МЪГЛА

МЪГЛА

Тежка нощ. Спах неспокойно. През времето през, което изобщо спах.

Събудих се доста преди зората, обляна в паника, тревога и страх, примесени с безпокойство, скръб и усещане за безнадеждност.

Всъщност в началото все още не знаех дали съм се събудила или сънувам. Може би още бях някъде на границата между съня и реалността, ако изобщо такава граница съществуваше.

После вече бях осъзнато будна, но продължаваше да ме занимава тревогата от съня.

Сънувах или наистина бях, с един бивш колега. Много болен. На смъртно легло. Животът му вземаше  рака.

Виждах изпитото  тяло, виждах бледо  жълтия цвят на болестта. Гледах в хлътналите очи немощно търсещи помощ, но примирени, от които в мен се взираше ту крилата душа, ту жестоката окончателност на смъртта.

Не говорих със него. Или поне не си спомням .

Стоях и го съзерцавах, а вътре в мен бушуваше някакъв ад. Сърцето ми се усукваше на осморки и в него сякаш се впиваха стотици остри, горещи игли. То искаше да крещи. Да крещи и да пита – защо, защо.....защо толкова рано, защо толкова дълго, защо така осъзнато....но мълчеше и се потискаше, за да не покаже скръбта, която да разстрои и без това обърканата  душа.

Питах се за какво ли си мисли сега ?. Какво му  се върти в главата? Мисли ли за смъртта или се е вкопчил в живота? Страхува ли се от края или вече е толкова изморен, изтощен и без сили, че се моли всичко да свърши тоз час?

Или може би докато ме гледа се пита: какво ли си мисля аз? Страхувам ли се от него, защо се мъча да скрия сълзите, дали ме е яд на смъртта, че преди да ни вземе много често ни праща болест коварна, която ни свежда до жалки полуразлагащи се тела?

Питах се, дали човек седейки на прага, се опитва да влезе в контакт със смъртта, да я приеме, да стане приятел със нея, или си мисли с тъга за отминалото време, за близките хора, за живота, който му се изплъзва, като капчица вода търкулната по дланта?....

Ще получа отговор на тези въпроси. Някой ден.  Все пак зависи как и кога ще ме вземе Смъртта. Надявам се само да не е скоро... Защото обичам живота....

Започнах деня с хладен душ, леко отмиващ тревогата на измъчената ми от въпроси без отговор жалка душа. Тръгнах за работа пеш. Продължавах обаче да разсъждавам за  Живота и за Смъртта.

Беше хубав ден. Беше даже прекрасен!

Гледах синьото на небето, усещах гъдела на лекия утринен хлад. Радвах се на цвета на листата застлали есенния тротоар, слушах звуците на утрото, наблюдавах врабчета и котараци, играта на гаргите позите на дърветата.  Изучавах лицата на хората забързани всеки в своя си ден,  и дишах, и дишах, и  дишах и ОСЪЗНАВАХ  Живота.

Радвах се, благодарях, че съм жива, че ходя, че гледам, че виждам, че чувствам, че мога ДА УСЕТЯ ВСИЧКО ТОВА.... Това не е нещо ново за мен между другото.

Подминах мъж на средна възраст, разговарящ с една стара жена. Не знаех за какво си говорят, долових само едно: „Значи, бабе, чувстваш се жива?” я попита мъжа.

Какъв ли смисъл влагаше в тези думи. Замислих се какво е за него да се чувства жив?

Дали се е изгубил в сивото на рутината или вижда света слънчев, цветен, подвижен и див?

Ходех по улицата, но сякаш се носех размита в пространството.

Имаше сентенция казваща „..Господи, дай ми мъдрост да приема нещата, които не мога да променя!”

Търсех мъдрост да приема смъртта.

Казах си, както би казал философски и моят колега – това е част от пътя, с това не свършва света. Просто сме преходни, такъв е живота. В крайна сметка какво са Смъртта и Живота – две страни на един и същи процес, двама братя, две сестри, два взаимно изключващи се свята?....

Изведнъж пред мен изскочи - мъгла. Настъпваше бавно, но сигурно. Превземаше пред очите ми красотата. Носеше студ, мрак, влага и сивота. Хвърли плътно наметало върху богатството на деня.

Помислих си – също, както Смъртта пропълзява, като сянка по лицата и телата на хората и изсмуква от тях жизнеността.

-         Господи, дай ми мъдрост да приема това, което не мога да променя!

-         Търси и извличай и от най-лошото красота и добро!

Опитах се да видя красотата в мъглата. Беше трудно. Тази мъгла бе превзела града вече цяла  декада. Копнеех за слънце, за простор, за небесната шир. Как да видех красота в мъглата? Не се виждаше, не се дишаше, не се траеше вече толкоз дни  влага, липса на всякаква видимост  и на цвят на деня.

Ненадейно се сетих  за скрежа, който оставяше мъглата в короните на  дърветата, когато се стелеше в по-студените дни.

Но това не беше достатъчно, за да кажа – тя има и красива страна!....

Почти стигнах до извода, че не съм достатъчно мъдра да приема някои неща, когато внезапно си спомних:

Бях на високо. Горе на платото. Над града беше мъгла.

Приличаше на  море от мляко – мека, пухкава, примамваща,  канеща да се гмурнеш във нея, като много чиста и бяла бебешка пелена. Като огромна възглавница с перушина, като козината  на гальовен котак, като одеяло изплетено от кашмир, като невероятна топла прегръдка, в която човек се гмурка, за да  почувства уют.

Над мъглата грееше Слънцето в безкрайно Синьото голямо Небе. Издигаха се сякаш от мъглата скалните венци на платото, покрити с пъстра гора. Виеха се птици в простора и се къпеха в безкрайната синева.

Беше вълшебно. Беше приказка.

Тогава за пръв и последен път видях Красотата в ....мъгла.....