ще следиш и подпомагаш пътя и, докато разбереш един ден, че е направила своето велико откритие. След това, можеш да и разкриеш кой си и изобщо да постъпиш така, както намериш за добре. До тогава за нея трябва да бъдеш загадка. Пази тайната ми. Обещаваш ли? Момичето ще знае за вашата среща”

Естествено обещах. Нямах право на повече въпроси. Ирина и майка и се сбогуваха с мен и изчезнаха  заедно с последния слънчев лъч, така сякаш се размиха в пространството.

Събудих се с премаляло сърце, плувнал в пот и едва дишащ. Станах, взех си студен душ, запалих цигара и излязох на балкона с чаша уиски в ръка. На нивото на погледа ми се блещеше луната в унисон с настроението ми. Чудех се – сънувах ли или не?! Какво ставаше с мен? Аз, който съм толкова здравомислещ, толкова здраво стъпил на земята, толкова материален и приземен – обмислях изпълнението на  заръки получени от видение на сън?

Над разцъфтелите сакъсчета по парапета пърхаше нощна пеперуда. Когато се изравни с височината на лунния диск и светлината я огря – крилата и блеснаха в синьо  – зелено. Тогава си казах – сън или не, ще изпълня обещанието.

7.

Празненството тръгна добре. Отговорниците за провеждането му си бяха свършили работата перфектно. Не съм и очаквал друго.

Радвах се да видя толкова много хора дошли да се позабавляват, да се разнообразят, да ни уважат или да поклюкарстват. Но радостта ми беше краткотрайна и не можеше да заглуши крещящата болка в съзнанието ми. Разхождах се безцелно между множеството и зяпах с празен поглед в пространството. Мислех за съня си от снощи и за правотата на думите изречени от Ирина. Трябваше да се взема в ръце наистина. А и грижата за това момиче, за което говореше тя, в случай, че, наистина съществуваше такова дете (защото все още не знаех, полудявам ли или вече съм полудял) щеше да ми даде някакъв смисъл да продължа да съществувам и да се занимавам с това, с което се занимавам, щеше да запълни дните ми и да ме натовари с някакви очаквания, които поне,  докато не се изпълнят щяха да ми дават воля и хъс за живот.

Преди да тръгна за мястото на събитието внимателно бях обмислил какво ми предстои и какво трябва да свърша, в случай, че сънят ми се сбъднеше. Понеже Ирина настояваше да запазя тайната и – нямах право да разкривам на момичето кой съм и какъв съм.

Проведох разговор с най-добрия си адвокат. Взех със себе си само негова визитна картичка с име и телефон. За целите на нашия бизнес имахме и такива, в които нарочно не пишеше какви сме и с какво се занимаваме. Оставаше ми само да я убедя да се свърже с него. Всичко останало абсолютно дискретно и запазвайки пълна конфиденциалност щеше да свърши адвоката, дори без да се налага самият той да е наясно, защо правим всичко това.

Продължавах да се питам дали не съм изгубил разсъдъка си....

Вниманието ми привлече просещо младо момиче, което седеше на тротоара до сами алеята. Нещо ме провокира да се приближа. Не знам, защо толкова много ме заинтригува. Не можех да я разгледам хубаво, защото имаше шапка на главата и беше забила поглед надолу, но нещо в нея не беше съвсем наред. Нещо в поведението и подсказваше, че е разтревожена и притеснена, че е подтисната и изплашена. Макар, че гледаше в земята, очевидно беше нащрек. Тялото и стоеше напрегнато и  подсказваше, че е готова всеки миг да скочи и да избяга. Имаше нещо леко съмнително в облеклото и. Клекнах пред нея, прошепнах и няколко успокоителни думи, повдигнах брадичката и и я погледнах право в очите. В тях не се четеше онзи празен, разсеян, примиренчески поглед. Очите и бяха будни, търсещи, питащи, изпълнени с любопитство примесено със страх. Това дете със сигурност не беше просякиня или поне не просеше отдавна. Липсваше и оная обреченост и безпомощност, която лъхаше от истински изпадналите хора, както и наглата дързост на циганетата и псевдо клошарите. Не можех да я притеснявам повече и бързичко се отдалечих.

Нощта напредваше бързо, вече минаваше полунощ, но хората не намаляваха. Едни си отиваха, други идваха – купонът се вихреше с пълна сила. Чувствах се уморен и все по-отчаян. Вече почти напълно бях убеден, че се нуждая от психиатър или най-малкото от солидна доза почивка и вече обмислях как от утре ще започна нов живот, като първо сложа в ред нещата си, а после се отдам на дълга ваканция далеч от хорската суета. Намислих, съвсем спонтанно, да си взема една пеперуда от украсата, за спомен от Ирина, както и да ми напомня за съня, да се извиня на компанията, че ги напускам (аз и без друго не можах да им отдам дължимото, нито да им се посветя за цялата нощ, както си му беше реда) и да се прибера.

Изскубнах картоненото насекомо от храста и точно, когато се обръщах към поляната, за да се отправя към гостите я видях. Беше много близо и вървеше право към мен. Млада, жизнена, напориста. Усмихваше се доволно. Вятърът рошеше непокорната и червена коса (досущ, като тази на Ирина), а тя му се наслаждаваше и крачеше бързо с гордо изправена глава и изпъчени гърди. Пристъпи плахо към мен и каза: „Може ли да ви помоля, да подадете и на мен една пеперуда?”.

В този момент момичето разпозна в мен човекът, който клекна пред нея и я погледна в очите, а аз чак сега разбрах, че пред себе си виждах просещото дете от по-рано днес. Нямаше ги раздърпаните дрехи и грозната шапка, липсата на, която сега разкриваше прекрасната и коса. В същото време, като, че ли още веднъж взаимно разпознахме и нещо друго един в друг. Аз бях сигурен, че това е младата жена, за която ме предупреди дъщеря ми, а тя даваше вид, че е наясно, кой стои пред нея и, че също е очаквала нашата среща.

Нямаше много думи. Стиснахме си ръцете за поздрав така, сякаш бяхме стари приятели, погледнахме се многозначително в очите. Подадох и моята пеперуда и визитната картичка на фирмения адвокат. „Този човек ще се свърже с теб. Знам, но не ме питай откъде, че мечтата ти е да учиш океанология, но нямаш средства да си го позволиш. Искам да приемеш моята подкрепа без да я считаш за подаяние в резултат на това, че те видях да просиш днес. Ти беше момичето от тротоара – нали?! Имам причина да искам да ти помогна и причина да инвестирам в теб, независимо, че не те познавам и се виждаме за първи път.

Всеки месец или,  колкото често се налага моят адвокат ще се свързва с теб и ще покрива всички необходими разходи по следването ти, както и всички съпътстващи го такива. Ще можеш да се възползваш и от юридическите му услуги  и изобщо да го търсиш за всякаква помощ, от която се нуждаеш. Естествено парите няма да потекат безконтролно, ние ще очакваме конкретни постижения и резултати от теб. Когато завършиш, ако имаш желание ще продължиш да специализираш в престижен западен университет. Искам да не си налагаш никакви ограничения по отношение на това, което желаеш да правиш, да учиш, да видиш, да посетиш. Моят човек ще преценява и ще поощрява тези от тях, които са разумни и икономически обосновани предвид твоето учене и фактът, че в крайна сметка си все пак един твърде млад човек.

Единственото условие, което искам да ти поставя е никога да не се опитваш да разбереш кой съм аз или за кого работи адвокатът ми, както и да не задаваш въпроси откъде идват средствата за издръжката ти и най-вече защо. Някой ден, когато му дойде времето всичко ще разбереш. Обещавам ти.”

Оставих я няколко минути да гледа като замаяна, докато успее да осмисли това, което току-що чу. В интерес на истината и аз не вярвах на ушите си и не вярвах, че това са думи излезли от моята уста. Никога за нищо в живота си не съм реагирал толкова импулсивно и спонтанно и на нищо не съм се доверявал сляпо. В същото време не исках да и давам възможност да ми задава въпроси или да я оставя да размисли и да даде отпор. Отново и подадох ръка за сбогуване. „Съгласна ли си?” – „Съгласна съм” – едва чуто ми отвърна тя. Все още гледаше изненадана и невярваща. Механично пое ръката ми, но пък получих здраво и топло ръкостискане, което за мен беше знак, че срещу ми стои сериозен човек. Усмихнах се мило и побързах да се шмугна в тълпата. Последното, което видях беше как тя прегръща пеперудата и се взира недоумяващо ту във визитката ту в посоката, в която се отдалечих.....

8.

Минаха доста години, откакто за последен път  идвах тук на платото, на тази поляна придружавана от моите приятели Адиа и Дилян. През годините разбира се се бях качвала всеки път щом се прибирах в моя роден град и ми се отдадеше възможност за това, но за пръв път бяхме тук заедно отново само тримата. Това ни навяваше най-различни спомени от нашето юношество, но най-живи и предизвикващи смях бяха спомените ни от онзи ден с просията. Гледайки сега на тази случка от перспективата на времето си дадохме сметка, че сме постъпили много глупаво и безразсъдно.

Тогава събрах повече от триста лева, което за онова време си бяха много пари и, като награда за нашата изобретателност си подарихме една седмица на море. Разбира се никой не каза на родителите си, че разполагаме с тази сума, така, че ни се полагаха и още пари, в резултат на, което си изкарахме едно много, много чудесно и запомнящо се море....

Разхождахме се, смеехме се, разказвахме си как ни протича живота, независимо, че постоянно поддържахме връзка по интернет.

Адиа завърши журналистика. Не харесваше празното говорене и сервилността на повечето медии у нас, затова пишеше за конфликтите по света и сътрудничеше на новинарски канали. Непрекъснато се намираше в различни горещи точки по земното кълбо и доста се тревожехме за нея. Преди година направи първият си документален авторски филм за военен конфликт в една страна от третия свят, високо оценен не само в нашата страна, но и навън, в резултат на, което получи покана за работа от престижна чужда медия и в момента обмисляше дали да приеме предложението. В личен план свърза живота си с един оператор (професията и не оставяше много възможност за социален живот) и предстоеше през следващата година да сключат брак. Беше доволна от живота и работата си и беше наистина щастлива.

Дилян имаше много добър туристически бизнес, който от две години въртеше заедно със съпругата си, много мила млада дама, с която се запознаха на един от дългите трекинги, организирани от него този път в Индия. Тази зима очакваха първата си рожба. Естествено знаеха, че ще бъде момче. Дилян ме увещаваше, че трябва аз да стана кръстница на детето, но до тогава имаше още много време. Той също живееше доста добре, работеше точно това, което обичаше и в което беше наистина много добър. Работата и семейният живот го удовлетворяваха напълно и той също беше истински щастлив.

Седнахме на тревата на нашата любима поляна и Адиа неразделна със своя супер таблет и куп още подръчна техника, от която явно постоянно се нуждаеше, реши, че трябва да прегледа последните важни новини в интернет. Докато ние с Дилян се наслаждавахме на още един залез, който имахме възможност да преживеем заедно тя се беше задълбочила много сериозно в някаква статия. Внезапно скокна и ме погледна сериозно, после очите и блеснаха и много зарадвана и развълнувана се хвърли на шията ми повтаряйки „защо мълчиш, защо не си ни казала? Браво! Честито!” Дилян я гледаше питащо, аз леко учудено и тя ни зачете новината провокирала изблика и.

„Списание „нешънъл джиографик”...:Екип от австралийски учени под ръководството на доктор Жасмина Паскалева – учен от български произход направиха революционно откритие в областта океанологията и морската биология. Те са открили нов, непознат досега на науката вид риби, които са нарекли риби – пеперуди, заради перките и окраската им наподобяваща пеперудени криле. Учените са открили вида още преди две години, но през последните месеци са изучавали подробно популацията и най-вече  забележителният метаболизъм на рибите, защото представете си какво било тяхната огромна изненада, когато установили, че те се хранят с пластмаса. Учените продължават работа си по откритието, защото станало ясно, че определен вид насекоми – пеперуди се хранят с отпадния продукт от метаболизма на рибите – пеперуди. Изследователският екип се нуждае от още време и средства, за да довърши проучванията си. Програмата им ще бъде подкрепена и ще се финансира от австралийският институт по океанология, защото проучванията им относно двата нови вида, които очевидно са свързани помежду си, както и добиването на знания относно тяхната среда на местообитание,  размножаване и разпространение и всичко свързано с  техните популации, биха довели до качествено нов подход при борбата с глобалното замърсяване и най-вече това на световния океан......”

Адиа спря да чете и отново се хвърли на врата ми, после същото направи и Дилян и така в продължение на няколко минути взаимно се прегръщахме, плачехме от радост и се поздравявахме. Те разбира се знаеха за моята тайнствена среща с един господин в онази вечер и съответно имаха информация откъде разполагах със средства за издръжката на така скъпото ми обучение продължило няколко години и завършило с оставането ми на работа в австралийският институт по океанология. Но не знаеха за моите пеперуди и за магическата ми посетителка с пеперудени крила, която в онази нощ за пръв път ми показа тези изумителни същества.

Бях изненадана да чуя естеството на  статията, защото работата ми по проекта далеч не беше завършена, но, както изглежда някой от шефовете беше решил, че сме в доста напреднала фаза, за да изгубим първенството си в областта, а същевременно информацията щеше да привлече повече спонсори.

Ходехме на посоки из поляната и гората и аз разказвах, разказвах за работата си, а Адиа и Дилян с интерес ме слушаха.

Както всеки път обаче, когато сме на това място тримата, пак се случи нещо неочаквано – явно изненадите поднасяни от това вълшебно кътче от природата на родния ни край не бяха свършили. Изтръгнах приятелите си от унеса им и ги накарах да погледнат към поляната, за да видят това, което аз вече бях регистрирала.

В тревата имаше забодени големи хартиени цветя, досущ, като цветята от онази нощ на празника. В средата на импровизираната цветна градинка стоеше маса с четири изящни градински стола. С искрящо бяла дълга до земята покривка. Върху масата имаше семпла ваза пълна с полски цветя и малка кошница с капачета, като онези плетените от филмите, с които западняците ходят на пикник, само, че беше доста по-малка. Приближихме масата и върху кошничката забелязах картичка с формата на пеперуда. Текстът в картичката гласеше: „ Каня ви на вечеря. Тук и сега.” Подпис нямаше, но не беше и нужен. В момента, в който затварях картичката и понечих да вдигна капака на кошницата видяхме към нас да се задава с ведра походка, елегантен  господин на средна възраст с леко прошарена коса, облечен в стилен смокинг. Отворих кошничката и отвътре полетяха рояк едри пеперуди с красиви, обагрени в най-ярки цветове криле. Насекомите кръжаха над масата само няколко секунди, докато се ориентират накъде да поемат и се отправиха съответно към живите цветя из поляната.

Всички тези картонени цветя и пеперудени истории подсказваха нещо и в мен се зараждаше едно трепетно усещане. Предвкусвах, че нещо интересно ще се случи. Инстинктивно вече знаех кой вървеше към нас.

Господинът приближи, поздрави и ни покани с жест да седнем около масата. Наблюдавах го още от далече, докато идваше и се опитвах да разпозная някого в лицето му. Очите му ми бяха познати. Топли, умни, лъчезарни очи с цвят на разтопен карамел...Докато в съзнанието ми прескачаха картини от не малкия ми архив с данни къде съм виждала такива очи мъжът заговори. Това беше достатъчно и даде финалния щрих на спомена ми. Имаше поразително галещ слуха глас, наподобяващ звън на класическа китара.

Явно вълнението,  както и всички мисли трескаво занимаващи мозъка ми се бяха изписали  по лицето, защото мъжът се усмихна многозначително и ми рече: „Позна ме – нали?!”

Не мога да опиша състоянието на духа, в което изпаднах. В мен се надпреварваха да вземат надмощие и преднина чувства като изненада, радост, благодарност, любопитство, тревога, притеснение, обич дори.... Мъжът стоящ срещу ми беше моят благодетел. Човекът от онзи ден, когато се преструвах на просякиня и той дойде и се огледа в очите ми. Човекът от онази паметна нощ, който ми подари картонена пеперуда с визитка и сложи късметът в краката ми. Човекът чието име не знаех, но чието тайно присъствие в моя живот вече петнадесет години неизменно усещах. Човекът, благодарение на който осъществих мечтите си и без, който сега нямаше да се занимавам с това, с което се занимавам, както и без който може би никога нямаше аз и моят екип да достигнем до откритието, което направихме. Човекът, който имаше някаква магическа връзка с пеперудите. Имам предвид пеперудите -  въобще, не само с тези, които са предмет на моята работа и проучвания.

По нататък всичко се разви по следния начин:

Седяхме на масата. От някъде безшумно се появи друг възрастен мъж приличащ на иконом от романите на Оскар Уайлд (това пък откъде ми хрумна не знам). Той деликатно и с много финес извади от една хладилна чанта бутилка изстудено бяло вино, красиви кристални чаши, няколко ордьовъра с миди, сьомга, фондю и пилешко. Подреди всичко по масата, отвори виното, разсипа на всички ни, постави бутилката в съд за изстудяване и пак така безшумно се отдалечи.

Моят благодетел най-напред се представи и стисна ръката на всеки един от нас. Вдигна тост за откритието ми, за приятелството, за магията и разбира се за пеперудите в нашия живот. След това обясни, че преди петнадесет години в една прекрасна лунна вечер малко след полунощ е обещал на една млада червенокоса жена тук на това място, че след известно време ще и разкрие факти, които за момента е трябвало да останат в  тайна. Каза по-скоро на приятелите ми, отколкото на мен, че в момента тази жена стои пред него и, че е дошло времето да изпълни обещанието си, както и да и благодари, че тогава в онзи момент без да се колебае му се е доверила и приела условията му.

Адиа и Дилян само зяпнаха с още по-голяма почуда и продължиха да пийват и да слушат. Слушах и аз. Мъжът заразказва бавно и дълго.

Разказа за жена си и дъщеря си. За зверската катастрофа и за начина по който ги е изгубил. Разказва дълго за Ирина и нейната страст към пеперудите, за поразителната прилика на нашите червени и буйни коси. Разказа за състоянието си след загубата, когато е бил на ръба между живота и смъртта, за усилията си и неистовото си желание да ги види още веднъж, да ги чуе. Разказа за странния си сън и съмненията си свързани с него, за мислите, решенията, които е взел, за думите на дъщеря си и за обещанието към нея, което беше поел. Разказа и за бизнеса си и за намеренията на Ирина да се включи в него. Разказа как се е интересувал от всяка моя стъпка и как ликувал за всеки мой успех, как с годините е започнал да се  чувства като мой баща и да ме възприема като собствена дъщеря. За нетърпението да се видим и поговорим, за желанието си по-бързо да настъпи моментът, в който да ми сподели най-сетне тайната довела го при мен. За благодарността си към Бога, че е довел мен в живота му и за начина, по който аз и заниманията ми са осмислили дните му. Разказа ни всичко до момента на нашата среща онази нощ, когато ми връчи визитната картичка в ръцете и изчезна в тълпата.

След кратко мълчание беше моят ред. Реших, че сега е най-подходящия момент да разкажа на приятелите си, а бях длъжна да разкажа на него за моите пеперуди и моето преживяване от онази вечер. И го направих.... Накрая внесох само едно уточнение в цялата картина – обстоятелството, че решихме да се престоря на просякиня най-вече, за да съберем достатъчно пари, за да отидем в крайморския град и да посетим  музея по океанология. Нещо, което искахме да остане в тайна от родителите ни и затова не желаехме да поискаме парички от тях. По-късно, когато организирахме десетдневното ни летуване на морето – онова незабравимо море – посетихме и музея.

9.

Не зная колко време стояхме и си говорехме така. Докато пийвахме вино неусетно денят се изплъзна от прегръдката на небосвода и отстъпи мястото си на ясна лунна нощ. Всеки потънал в своите си мисли и разсъждения за чутото беше отправил взор някъде в далечината или в небето.

Изведнъж там, в светлика на  нощта, на фона на безбройните звезди блесна лъч. Беше онзи същият лъч, който така свежо се е отпечатал в съзнанието ми от едно време все едно беше вчера. В конусовидната част на основата му започваше да се оформя фигура и човешко лице. Щом се приближи достатъчно, лъчът „зависна” в една точка. Вече добре виждахме фигурата в него. Беше на млада,  доста привлекателна жена с големи, топли кафяви очи и буйна къдрава рижа коса. И странното в нея не беше само това къде „висеше” и как дойде, а факта, че иззад гърба и пърхаха големи синьо – зелени пеперудени криле. И не хартиени, като тези от украсата онази вечер,  а истински кадифени и нежни пеперудени криле. Адиа и Дилян гледаха, като омагьосани случващото се, а ние не вярвахме на очите си най-вече, защото и двамата не очаквахме, че преживяното преди години би могло да се повтори.

Гледахме зашеметени и се усмихвахме на ангелското същество. Тя също ни се усмихна, помахна с ръце и крила като за поздрав и се обърна да си ходи. Лъчът направи рязък завой, насочи се към стената на паметника, след това направи някакво странно движение наподобяващо фигура. Представете си все едно невидима ръка държи  молив и го движи  пишейки. След това лъчът се насочи към небето и бавно се отдалечи....

В началото няколко минути стояхме вцепенени и никой от нас не смееше да мръдне или каже нещо.  После взаимно се уверихме, че този път всички сме станали свидетели на случката без изключение. Часът бе доста напреднал, но и четиримата определено имахме нужда от по още едно питие. ...

Останахме така на поляната заедно до разсъмване.  Когато слънчевият диск все още коралово червен на цвят се издигна достатъчно над хоризонта, за да изпрати в покоите и нощта, забелязахме върху стената на паметника голям пъстър надпис, оставен там от пеперудената жена и лъча, който гласеше:

„НЕ ПОСИПВАЙТЕ ПЕПЕЛ ВЪРХУ ПЕПЕРУДЕНИТЕ КРИЛЕ”