ПЕПЕРУДЕНИ КРИЛЕ

АЗ съм средностатистическа млада жена на 19 години. Е, за някои хора от обкръжението ми не съм чак толкова средно и чак толкова статистическа, но това е въпрос на гледна точка. Може би на моменти изглеждам различна от стандартите, защото се намирам на границата между излизането от пубертета и навлизането в – как да се изразя (?) – ранната младост. Ходя на училище все още -  последна година в стопанска гимназия – сухарска  работа, но не съвсем. Имам готини съученици и още по-готини приятели, макар, че бих се определила по-скоро, като интровертен тип. Малко съм откачена, така, че харесвам и се обграждам с хора, които по своему също са откачени. На моменти съм ексцентрична и в стремежа си да се самоопознавам и да проверявам докъде мога да стигна се увличам до степен да сгреша или да се проваля. Не си падам по обичайните неща, които вълнуват съвременните младежи. Подозирам, че повечето от тях ме считат за старомодна смотанячка, но тези, които ме познават все пак намират нещо в мен. Обичам пеперудите.  Обичам книгите, които са най-добрият ми прозорец към света и най-добрият преподавател в училището на живота, макар, че в днешно време интернет е този, който се настанява трайно и дълбоко в ежедневието и за голяма част от човеците книгите са вече отживелица. Обичам музиката, но не абсолютно всичката. Мога да се наслаждавам еднакво силно и на класическа музика и на рок и на реге и на техно и на електронна музика, но по мой избор. Избор, който не мога да вместя в някаква рамка и да ви опиша как всъщност го правя. Обичам много природата. Влюбена съм в нея, сраснала съм с нея. Понякога с приятелите ми ходим на излети. Понякога ходим на един близък до града язовир.

Една вечер тайничко отмъкнахме ключовете за колата на бащата на Петя, метнахме се в нея пет човека и аз (шофьор от половин година) закарах всички ни на този същия язовир да си правим нощно къпане. А съвсем скоро повторихме това приключение само двете с нея. Само, че този път не беше нощ, а полуздрач, не крадохме кола, а бях взела с разрешение тази на баща ми. Само дето не му казах къде ще ходим. Отидохме пак на язовира. Да си призная честно този път малко ме беше страх. Имаше наблизо група мъже, които ни гледаха похотливо, а ние смели и нахакани до глупост се изкъпахме голи във водата. После, разбира се, се задейства моят инстинкт и светкавично навлякохме дрехите, както си бяхме мокри и изчезнахме от мястото яко дим...

Обичам и хубавата кухня, но слава Богу все още не ми личи. Обичам много да контактувам с различни умни и с богат интелект хора, да се опитвам да кръстосвам ум с тях, когато преценя, че мога или пък само да им се наслаждавам и да ги „попивам”, когато си дам сметка, че не съм на тяхното ниво. Имам склонност да защитавам до смърт позиции и каузи, които може би в повечето случаи са губещи, защото просто не им е дошло времето, но това ме кара да го правя още по настървено. Привличат ме хора със способности и се опитвам да ги провокирам да ги развиват и да продължават напред. Освен това притежавам уникалната способност да поддържам връзки и взаимоотношения, които са пагубни или проблемни за мен  по-дълго, отколкото нормален човек би издържал. Упорита съм до инат и трудно мога да кажа „не”, както на внезапно осенила ме идея, така и на някой, който се нуждае или иска нещо от мен...Малко се притеснявам от външността си, защото имам буйна и къдрава, непокорна  рижа коса, забелязваща се от сто километра, а аз изпадам в смут и паника щом усетя, че привличам хорското внимание, да не говорим за неприкрито мъжко възхищение...

Не се разбирам много добре със семейството си и не, защото роднините ми са лоши или нямат родителски чувства към мен, а защото сме непреодолимо различни. Може и причината да е в мен. Въпросът е в това, че се чувствам неразбрана и някак си малко недооценена. Липсва ми неподправената им проява на любов...

Тази година завършвам училище и смятам да продължа обучението си най-вече от влечение и стремеж към самото знание. Не ме интересуват какви са перспективите и бъдещето пред мен, нито коя професия би била най-удачна и най-доходоносна  за утрешния ми ден. Сега не мога и не искам да мисля как ще живея занапред. Май, че на деветнайсет  години ни е рано да ни изправят пред такъв избор и да ни отворят очите за пътя пред нас. А може и да не е рано, а аз да се развивам и съзрявам по-бавно. Както и да е. Въпросът е в това, че не желая да уча медицина, икономика, право или разни други бла-бла. Това с, което искам да се занимавам е океанология. Защото съм млада, неопитна, дива и луда и на тези си „крехки” години вярвам, че един ден ще спася света. Две трети от повърхността на Земята са заети от световния океан. Следователно съществуването на планетата, нейният живот и съдба зависят основно от него. Ключът е в него. И гибелта и спасението са там. Искам да проумея същността му. Да се занимавам с наука, която ще ми даде възможност да изуча физическите, химическите, геоложките и  биологическите процеси и явления в него. Когато океанът ми се разкрие, вярвам, че ще намеря ключа...

Разбира се всички възрастни покрай мен смятат говоренето ми по темата за празни брътвежи. Махват с ръка и казват, че все още смятам, че всичко, което хвърчи се яде. Поучават ме и се опитват да ме манипулират да променя намеренията си, като включително пускат в ход и безотказно действащият финансов критерии, който трябва и работи в полза на това, че нямаме средства да подплатим всички мои мечти...

2.

Стояхме до късно снощи и се говорехме по този въпрос със ученето с двамата ми най-добри приятели  Адиа и Дилян. Както винаги обаче сериозните теми не задържаха за дълго вниманието ни и започнахме да замисляме поредната щуротия. Разказах им, за една просякиня, която много ме беше натъжила и впечатлила и покрай разговора ни за нея и за просията въобще се роди налудничавата ми идея да се престоря на клошар и да се опитам да разбера какво е усещането да си от към  долната част на тротоара, ако ме разбирате за какво намеквам.

Речено, сторено. Реквизита ни хич нямаше да е труден за осигуряване, оставаше само да решим къде ще се разположа да прося и къде ще се намират те (Адиа и Дилян) в случай, че внезапно имам нужда от помощта им. След два дни в града ни предстоеше фестивал в чест на годишнината на една фирма и той щеше да се състои на платото, около, което беше разположен и самия град. Решихме, че това е най-доброто стратегическо място за осъществяване на нашите намерения, защото щеше да стане средище на много повече хора, отколкото на гарата например (където се забелязва съсредоточие на клошари), а повода за тяхното присъствие там щеше да развърже малко кесиите им и да заостри вниманието към мероприятието, така, че да не се занимават много с мен, тоест да не ме разпознаят някои от тях.

В ранния следобед на уречения ден се събрахме тримата съзаклятници горе на платото, за да приведем плана ми в изпълнение. Адиа отговаряше за  „грима” и фризурата ми, защото нали ви е ясно колко щеше да се набие на очи тя (косата). Всъщност в крайна сметка, след, като я сплъстихме достатъчно с подсладена вода, пяна, лак за коса и какви ли не още женски простотии, решихме, че отгоре и трябва да нахлупим стара, раздърпана и нарочно за случая омазнена и мърлява плетена шапка, за по-сигурно. Дилян имаше задачата да измърси почти до неузнаваемост един кат мои и без това вече стари дрехи и да измисли как да досъсипе чифт износени платненки. След доза обилен смях до сълзи и какви ли не подмятания и закачки най-после бяхме готови. Оставаше да решим къде точно да се разположа.

В този ред на мисли - да разкажа малко за мястото, на което се намирахме. Събитието щеше да се състои на сравнително висока и равна част от платото на голяма поляна, разположена от двете страни на павирана алея, водеща към паметник, приличащ на мастодонт от бетон, който наблюдава от високо града. Поляната беше заобиколена от гора, но въпреки всичко разкриваше прелестна гледка към ниви, пътища и поля в голяма дълбочина. На това място винаги духаше вятър вариращ от лек бриз до буен вихър, но пък затова беше винаги прохладно и въздуха - кристално чист. Решихме, че е най-подходящо да седна на тротоара в основата на един храсталак, така, че листата и клоните му да могат да ме прикриват по малко. Този тротоар беше в началото на алеята, минаваща през поляната.

3.

Хората вече бяха започнали да се събират. На сцената зад мен стъпиха първите гост - музиканти  за вечерта и засвири силна музика. Имаше много атракциони за посетителите, като те варираха в разнообразието си така, че да задоволяват всички възрастови групи и да удовлетворяват широк кръг предпочитания и интереси. От машинки за мехурчета и сапунена пяна за най-малките, през стена за височинно катерене за малко по-големите, до делта планери и балони с кошове за още по-големите. Музиката и напитките също бяха подбрани по този начин.

Да не пропусна само да ви кажа, че имаше много богата украса. На нарочно направени рампи висяха миниатюрни, но истински чадърчета, по дърветата имаше купища балони и знаменца.  По тревата на поляната бяха забити метални пръчки с картонени, големи пъстри цветя. Но най-атрактивното, най-забележителното, най-очарователното за мен от украсата бяха накацалите огромни синьо-зелени пеперуди от двете страни на алеята върху клонките на избуялия тис. Някои от тях стояха с разперени криле, други с прибрани, но всички имаха еднакви цветове, лъщяха и изглеждаха някак си жизнени – сякаш се канят наистина да излетят или са току-що кацнали...

Сложихме един стар скъсан и раздърпан кашон на тротоара, седнах на него, заех поза на смачкана и съсипана от уличен живот уморена жена. Надянах си на лицето маска на великомъченица. Дилян и Адиа поставиха отпреде ми една празна кутийка от консерва за подаянията и аз зачаках, а те се отдалечиха на двайсетина метра от мен на една пейка и правейки се на разсеяни тайничко ме наблюдаваха и пазеха...

Понеже седях почти на земята виждах само крака. Пред мен се движеха калейдоскопно всякакви панталони, голи крака, чорапи и обувки. Сякаш целия свят беше едно пъстро множество от крака с различни аксесоари, които им придаваха индивидуалност и внасяха разнообразие по между им. Нямате си представа какво богатство от видове беше този нисък свят на долни човешки крайници. Покрай мен минаваха криви и вълнисти (на моменти доста) мъжки или момчешки крака, обути в грозни, раздърпани или спретнати и елегантни чорапи, надянали чехли, платненки, обувки, маратонки. Някои от тях  мръсни и скъсани, някои смърдящи на пот, други красиво поддържани или направо луксозни, с връзки без връзки, износени в ляво, изтрити от дясно. Имаше и елегантни глезени и красиви подбедрици на млади момичета, на зрели жени обути  в цялата пъстрота на пазара за дамски обувки. Разбира се и между дамите имаше такива неподдържани и с не добър външен вид.. Виждах ту минижупи и под тях, ту дълги поли, ту спортен тип панталони.  Най-готини бяха щъпуркащите крачета на малките вече самостоятелно ходещи деца. Техните малки обувчета любопитстваха значително по отношение на мен. Нали по принцип децата са по-непринудени, по-истински, по-открити.

Взирах се в движещите се ходила и разнообразния им „прикачен инвентар”, опитвах се да си създам мнение за притежателите на някои от тях съдейки по външния им вид и се заслушвах в подмятанията им към мен и разговорите по между им.

Грозни крака ме приближаваха и пускаха пари, мръсни обувки, ми оставяха на земята храна и дори напитка, смърдящи чорапи, ме псуваха, обиждаха и подритваха. Направо умирах от срам. Добре, че никой не ме познаваше, защото аз се срамувах от факта, че правя нещо, от което на практика не се нуждая. Злоупотребявах с добрината и милостивите сърца на хората, някои от които заделяха от предназначеното за  залъка си, само и само от съпричастност, към бедата и участта ми, а аз всъщност не бях изпаднала.

Искаше ми се да мога да чувам освен гласовете на обувките и прилежащите им крака също и мислите им, щеше ми се да мога да надникна в сърцата им. Защото знаех, че голяма част даваха подаяние, за да платят за чиста съвест. Нещо, като авансово внесен данък, като застраховка срещу бъдеща злополука или изпадане в подобна беда. Да си призная честно и на мен ми се е случвало по някога да разсъждавам по този жалък и дребнав начин.

Крайници ме подминаваха безучастно, а някои изобщо, ама изобщо не ме забелязваха. И това е нормално. Не всички хора са чувствителни към промени в заобикалящия ги свят. Просяците са си промени – нали - отклонение от стандарта все пак.

Най-много ме огорчиха красивите, снажни и стройни крака (не всички разбира се) прилежно натикани в модни чорапи и маркови пътъци. Те ме обиждаха грозно, макар, че подмятанията не бяха насочени директно към мен, а изглеждаха така, че уж „тихичко” разговаряха по между си. Всъщност говореха ясно и гръмко, за да ги чувам именно аз. Чифт спретнати панталони се изплюха шумно върху мен и за миг изгубих самообладание, но добре, че беше срама и страха, защото,  ако бях скокнала….със сигурност щях да отнеса и солиден пердах. Няколко грозни младежки на вид крачища ме сритаха болезнено и тогава приятелите ми не издържаха на гаврата, дойдоха, разгониха ги и ме отведоха и мен от там. Естествено прибрахме с нас и паничката с подаяния, няколкократно подритвана, разпилявана, вандалски обирана, напълвана с фасове, поливана с напитки, заплювана. Мазен чифт миризливи кубинки (посред лято) не се посвени да застане до мен и да се облекчи. Настръхнах. И сега, докато разказвам още настръхвам само като си помисля докъде още по-надалеч би могла да се разпростре човешката низост и простотия, в случай, че бях постояла още мъничко там. Всъщност добре, че бяха приятелите ми, защото изпаднах във вцепенение от ужас и страх, макар преди известно време да бях чела в една книга за подобен експеримент направен от учен и общо взето имах представа какво да очаквам.

Все пак не трябва да ви оставям с впечатлението, че всичко, което се случи беше само кал и помия. Колкото и странно да ми се струваше, че хората могат да са така жестоки, не по-малко странно ми се стори и поведението на един около 40 годишен мъж, който се приближи твърде много. Клекна пред мен. Изплаших се и наведох максимално глава. Човекът обаче продума. Имаше много приятно галещ слуха ми глас. Напомняше за звън от класическа китара. Миришеше на чиста плът, парфюм и аромат от хубава, скъпа пура. Каза ми да не се страхувам, докосна брадичката ми и я повдигна. Погледна ме в очите. Всъщност, като, че ли само това беше целта му. Искаше да погледне в очите ми. А неговите очи имаха цвят на разтопен карамел. Гледаха изключително топло, но в тях се четеше огромна тъга и изгаряща болка. Толкова беше. Погледна ме няколко секунди, стана и се отдалечи точно така тихо, както и се приближи...

Махнахме се от това място. Свалих ужасните дрехи, дето вече истински приличаха на дрипи на клошар и  по които  се стичаше помията с която ме целиха, а и някак си бяха попили всичката гадост на тъмните човешки страсти. Искаше ми се да  се  хвърля веднагически в  огромна супер чиста баня и да се къпя, да се къпя, да се къпя, докато изтрия всичката жлъч и гадна мръсотия от душата си и от душите на всички, с които се сблъсках в този ден. Но се задоволих само с чистия прохладен въздух, готината музика, компанията на моите приятели и разбира се пеперудите. Освен това изкъпах сърцето си в залеза, който беше невероятно красив от тази височина.

4.

Купонът течеше. Поляната се изпълни с народ – млади, стари, деца. Всички се забавляваха и по лицата им се четеше удоволствие. Поне за малко бяха избягали от сивото ежедневие.

Ние също танцувахме, пяхме, много се смяхме – напълно забравих какво преживях само преди няколко часа. Наближаваше дванадесет и с нетърпение очаквахме гвоздеят на програмата, подготовката, за който трескаво вървеше.

На огромните бетонови задни стени на паметника, послужили за екран светлинни ефекти рисуваха морско дъно и отброяваха оставащите две минути до нула часа. Свиреше прекрасна музика без вокал. Луната качила

се доста над хоризонта грееше с най-ярката си светлина, а небето беше безоблачно и чисто. Продължаваше да духа прохладен вятър. Светлините на прожекторите угаснаха и погледите на всички ни бяха привлечени от приближаващи се по алеята артисти, стъпили на кокили прикрити под сценични костюми. На главите им стояха странни островърхи шапки, а други актьори ги следваха бавно търкаляйки след тях огромни, огромни бели кълба. Всички играеха своята пантомима на фона на невероятната музика и бавно вървяха между хората, гледащи ги с онемели уста към платформата на сцената. Когато стигнаха до нея изведнъж светнаха прожектори с лека и приглушена виолетова светлина, а движещите се снимки на морски и океански същества се  смениха с летящи пеперуди. Беше повече от вълшебно, беше магическо, макар, че до ден днешен не схващам символиката, вложена в костюмите, нито тази в движенията...нито в  пеперудите... Събитието докосваше най-тънките струни на душата ми и почти изпаднах в транс. Не можех да си дам сметка колко време продължи този спектакъл, защото толкова ми харесваше, че бях станала част от артистите, от сцената, от музиката, от сценария – участвах наравно заедно с тях. От кеф .

Започна заря. Изстрелваха се изумително красиви фойерверки, създаващи допълнителен звуков ефект от ляво, от дясно – червени, зелени, сребристи, златисти, на звездички, като снежинки и какви ли още не.

Внезапно картината пред очите ми замръзна като на телевизионен екран. Реших, че има някакъв срив с електричеството или друга техническа повреда, защото музиката спря, но, когато се окопитих разбрах, че не е така. И ракетите и хората покрай мен и движещите се преди това светлинни ефекти по паметника – всички бяха замръзнали като на стоп- кадър. Помислих си, че сънувам. Опитах се, да заговоря Адиа и Дилян, но те също бяха „замръзнали” и нито ме чуваха, нито ме виждаха. Картинката ми изглеждаше така, сякаш съм попаднала в приказката с омагьосаната гора, като в страната на чудесата. Обаче вятърът все така си духаше, което осезателно чувствах с всичките си сетива и най-вече по разпиляната си коса и по мърдащите крила на картонените пеперуди закачени върху клоните на тиса.

Погледнах към небето – привличаха ме застиналите във въздуха звезди на зарята. Докато се взирах в тях ми се стори, че проблясва лъч светлина отгоре. Идваше от високото над зарята. Преди да осмисля какво точно става лъчът видимо се разшири и приближи.  Ставаше все по-ярък и заслепи ефекта на фойерверките. Колкото повече се приближаваше, толкова по-ясно ми ставаше, че той се насочва право към мен и толкова по-добре проличаваше, че не е просто сноп светлина. В конусовидната част на основата му започваше да се оформя фигура и човешко лице. Когато ме приближи достатъчно, а това стана много по-бързо, отколкото е възможно да прочетете достатъчно описания, за да си представите обекта, лъчът изведнъж „зависна” в една точка. Вече добре виждах фигурата в него. Беше на млада , доста привлекателна жена с големи, топли кафяви очи и буйна къдрава рижа коса. И странното в нея не беше само това къде „висеше” и как дойде, а и факта, че иззад гърба и пърхаха големи синьо – зелени пеперудени криле. И не картонени, като тези от украсата и не 3Д, като тези на импровизираната видео стена, а истински кадифени и нежни пеперудени криле.

Бях поразена от случващото се, но се чувствах адски спокойна и уравновесена. Изпитвах огромно доверие към тази жена и буквално я зяпах, като малоумна. Тя не продума. Само ми  направи жест с ръка, който подканваше да я уловя за дланта и да я последвам. Направих го на секундата без да се поколебая, без да трепна, без да усетя и грам страх. Инстинктивно знаех, че искам да я последвам дори и да ме заведе на края на света.

Следващите събития трудно се поддават на описание. Ако владеех телепатията (способност, която всички сме имали, но сме изгубили за съжаление) бих ви показала картината, която се е запечатала до последния детайл в ума ми. Движехме се с лъча, което се забелязваше само благодарение на бързо преминаващите покрай нас обекти. Като във влак или кола. Ние си седяхме, по-точно висяхме във въздуха неподвижно, но нещо в лъча ни преместваше в пространството, а и във времето, защото край нас се сменяха нощ и ден. Моята поляна с хората и всичката и олелия остана някъде назад. Бяхме се издигнали доста високо, може би на височината, на която лети самолет. Виждах ясно долу планини, ниви, поляни, пътища и реки, градове и по-малки населени места и всякакви по-големи инфраструктурни обекти забележими от голяма височина.

В далечината приближаваше необятната водна шир. Океанът. Моята мечта. Вече летяхме толкова навътре в пространството над него, че докъдето ми стигаше погледа се виждаше единствено и само вода. Би било доста страшничко, ако не беше сигурността, която ми даваше благия поглед и топлата ръка на тази жена – пеперуда.

В някакъв избран незнайно от кого или какво промеждутък от времето лъчът, рязко, но меко смени посоката си и се насочи право надолу. Няма да повярвате, но продължавах да бъда спокойна и да не изпитвам никакъв страх. (а между впрочем Страх е второто ми име). Все така плавно и безконтактно влязохме под водата без да усетя нито допир, нито съпротивление, без дори да се намокрим. Прониквахме все по- надълбоко и надълбоко, но не ставаше тъмно и непрогледно -  придружаваше ни светлината от лъча. Жената – пеперуда ме стисна лекичко за ръка и изрече само една дума: „гледай”.

Докато разглеждах дълбоководните живи и неживи обекти – всякаква морска твар, от дребни ракообразни  през големите грозни морени, до озъбени акули и лениви китове, пасажи с малки и не толкова малки,  пъстри, а и по-безлични риби, до отдавна потънали кораби, самолети и невероятно разнообразие от пластмаса, метали и всякакъв човешки боклук, в главата ми, като на запис звучеше текст, изпълнен с фактология, нравоучителен, на моменти страшен. Странно е, но го запомних. Помня го и до днес и мога да го  възпроизведа когато си поискам. Ще приложа само малка част от него за целите на разказа:

„Страшно е да си представиш колко боклук е произвело човечеството за цялата си история. Той е навсякъде – в Космоса, на Земята, по планините, под водата. А тъй като в природата всичко е взаимосвързано, то накрая се връща при вас. Вместо да изплуват, вещите, които изхвърляте в океана, бавно потъват на дъното. Понякога течения и водовъртежи събират отпадъците от пластмаса в големи струпвания.  В дълбоководните области съдържанието на кислород е ниско, липсва светлина, а студената вода забавя процеса на разлагане – това, което служи на повърхността няколко години, под водата може да съществува десетилетия.  Всичко това са  аспекти на взаимоотношенията между човека и природата, които силно вредят на биоразнообразието. Без биоразнообразието във всичките му форми, които поддържат биосферата в хомеостаза, това, което смятате за разбиращо се от само себе си (температура, ниво на кислород в атмосферата, дори концентрацията на сол в морето), ще престане да поддържа живот в познатия ви вид.....” Докато слушах всичко това, съществото с криле ми го показваше на живо и ние се озовавахме ту пред една, ту пред друга част от тази водна среда.

После светлинният лъч отново спря движението ни някъде посред океана, малко над дъното, и ние можахме от доста голямо разстояние да наблюдавахме какво правят ято риби. Но не толкова голямо, че да не можем да видим интересното им занимание. Първото поразяващо ума ми наблюдение регистрира, че тези красиви сравнително дребни риби ужасно много приличаха на пеперуди. Те нямаха перки като на повечето си роднини, а такива, които много приличаха на пеперудени криле и се движеха вълнообразно във водата, така, както се движат скатовете. Всъщност на пръв поглед тези пеперудени риби не правеха нищо особено – те се хранеха. Но какво беше огромното ми учудване, когато забелязах какво ядат. Хранеха се със забележете – пластмаса. (!) Да с истинска „жива и дъхава” пластмаса. Невероятно, но факт.

Гласът в главата ми продължаваше своята лекция, доста подробно разясняваща ми принципът на храносмилане на тези риби, типа им метаболизъм, преобразуването на  химичните вещества от пластмасата в енергия, протичащо в организмите им,  колко от тях и до каква степен се разграждат, количеството и вида на отпадния продукт от храненето и други такива подробности. Интересното беше, че докато слушах частта за отпадния продукт ми се  показа как рибите отделят.

След това нашият лъч отново се задвижи и проследявайки в някаква степен хода на разтворените екскременти на пеперудените риби  отново заплувахме към повърхността. Там въпросните микрочастици, които аз разбира се никога нямаше да забележа с просто око се натрупваха в най-горния топъл слой на водата и естествено пречеха на развитието на планктон, а той, както е  известно е най-големият източник на кислород на земята.  Докато гледах на забавен кадър и ми обясняваха протичането на  някакъв процес, необяснимо откъде и как вятърът доведе над водата голямо ято пеперуди. Насекоми, не риби.  Бяха всички от един и същи вид. Не знаех какъв. Но всички бяха големи, красиви и обагрени в синьо – зелен цвят. Както може би вече се досещате тези пеперуди „роднини” може би на подводните доизяждаха последният остатъчен микро пластмасов боклук. Лъчът увеличи скоростта си. Отново прелитахме над океана и от високо виждах големи такива пеперудени петна – тоест струпвания на синьо – зелени пеперуди, които вероятно се хранеха.

Летяхме над гори, планини и поля, пак се смениха деня със нощта и със същата скорост, с която „излетях” отпътувайки, се „приземих” завръщайки се и плавно кацнах точно до моите замръзнали приятели.

Жената – пеперуда стоеше пред мен и  ме гледаше с огромните си неземно любящи очи. Попитах я коя е и защо и какво беше всичко това. „ Аз съм Ти – в един друг свят, разбира се. (чак сега направих връзката с буйната червена коса) Ще ти трябва време да осмислиш това. Картината, която ти показах ще отключи врата към твоето бъдеще. Ти ще последваш мечтата си и ще избереш път, свързан с много учене. Ще заминеш в далечна страна. Ще заработиш в институт по океанология. Ще откриеш и изучиш рибите – пеперуди и пеперудите - насекоми и ще предадеш знанието за спасението на океана и планетата от най-големия ад и най-голямото изобретение с невероятен брой приложения на човечеството, а именно – пластмасата. (след кратко мълчание) Тази вечер трябва да се срещнеш с човека, който ще ти помогне да осъществиш това. Той ще е информиран за теб” Жената пеперуда се усмихна мило, пусна ръката ми и потъна в нощта.

Поляната беше същата. Само няколко секунди след това стоп – кадъра тръгна все едно, че нищо не е било. Приятелите ми не даваха вид, че се е случило нещо . Явно те нищо не бяха видели. Реших, че е абсолютно безсмислено да им разказвам каквото и да е...Пред очите ми бяха само пеперудите – риби, пеперудите над водата и пеперудените криле на жената. Осъзнах, че пеперудите от украсата ужасно много приличат на тези, които летяха над водата. Имаха същата форма, същата окраска, същия цвят на преливащо в морето синьо небе. Прииска ми се да си взема едно картонено насекомо и да си го отнеса с мен у дома. Запътих се към храстите тис.

5.

АЗ съм средностатистически мъж на средностатистическа възраст. Всъщност за повечето хора може би не съм нито толкова средно, нито толкова статистически, защото притежавам солиден доходоносен бизнес, нещо, което никак не може да се окачестви като средностатистическо положение.

Напоследък се определям, като жалък и себичен човек, егоцентричен, хладен и пресметлив. По-скоро така биха ме определили по-голямата част  от подчинените ми и известна част от моя кръг, но не и приятелите ми, макар, че ми останаха само двама. Уверих се твърде бързо, че приятелство и бизнес ръка за ръка не вървят.

Като непоправим егоист, агресивен, безпардонен и арогантен би ме определила и моята съпруга, ако имаше възможност да направи това. Може би, като любящ и всеотдаен, жертвоготовен, забавен и мил, строг и разточителен в даването на съвети и упражняване на контрол би ме описала дъщеря ми, но за жалост тя също няма възможност да го направи. Все пак имам и някои положителни качества.

Бързият ми ум, силните амбиции и вярата ми в самия мен, лидерските ми качества, способността да маневрирам,  да боравя бързо и лесно с числа, комбинативността ми и способността да анализирам, да не се поддавам на чувствата, да умея да казвам „не”, както и красноречието и способността ми да убеждавам, а, когато се налага и да манипулирам ми бяха от голяма полза да създам и управлявам до днес огромния си бизнес. Освен това умея да преценявам хората, притежавам невероятна работоспособност и  не съм разточителен в ежедневието си, въпреки, че бях щедър към семейството си. Ценя успехите на другите и не омаловажавам своите собствени. Упорит съм за трима и рядко се отказвам от проект или дори само идея, колкото и мижава да ми изглежда тя. Притежавам огромна доза търпение, за да съумея да я разработя и доведа до край или, ако не е по силите ми да привлека подходящите хора в екипа си, така, че в крайна сметка пак да я осъществя. Според някои вече съм на четиридесет, според други съм едва. Според мен за тази си възраст съм много по-зрял в сравнение с повечето хора, много по-успял, но и много, много повече  изгубил от тях.

Изгубих рано младостта си, изгубих спокойствието и съня си. Изгубих по-голямата част от приятелите си, изгубих честността си. Обърнах наопаки цялата си ценностна система. Изгубих и любовта си и то не само в едно направление. Изоставих жената, която обичах, защото амбициите ми бяха по-големи от сърцето ми. Не съм я забравил и до днес и още тая най-топли чувства към нея в душата си, но какво от това?!  Ожених се за друга, „по-подходяща” жена. Научих се да я обичам, макар и не по същия начин. Беше всеотдайна и неуморна в стремежа си да ме накара да виждам истински спътник в живота в нейно лице. Стана майка на най-ценното и най-обично нещо което съм имал - моята дъщеря. Макар, че трябва да призная, че подлото ми или може би пък не подло, а любящо мое истинско Аз, в лицето на съзнанието ми, често рисуваше картини и сцени, в които се питах, ако имах дете от единствената жена на живота си, кое ли от двете щях повече да обичам и ценя?! До ден днешен не съм намерил отговор на този въпрос. Няма и смисъл да го търся. За мен всичко свърши.

Животът ми приключи преди няколко месеца, когато в жестока нелепа катастрофа изгубих всичко важно и истинско,  с което Господ имаше милостта да ме дари. Загубих семейството си- обичното ми дете и съпругата ми. След този пореден, но за сметка на това, вече съкрушителен удар, поднесен ми от негово величество Живота аз съм на практика ходещ труп. Нищо не ме интересува, нищо не ме радва, нищо не докосва сърцето ми, нищо не ме вълнува ни най-малко.

Опитах да удавя болката първо в самовглъбяване и мълчание, после в алкохол. Опитах дори и наркотици - не помогнаха. Пробвах да я туширам и с работа, но беше безпредметно. Знам, че само времето ще ме излекува, но ми е все едно, така, че занемарих почти всичките си контакти, работа, бизнес - партньорства….

Реших да организирам това тържество, този фестивал в чест на годишнината от създаването на фирмата ми, в името на любимото ми дете. Тя го чакаше с огромно нетърпение и взе голямо участие в подготовката му. Идеята за него, както и проекта бяха изцяло нейно хрумване и първото нещо, с  което я оставих да се сбори и да организира абсолютно сама. Това щеше да бъде проверка за нейната готовност, желание, способности и нюх да стане част от бизнеса и равностоен партньор в управленския екип на фирмата. Когато си отиде просто се чувствах длъжен да довърша делото и и да я направя щастлива по някакъв начин, макар, че не беше между живите. Тя беше толкова погълната и влюбена в това начинание, че сигурен съм –щеше да се зарадва, гледайки, празненството, ако можеше да присъства -  не би си заминала преди да го види и би засияла от постигнатия дефакто от нея, краен резултат.

Двете със жена ми много обичаха природата. Ходеха непрекъснато на екскурзионни летувания в Рила, Пирин, Родопите, членуваха в местния туристически клуб. През времето, когато не пътуваха из планините в страната, кръстосваха нашето плато. Постоянно. Почти всеки ден. Това място и тази поляна, където съм сега и, където се провежда фестивала не е избрано случайно. То беше любимото и на двете. Понякога седяха тук с часове. Имало е случаи, когато съм ги придружавал, но не се впечатлявах колкото тях....Откакто ги изгубих обаче, в отчаянието си да се свържа някак си с моите момичета самият аз безцелно кръстосвам гората с дни на ред. Стоя на поляната зад паметника безброй часове, зова ги, очаквам ги, но нищо...

Питах се, питах тях, питах и Господ – толкова ли много съм наказан? Толкова ли много сгреших? Толкова ли много съм смотан и гаден и... Питам, но отговор няма. От никого....Искаше ми се много и молех и молех – да ги видя поне на сън, да ги чуя. Имах да им казвам още много неща. Трябваше да преживеем заедно още много неща. Трябваше да изградим, да сътворим заедно още толкова, толкова много неща. Божичко! А винаги съм казвал, че не бива нищо да се оставя за утре, защото може да няма утре. Може да не се събудим утре. Всичко трябва да се случва, да се прави, да се казва днес и сега. Живеех според тази максима. Внушавах я на дъщеря си. Говорихме си, че не може да казваме „утре ще живя, утре ще обичам, утре ще бъда щастлив,  има време, днес мога просто да помълча”...И въпреки това – времето не ми стигна. Не можах да им кажа всичко, не можах да им покажа много наистина вълшебни места, не им показвах достатъчно колко много ги обичам, не им давах всичко, на което съм способен, не им дадох любовта, която очакваха от мен....

6.

Миналата нощ от девет месеца насам, за пръв път молбите ми бяха чути. Дъщеря ми дойде в съня ми. Сънувах я. Сънят беше ясен, въздействащ и...коя дума да използвам – може би - жив. Нямам думи. Направо бих се заклел, че не беше сън, а действителност. В крайна сметка кой може да каже със сигурност къде точно е границата между реалност и сън?!

Ирина (така се казваше момичето ми) стоеше седнала на любимата и поляна почти в самото и начало, на най-високото място с лице към настъпващия залез. Вятърът рошеше буйната и рижа коса – дълга и завита на масури. От време на време някоя непослушна къдрица падаше закачливо на челото и и препречваше погледа, но тя небрежно тръсваше глава и продължаваше да съзерцава огненото слънчево кълбо бавно спускащо се зад клоните на дърветата. По лицето и играеше лека усмивка. Не се обръщаше да погледне назад, но знаеше, че приближавам зад нея. Единственото, което би могло да свидетелства, че преживяването беше сън, а не реалност бе странния факт, че Ирина имаше чифт красиви, обагрени в синьо – зелено кадифе пеперудени криле, които леко потрепваха при всеки полъх. 

Реших, предпочетох, да вярвам, че мъртвите се превръщат във вълшебни пеперуди, които могат да летят, където си поискат и да се превръщат в каквото пожелаят. Значи все пак бяха по-щастливи от нас. Заобиколих я и коленичих пред нея. Хванах дланите и  и безмълвно се разридах, въпреки, че вътрешно ми се искаше да раздера тишината крещейки от болка и скръб. Тя ме погледна мило и нежно, обхвана лицето ми с крехките си ръце и ми каза: „Не плачи тате – недей. Аз съм щастлива. Тук съм добре. Много добре. Имам нови приятели, нови задачи, нов много по-стойностен от досегашния ми живот. Имам вещи наставници – в добри ръце съм, а и мама е с мен. (с поглед ми посочи задаващата се фигура в края на поляната – жена ми идваше от там). Ние дойдохме само, за да те успокоим. Да ти кажем, че вече е време да се вземеш в ръце. Да отпъдиш мъката и да пуснеш отново в сърцето си светлината и радостта. Да приемеш, че ние физически няма да те съпътстваме, но с душите си ще те следваме във всеки твой ход. Да повярваш, че няма време, няма минало, няма бъдеще – всичко е днес, всички сме заедно и едновременно, всички сме част от едно. Продължи да живееш живота си и гледай на него, като на най-ценен дар, защото днес е само тук и сега – повторение никога няма да има. Ще дойдат нови хора, нови срещи, нови случки, нов свят. По някога по-добри, понякога по-лоши, но никога няма да дойде сегашният, днешният неповторим миг.” Продължавах да плача. Държах ги и двете в прегръдката си, целувах ги, милвах ги, гледах ги дълго с идеята да запечатам всеки малък детайл. „Имам и една задача за теб татко. Първо благодаря, че не се отказа да завършиш проекта ми за утрешното тържество. Знам, че ще бъде чудесно... Утре вечер, малко след полунощ, застани тук, на това място, точно, където сме седнали сега с теб. Ще те приближи червенокосо момиче, горе-долу на години колкото мен. Тя ще се опита да си вземе една пеперуда от украсата. Трябва да я заговориш без да и разкриваш кой си. Трябва да станеш нейн попечител и да я убедиш да повярва в теб и намерението ти. Ще поемеш издръжката за обучението и и ще следиш да се развива и да напредва в избраната специалност. Тя иска да следва океанология. Ще следиш и подпомагаш пътя и, докато разбереш един ден, че е направила своето велико откритие. След това, можеш да и разкриеш кой си и изобщо да постъпиш така, както намериш за добре. До тогава за нея трябва да бъдеш загадка. Пази тайната ми. Обещаваш ли? Момичето ще знае за вашата среща”

Естествено обещах. Нямах право на повече въпроси. Ирина и майка и се сбогуваха с мен и изчезнаха  заедно с последния слънчев лъч, така сякаш се размиха в пространството.

Събудих се с премаляло сърце, плувнал в пот и едва дишащ. Станах, взех си студен душ, запалих цигара и излязох на балкона с чаша уиски в ръка. На нивото на погледа ми се блещеше луната в унисон с настроението ми. Чудех се – сънувах ли или не?! Какво ставаше с мен? Аз, който съм толкова здравомислещ, толкова здраво стъпил на земята, толкова материален и приземен – обмислях изпълнението на  заръки получени от видение на сън?

Над разцъфтелите сакъсчета по парапета пърхаше нощна пеперуда. Когато се изравни с височината на лунния диск и светлината я огря – крилата и блеснаха в синьо  – зелено. Тогава си казах – сън или не, ще изпълня обещанието.

7.

Празненството тръгна добре. Отговорниците за провеждането му си бяха свършили работата перфектно. Не съм и очаквал друго.

Радвах се да видя толкова много хора дошли да се позабавляват, да се разнообразят, да ни уважат или да поклюкарстват. Но радостта ми беше краткотрайна и не можеше да заглуши крещящата болка в съзнанието ми. Разхождах се безцелно между множеството и зяпах с празен поглед в пространството. Мислех за съня си от снощи и за правотата на думите изречени от Ирина. Трябваше да се взема в ръце наистина. А и грижата за това момиче, за което говореше тя, в случай, че, наистина съществуваше такова дете (защото все още не знаех, полудявам ли или вече съм полудял) щеше да ми даде някакъв смисъл да продължа да съществувам и да се занимавам с това, с което се занимавам, щеше да запълни дните ми и да ме натовари с някакви очаквания, които поне,  докато не се изпълнят щяха да ми дават воля и хъс за живот.

Преди да тръгна за мястото на събитието внимателно бях обмислил какво ми предстои и какво трябва да свърша, в случай, че сънят ми се сбъднеше. Понеже Ирина настояваше да запазя тайната и – нямах право да разкривам на момичето кой съм и какъв съм.

Проведох разговор с най-добрия си адвокат. Взех със себе си само негова визитна картичка с име и телефон. За целите на нашия бизнес имахме и такива, в които нарочно не пишеше какви сме и с какво се занимаваме. Оставаше ми само да я убедя да се свърже с него. Всичко останало абсолютно дискретно и запазвайки пълна конфиденциалност щеше да свърши адвоката, дори без да се налага самият той да е наясно, защо правим всичко това.

Продължавах да се питам дали не съм изгубил разсъдъка си....

Вниманието ми привлече просещо младо момиче, което седеше на тротоара до сами алеята. Нещо ме провокира да се приближа. Не знам, защо толкова много ме заинтригува. Не можех да я разгледам хубаво, защото имаше шапка на главата и беше забила поглед надолу, но нещо в нея не беше съвсем наред. Нещо в поведението и подсказваше, че е разтревожена и притеснена, че е подтисната и изплашена. Макар, че гледаше в земята, очевидно беше нащрек. Тялото и стоеше напрегнато и  подсказваше, че е готова всеки миг да скочи и да избяга. Имаше нещо леко съмнително в облеклото и. Клекнах пред нея, прошепнах и няколко успокоителни думи, повдигнах брадичката и и я погледнах право в очите. В тях не се четеше онзи празен, разсеян, примиренчески поглед. Очите и бяха будни, търсещи, питащи, изпълнени с любопитство примесено със страх. Това дете със сигурност не беше просякиня или поне не просеше отдавна. Липсваше и оная обреченост и безпомощност, която лъхаше от истински изпадналите хора, както и наглата дързост на циганетата и псевдо клошарите. Не можех да я притеснявам повече и бързичко се отдалечих.

Нощта напредваше бързо, вече минаваше полунощ, но хората не намаляваха. Едни си отиваха, други идваха – купонът се вихреше с пълна сила. Чувствах се уморен и все по-отчаян. Вече почти напълно бях убеден, че се нуждая от психиатър или най-малкото от солидна доза почивка и вече обмислях как от утре ще започна нов живот, като първо сложа в ред нещата си, а после се отдам на дълга ваканция далеч от хорската суета. Намислих, съвсем спонтанно, да си взема една пеперуда от украсата, за спомен от Ирина, както и да ми напомня за съня, да се извиня на компанията, че ги напускам (аз и без друго не можах да им отдам дължимото, нито да им се посветя за цялата нощ, както си му беше реда) и да се прибера.

Изскубнах картоненото насекомо от храста и точно, когато се обръщах към поляната, за да се отправя към гостите я видях. Беше много близо и вървеше право към мен. Млада, жизнена, напориста. Усмихваше се доволно. Вятърът рошеше непокорната и червена коса (досущ, като тази на Ирина), а тя му се наслаждаваше и крачеше бързо с гордо изправена глава и изпъчени гърди. Пристъпи плахо към мен и каза: „Може ли да ви помоля, да подадете и на мен една пеперуда?”.

В този момент момичето разпозна в мен човекът, който клекна пред нея и я погледна в очите, а аз чак сега разбрах, че пред себе си виждах просещото дете от по-рано днес. Нямаше ги раздърпаните дрехи и грозната шапка, липсата на, която сега разкриваше прекрасната и коса. В същото време, като, че ли още веднъж взаимно разпознахме и нещо друго един в друг. Аз бях сигурен, че това е младата жена, за която ме предупреди дъщеря ми, а тя даваше вид, че е наясно, кой стои пред нея и, че също е очаквала нашата среща.

Нямаше много думи. Стиснахме си ръцете за поздрав така, сякаш бяхме стари приятели, погледнахме се многозначително в очите. Подадох и моята пеперуда и визитната картичка на фирмения адвокат. „Този човек ще се свърже с теб. Знам, но не ме питай откъде, че мечтата ти е да учиш океанология, но нямаш средства да си го позволиш. Искам да приемеш моята подкрепа без да я считаш за подаяние в резултат на това, че те видях да просиш днес. Ти беше момичето от тротоара – нали?! Имам причина да искам да ти помогна и причина да инвестирам в теб, независимо, че не те познавам и се виждаме за първи път.

Всеки месец или,  колкото често се налага моят адвокат ще се свързва с теб и ще покрива всички необходими разходи по следването ти, както и всички съпътстващи го такива. Ще можеш да се възползваш и от юридическите му услуги  и изобщо да го търсиш за всякаква помощ, от която се нуждаеш. Естествено парите няма да потекат безконтролно, ние ще очакваме конкретни постижения и резултати от теб. Когато завършиш, ако имаш желание ще продължиш да специализираш в престижен западен университет. Искам да не си налагаш никакви ограничения по отношение на това, което желаеш да правиш, да учиш, да видиш, да посетиш. Моят човек ще преценява и ще поощрява тези от тях, които са разумни и икономически обосновани предвид твоето учене и фактът, че в крайна сметка си все пак един твърде млад човек.

Единственото условие, което искам да ти поставя е никога да не се опитваш да разбереш кой съм аз или за кого работи адвокатът ми, както и да не задаваш въпроси откъде идват средствата за издръжката ти и най-вече защо. Някой ден, когато му дойде времето всичко ще разбереш. Обещавам ти.”

Оставих я няколко минути да гледа като замаяна, докато успее да осмисли това, което току-що чу. В интерес на истината и аз не вярвах на ушите си и не вярвах, че това са думи излезли от моята уста. Никога за нищо в живота си не съм реагирал толкова импулсивно и спонтанно и на нищо не съм се доверявал сляпо. В същото време не исках да и давам възможност да ми задава въпроси или да я оставя да размисли и да даде отпор. Отново и подадох ръка за сбогуване. „Съгласна ли си?” – „Съгласна съм” – едва чуто ми отвърна тя. Все още гледаше изненадана и невярваща. Механично пое ръката ми, но пък получих здраво и топло ръкостискане, което за мен беше знак, че срещу ми стои сериозен човек. Усмихнах се мило и побързах да се шмугна в тълпата. Последното, което видях беше как тя прегръща пеперудата и се взира недоумяващо ту във визитката ту в посоката, в която се отдалечих.....

8.

Минаха доста години, откакто за последен път  идвах тук на платото, на тази поляна придружавана от моите приятели Адиа и Дилян. През годините разбира се се бях качвала всеки път щом се прибирах в моя роден град и ми се отдадеше възможност за това, но за пръв път бяхме тук заедно отново само тримата. Това ни навяваше най-различни спомени от нашето юношество, но най-живи и предизвикващи смях бяха спомените ни от онзи ден с просията. Гледайки сега на тази случка от перспективата на времето си дадохме сметка, че сме постъпили много глупаво и безразсъдно.

Тогава събрах повече от триста лева, което за онова време си бяха много пари и, като награда за нашата изобретателност си подарихме една седмица на море. Разбира се никой не каза на родителите си, че разполагаме с тази сума, така, че ни се полагаха и още пари, в резултат на, което си изкарахме едно много, много чудесно и запомнящо се море....

Разхождахме се, смеехме се, разказвахме си как ни протича живота, независимо, че постоянно поддържахме връзка по интернет.

Адиа завърши журналистика. Не харесваше празното говорене и сервилността на повечето медии у нас, затова пишеше за конфликтите по света и сътрудничеше на новинарски канали. Непрекъснато се намираше в различни горещи точки по земното кълбо и доста се тревожехме за нея. Преди година направи първият си документален авторски филм за военен конфликт в една страна от третия свят, високо оценен не само в нашата страна, но и навън, в резултат на, което получи покана за работа от престижна чужда медия и в момента обмисляше дали да приеме предложението. В личен план свърза живота си с един оператор (професията и не оставяше много възможност за социален живот) и предстоеше през следващата година да сключат брак. Беше доволна от живота и работата си и беше наистина щастлива.

Дилян имаше много добър туристически бизнес, който от две години въртеше заедно със съпругата си, много мила млада дама, с която се запознаха на един от дългите трекинги, организирани от него този път в Индия. Тази зима очакваха първата си рожба. Естествено знаеха, че ще бъде момче. Дилян ме увещаваше, че трябва аз да стана кръстница на детето, но до тогава имаше още много време. Той също живееше доста добре, работеше точно това, което обичаше и в което беше наистина много добър. Работата и семейният живот го удовлетворяваха напълно и той също беше истински щастлив.

Седнахме на тревата на нашата любима поляна и Адиа неразделна със своя супер таблет и куп още подръчна техника, от която явно постоянно се нуждаеше, реши, че трябва да прегледа последните важни новини в интернет. Докато ние с Дилян се наслаждавахме на още един залез, който имахме възможност да преживеем заедно тя се беше задълбочила много сериозно в някаква статия. Внезапно скокна и ме погледна сериозно, после очите и блеснаха и много зарадвана и развълнувана се хвърли на шията ми повтаряйки „защо мълчиш, защо не си ни казала? Браво! Честито!” Дилян я гледаше питащо, аз леко учудено и тя ни зачете новината провокирала изблика и.

„Списание „нешънъл джиографик”...:Екип от австралийски учени под ръководството на доктор Жасмина Паскалева – учен от български произход направиха революционно откритие в областта океанологията и морската биология. Те са открили нов, непознат досега на науката вид риби, които са нарекли риби – пеперуди, заради перките и окраската им наподобяваща пеперудени криле. Учените са открили вида още преди две години, но през последните месеци са изучавали подробно популацията и най-вече  забележителният метаболизъм на рибите, защото представете си какво било тяхната огромна изненада, когато установили, че те се хранят с пластмаса. Учените продължават работа си по откритието, защото станало ясно, че определен вид насекоми – пеперуди се хранят с отпадния продукт от метаболизма на рибите – пеперуди. Изследователският екип се нуждае от още време и средства, за да довърши проучванията си. Програмата им ще бъде подкрепена и ще се финансира от австралийският институт по океанология, защото проучванията им относно двата нови вида, които очевидно са свързани помежду си, както и добиването на знания относно тяхната среда на местообитание,  размножаване и разпространение и всичко свързано с  техните популации, биха довели до качествено нов подход при борбата с глобалното замърсяване и най-вече това на световния океан......”

Адиа спря да чете и отново се хвърли на врата ми, после същото направи и Дилян и така в продължение на няколко минути взаимно се прегръщахме, плачехме от радост и се поздравявахме. Те разбира се знаеха за моята тайнствена среща с един господин в онази вечер и съответно имаха информация откъде разполагах със средства за издръжката на така скъпото ми обучение продължило няколко години и завършило с оставането ми на работа в австралийският институт по океанология. Но не знаеха за моите пеперуди и за магическата ми посетителка с пеперудени крила, която в онази нощ за пръв път ми показа тези изумителни същества.

Бях изненадана да чуя естеството на  статията, защото работата ми по проекта далеч не беше завършена, но, както изглежда някой от шефовете беше решил, че сме в доста напреднала фаза, за да изгубим първенството си в областта, а същевременно информацията щеше да привлече повече спонсори.

Ходехме на посоки из поляната и гората и аз разказвах, разказвах за работата си, а Адиа и Дилян с интерес ме слушаха.

Както всеки път обаче, когато сме на това място тримата, пак се случи нещо неочаквано – явно изненадите поднасяни от това вълшебно кътче от природата на родния ни край не бяха свършили. Изтръгнах приятелите си от унеса им и ги накарах да погледнат към поляната, за да видят това, което аз вече бях регистрирала.

В тревата имаше забодени големи хартиени цветя, досущ, като цветята от онази нощ на празника. В средата на импровизираната цветна градинка стоеше маса с четири изящни градински стола. С искрящо бяла дълга до земята покривка. Върху масата имаше семпла ваза пълна с полски цветя и малка кошница с капачета, като онези плетените от филмите, с които западняците ходят на пикник, само, че беше доста по-малка. Приближихме масата и върху кошничката забелязах картичка с формата на пеперуда. Текстът в картичката гласеше: „ Каня ви на вечеря. Тук и сега.” Подпис нямаше, но не беше и нужен. В момента, в който затварях картичката и понечих да вдигна капака на кошницата видяхме към нас да се задава с ведра походка, елегантен  господин на средна възраст с леко прошарена коса, облечен в стилен смокинг. Отворих кошничката и отвътре полетяха рояк едри пеперуди с красиви, обагрени в най-ярки цветове криле. Насекомите кръжаха над масата само няколко секунди, докато се ориентират накъде да поемат и се отправиха съответно към живите цветя из поляната.

Всички тези картонени цветя и пеперудени истории подсказваха нещо и в мен се зараждаше едно трепетно усещане. Предвкусвах, че нещо интересно ще се случи. Инстинктивно вече знаех кой вървеше към нас.

Господинът приближи, поздрави и ни покани с жест да седнем около масата. Наблюдавах го още от далече, докато идваше и се опитвах да разпозная някого в лицето му. Очите му ми бяха познати. Топли, умни, лъчезарни очи с цвят на разтопен карамел...Докато в съзнанието ми прескачаха картини от не малкия ми архив с данни къде съм виждала такива очи мъжът заговори. Това беше достатъчно и даде финалния щрих на спомена ми. Имаше поразително галещ слуха глас, наподобяващ звън на класическа китара.

Явно вълнението,  както и всички мисли трескаво занимаващи мозъка ми се бяха изписали  по лицето, защото мъжът се усмихна многозначително и ми рече: „Позна ме – нали?!”

Не мога да опиша състоянието на духа, в което изпаднах. В мен се надпреварваха да вземат надмощие и преднина чувства като изненада, радост, благодарност, любопитство, тревога, притеснение, обич дори.... Мъжът стоящ срещу ми беше моят благодетел. Човекът от онзи ден, когато се преструвах на просякиня и той дойде и се огледа в очите ми. Човекът от онази паметна нощ, който ми подари картонена пеперуда с визитка и сложи късметът в краката ми. Човекът чието име не знаех, но чието тайно присъствие в моя живот вече петнадесет години неизменно усещах. Човекът, благодарение на който осъществих мечтите си и без, който сега нямаше да се занимавам с това, с което се занимавам, както и без който може би никога нямаше аз и моят екип да достигнем до откритието, което направихме. Човекът, който имаше някаква магическа връзка с пеперудите. Имам предвид пеперудите -  въобще, не само с тези, които са предмет на моята работа и проучвания.

По нататък всичко се разви по следния начин:

Седяхме на масата. От някъде безшумно се появи друг възрастен мъж приличащ на иконом от романите на Оскар Уайлд (това пък откъде ми хрумна не знам). Той деликатно и с много финес извади от една хладилна чанта бутилка изстудено бяло вино, красиви кристални чаши, няколко ордьовъра с миди, сьомга, фондю и пилешко. Подреди всичко по масата, отвори виното, разсипа на всички ни, постави бутилката в съд за изстудяване и пак така безшумно се отдалечи.

Моят благодетел най-напред се представи и стисна ръката на всеки един от нас. Вдигна тост за откритието ми, за приятелството, за магията и разбира се за пеперудите в нашия живот. След това обясни, че преди петнадесет години в една прекрасна лунна вечер малко след полунощ е обещал на една млада червенокоса жена тук на това място, че след известно време ще и разкрие факти, които за момента е трябвало да останат в  тайна. Каза по-скоро на приятелите ми, отколкото на мен, че в момента тази жена стои пред него и, че е дошло времето да изпълни обещанието си, както и да и благодари, че тогава в онзи момент без да се колебае му се е доверила и приела условията му.

Адиа и Дилян само зяпнаха с още по-голяма почуда и продължиха да пийват и да слушат. Слушах и аз. Мъжът заразказва бавно и дълго.

Разказа за жена си и дъщеря си. За зверската катастрофа и за начина по който ги е изгубил. Разказва дълго за Ирина и нейната страст към пеперудите, за поразителната прилика на нашите червени и буйни коси. Разказа за състоянието си след загубата, когато е бил на ръба между живота и смъртта, за усилията си и неистовото си желание да ги види още веднъж, да ги чуе. Разказа за странния си сън и съмненията си свързани с него, за мислите, решенията, които е взел, за думите на дъщеря си и за обещанието към нея, което беше поел. Разказа и за бизнеса си и за намеренията на Ирина да се включи в него. Разказа как се е интересувал от всяка моя стъпка и как ликувал за всеки мой успех, как с годините е започнал да се  чувства като мой баща и да ме възприема като собствена дъщеря. За нетърпението да се видим и поговорим, за желанието си по-бързо да настъпи моментът, в който да ми сподели най-сетне тайната довела го при мен. За благодарността си към Бога, че е довел мен в живота му и за начина, по който аз и заниманията ми са осмислили дните му. Разказа ни всичко до момента на нашата среща онази нощ, когато ми връчи визитната картичка в ръцете и изчезна в тълпата.

След кратко мълчание беше моят ред. Реших, че сега е най-подходящия момент да разкажа на приятелите си, а бях длъжна да разкажа на него за моите пеперуди и моето преживяване от онази вечер. И го направих.... Накрая внесох само едно уточнение в цялата картина – обстоятелството, че решихме да се престоря на просякиня най-вече, за да съберем достатъчно пари, за да отидем в крайморския град и да посетим  музея по океанология. Нещо, което искахме да остане в тайна от родителите ни и затова не желаехме да поискаме парички от тях. По-късно, когато организирахме десетдневното ни летуване на морето – онова незабравимо море – посетихме и музея.

9.

Не зная колко време стояхме и си говорехме така. Докато пийвахме вино неусетно денят се изплъзна от прегръдката на небосвода и отстъпи мястото си на ясна лунна нощ. Всеки потънал в своите си мисли и разсъждения за чутото беше отправил взор някъде в далечината или в небето.

Изведнъж там, в светлика на  нощта, на фона на безбройните звезди блесна лъч. Беше онзи същият лъч, който така свежо се е отпечатал в съзнанието ми от едно време все едно беше вчера. В конусовидната част на основата му започваше да се оформя фигура и човешко лице. Щом се приближи достатъчно, лъчът „зависна” в една точка. Вече добре виждахме фигурата в него. Беше на млада,  доста привлекателна жена с големи, топли кафяви очи и буйна къдрава рижа коса. И странното в нея не беше само това къде „висеше” и как дойде, а факта, че иззад гърба и пърхаха големи синьо – зелени пеперудени криле. И не хартиени, като тези от украсата онази вечер,  а истински кадифени и нежни пеперудени криле. Адиа и Дилян гледаха, като омагьосани случващото се, а ние не вярвахме на очите си най-вече, защото и двамата не очаквахме, че преживяното преди години би могло да се повтори.

Гледахме зашеметени и се усмихвахме на ангелското същество. Тя също ни се усмихна, помахна с ръце и крила като за поздрав и се обърна да си ходи. Лъчът направи рязък завой, насочи се към стената на паметника, след това направи някакво странно движение наподобяващо фигура. Представете си все едно невидима ръка държи  молив и го движи  пишейки. След това лъчът се насочи към небето и бавно се отдалечи....

В началото няколко минути стояхме вцепенени и никой от нас не смееше да мръдне или каже нещо.  После взаимно се уверихме, че този път всички сме станали свидетели на случката без изключение. Часът бе доста напреднал, но и четиримата определено имахме нужда от по още едно питие. ...

Останахме така на поляната заедно до разсъмване.  Когато слънчевият диск все още коралово червен на цвят се издигна достатъчно над хоризонта, за да изпрати в покоите и нощта, забелязахме върху стената на паметника голям пъстър надпис, оставен там от пеперудената жена и лъча, който гласеше:

„НЕ ПОСИПВАЙТЕ ПЕПЕЛ ВЪРХУ ПЕПЕРУДЕНИТЕ КРИЛЕ”