НА КОЛЕДА СТАВАЛИ ЧУДЕСА

Коледа е. Отново. Дали този ден е зареден с толкова важност и значение, колкото ние хората се опитваме да му придадем или е един съвсем обикновен ден, като всички останали? Дали в космически аспект наистина има толкова важно място измежду дните в годината или просто така след нещо случило се  още в дълбока древност той е останал в сърцата на човеците и те го почитат чак до сега? И какво точно се е случило и какво точно почитат? Моментът в който слънцето се ражда започвайки своя възход, след като през последните месеци е залязвало все по-рано, а денем се е движело все по-ниско – факт, който е плашел древните до смърт. Или раждането на Исус – някакъв богочовек?....Няма значение. Важното е, че е Коледа. Празник. Празник за една голяма част от света.

Всички хора – познати и непознати, като че ли са увлечени от някаква невидима сила, която ги прави да изглеждат като зомбирани. Увлечени в празнична еуфория пазаруват като за последно храна, питиета, подаръци, мебели, уреди и какво ли още не. Всичко само за един ден в годината. Сякаш след него животът ще свърши – стоките ще се изчерпят или магазините ще затворят или още по-лошо – светът ще спре да съществува. Трудно ми е да приема, че така стоят нещата. Подобен род действия ме изнервят и безкрайно много ме дразнят. В такива дни не обичам нито да излизам по улиците, нито да ходя по магазините – чисто и просто не искам да виждам тълпи увлечени в нещо, което правят не толкова поради необходимост, колкото по съвкупност, защото така правят всички, защото така е прието и, защото такъв е реда.

Не обичам много празниците. Може би, защото рядко ми е празнично в душата  тогава. Заради самотата. Повечето празници са семейни. Не, че аз нямам семейство, но ми се иска то да е  семейство, което аз съм създала и да е в дом, сътворен от мен. Та по тази прозаична причина щом се зададат празници, съпроводени с много почивни дни, в които  семействата  пътуват за някъде, за да празнуват заедно, на мен ми е самотно и  всичко друго, но не празнично. Така е и днес. Макар, че преди няколко години тържествено бях обещала пред себе си и пред дядо Коледа, че никога вече няма да посрещам коледата сама, сега бях решила именно това – да бъда сама. Не просто сама вкъщи, а сама извън дома и извън града. Преди седмица  наех  една къщичка в планината за два, три дни. Не беше далеч и не беше забита в пущинака, но все пак беше в гората сред природата. Къщичка, каквато винаги съм мечтала да имам – дървена конструкция отвън и отвътре, островърх покрив в алпийски стил, голяма камина на първия етаж, килими, в които краката ми да потъват, вита стълба водеща до горен полуетаж със спалня и френски прозорец. Това беше всичко, за което мечтаех, като изключим семейството, което нямах и кучето – лабрадор, което от известно време търся да си взема с вярата, че ще запълни много от празнотите в самотния ми живот.

Камината беше запалена, цепениците в нея приятно пукаха и създаваха допълнително чувство на уют. Беше топло и светло, макар, че скоро щеше да се здрачи. Налях си много бренди  и  мъничко кафе, седнах на земята пред нея и се загледах в огъня. В главата ми препускаха в нестроен ред  мисли, като от повреден апарат в стар киносалон. Никоя не задържаше вниманието ми повече от няколко мига. Повечето отхвърлях, защото съзнавах, че ме разстройват,  други ме връщаха твърде назад и рушаха и без това крехкото ми душевно равновесие, карайки ме да съжалявам за отдавна минали и забравени от останалите хора в живота ми случки и събития. Трети пък чертаеха витиевато розово – люляково бъдеще, на което придобилото ми опит  съзнание се присмиваше почти грозно и саркастично махваше с ръка. Докато тези три вида мисли подобно на три хали ме дърпаха в различни посоки и  се опитваха да вземат надмощие и да завладеят за вечерта цялото ми същество, умът ми се включи навреме и прогони всички с осъзнатото решение да си създам добро настроение, като опитам да си сътворя празник показвайки на себе си, че бих могла да си бъда самодостатъчна.

Като начало си пуснах хубава  музика. Реших, че ще си подредя празнична маса, нищо, че на нея ще си седя сама. Застлах я със снежно бяла покривка и подредих върху и зелени  клонки от елха. Извадих кристални чаши и изящни порцеланови чинии. Запалих ароматни свещи. Сложих  няколко ястия и масата ми грейна като в първокласен ресторант. Хвърлих още едно голямо дърво в огъня и си долях още  метакса  – любимото ми питие. Не пушех от два месеца, но „предпразнично” си бях купила кутия класни цигари. Запалих и си вдигнах тост. За самодостатъчността и умението да си създам настроение и да се насладя на мига.

За да бъде картинката цялостна реших да си взема душ и да си облека красивата рокля, която бях купила с намерението да облека в навечерието на новата година. Запътих се към банята и къпейки се щях да измисля как да продължа вечерта.

Не обичам дългото къпане и  мразя горещата вода. Не мога да понасям баня изпълнена с пара. Но останах изненадващо дълго за самата себе си под душа, почти докато  изпразних бойлера. Оставих водата да ме облива потънала в меланхоличен захлас. Мислех си, че чистотата и ще отмие отново върналото се колебливо настроение, но внезапно си дадох сметка, че просто убивам времето. Набързо излязох, подсуших се и се облякох, хвърлих върху тоалета си последен щрих, насладих се на вида си в голямото огледало на спалнята, подсвирнах на факта, че няма кой да ме оцени и се запътих към просторния хол и камината. Навън вече се беше стъмнило.

Седнах на красивата маса, кръстосах крак върху крак, отпих от питието и мека топлина заля вътрешността ми. Задържах чашката и се вгледах в отблясъците на кристала. Улових се, че отново размишлявам за самотата, за страха, за вината, за любовта, за мъдростта......

На масата покрай мен бяха седнали три жени и двама мъже. Пред всички имаше  чаши  с  алкохол и  блюда апетитна храна. Кой ли ги беше сервирал?

В срещуположния на мен край бе седнал млад привлекателен мъж, когото може би  бях виждала някъде, но още не можех да си спомня къде. Имаше смугла кожа, гъста, къдрава коса, зелени усмихващи се очи, прав гръцки нос, чувствени устни и добре сложена фигура, която личеше през елегантния му черен костюм. От лявата му страна стоеше също млада около трийсет, трийсет и пет годишна жена с буйна рижа коса, пъстри очи и две леки трапчинки под обсипаните с лунички скули. Жената носеше прелестна тъмно синя рокля с  кръстосани в плетеница презрамки минаващи над нежно повдигащия и се бюст и обхващащи  в  прегръдка изящната и шия. Тя се  подпираше на лакти и в сключените си длани държеше  кристала отпивайки с такава наслада от питието, че на човек би му се приискало наблюдавайки я да впие устни в нейните. На безименния си пръст носеше пръстен с камък в същия омайващ син цвят като на роклята и. Между нея и в дясно от мен стоеше друг господин. На  вид около петдесетте – имаше топли кестеняви очи с множество бръчици в крайчеца им, които се усмихваха като слънчеви лъчи. Косата му гъста и леко прошарена със строга мъжка прическа придаваше достолепен вид на и без това царствената му осанка.  Беше облечен в графитено сив смокинг, но не носеше връзка и последните две копчета  на ризата му бяха небрежно разкопчани. Имаше едри, красиви и бели ръце. От ляво до  мен бе  седнала дама на около четиридесетте. Може и да беше по-млада, но изглеждаше преждевременно остаряла.  Лицето и  имаше печален образ със застинала върху му маска  на изтерзана от живота жена,  пренебрегнала всякаква болка и мъка в интерес на убежденията си,  уповала  се на вярата си в Бога, и години по-късно обявена за светица. Едва ли има и  в  църквите икона, на която незнаен зограф да е успял да изрисува по-добре от нея образ с отпечатъка върху лицето, който  оставят непосилни тревоги, изтънчени удоволствия, сладка и горчива болка от живота любовта и вярата. Жената беше с дълга тъмно руса нарочно накъдрена коса, облечена с вълнен класически костюм с цвят на осланени листа. Гледаше унесено, тъжно и някак си измъчено, така, сякаш хем се радваше къде се намира, хем не беше много сигурна дали иска да е там. От нейната лява страна, точно срещу червенокосата дама имаше още една госпожа. Възрастна, някъде над шейсетте. Тя имаше чисто бяла гъста коса, подстригана на черта без бретон, която загадъчно падаше пред лицето и от време на време, а тя отмяташе с тънките си кокалести пръсти, които привличаха вниманието със внушителни пръстени и безупречен маникюр. Жената беше облечена в бледолилав модерен костюм, който скриваше деколтето и и подчертаваше леко бюста. На врата си беше вързала жълто  шалче, което не позволяваше да се види нито една бръчка по кожата и и същевременно акцентираше теменужения цвят на очите и. Тя стоеше спокойно с поставени върху масата длани и наблюдаваше с неприкрито любопитство поведението на останалите присъстващи. Вдигна тост и заговори първа.

 - Добър вечер на всички и наздраве! – гласът и звучеше бодро, но малко несигурно.

 -  Наздраве – отвърнахме .

 - Кои сте вие? Как се озовахте тук? Много мила изненада, но малко съм притеснена – смутено заобяснявах  и се взирах с питащ поглед във всеки един от непоканените ми гости. Белокосата  заговори:

 -”... Виждам, че лятото свършва, а аз още не съм си намерила топлата дреха, която с мощната си любяща прегръдка ще ме пази от буйния вятър и ще прави всичко възможно да не му позволи да ме повали! Не съм намерила горящият огън, който ще пука в камината, кротичко ще присяда до скута ми и ще разпръсква гъстия мрак, студа и снега от дома, от ума, и от моята душа! Не съм намерила  тихата жарава, която ще пръсне на късчета сивото на зимата, ще притисне студеното в ъгъла и ще разсее гъстата тишина! Не съм намерила топлия дъх дето ще шепне в ухото ми, ще докосва устата ми и ще стиска ръката ми! Този, който ще взема и ще дава любов!....

Не съм открила тихия залив, във който бих вдигнала пристан, не съм съградила заслона за зимния сън. Не съм построила бентът при езерото, не съм и готова за полет на юг! Не съм открила вечното пролетно време, на което ще бъда ароматът, цветът и дъхът!.....

-   Даааа, ясно. Ясно ми е коя си. Самотата – нали?! – жената поклати утвърдително глава и се усмихна многозначително. След нея наздравица вдигна красавецът седящ срещу ми и също цитира мисъл изказана неотдавна  от мен.

-  „Ти проникваш във всеки детайл на живота ми понякога явно, понякога замаскиран или прикрит зад някакво друго усещане, но в крайна сметка все производно на теб. Вцепеняваш мозъка ми и деформираш характера и отношенията ми, парализираш моето истинско АЗ. Проваляш изявите ми, разбиваш мечтите ми и осуетяваш намеренията ми. Изцеждаш силите и изопваш нервите ми, понякога усещам как  дишаш във врата ми и на всичкото отгоре после нагло се подиграваш на безсилието ми да те пропъдя”

-   Тиморе?! – не без изненада възкликнах – знаех си, че съм те виждала някъде –  името ти означаваше страх....

Погледнах със свито сърце към жената с жълто кафявия костюм вдигайки чашата си към нея с покана за наздравица и негласен призив да чуя коя е и как ще се разкрие .

-  „ ... Гадно чувство. Тежи като камък на шията. Стяга ми гърлото. Свива ми сякаш гръдния кош и не мога да дишам – въздуха не ми стига. Причинява не само силна душевна болка, а и силен физически дискомфорт. Пареща болка. Тая гадост,  се намъква като призрак в сърцето ми. Бушува и тършува, вилнее в него като хала, а после леко се отлага, подобно на  пепел по двора готова да литне във всички посоки щом духне. Сякаш че си е отишла, но не е, там е. Аз зная. Само чака притаена, спотаена. Да и дам повод и да се развихри с нова сила още по ужасно от предишния път. Гадна, злобна, подла и коварна. Страшна....”

-   Ти си Вината. Господи, защо всички сте тук? – отчаяно погледнах към червенокосата.

- „...Гледаме се няколко мига в очите. Тези мигове ми се струват часове.  Очите ни светят.  Душите ни общуват безмълвно, а всъщност си казват толкова много. Докосваме дланите си плахо и почувствали вече собствената  си топлина се сливаме отново безмълвно в прегръдка. Не чуваме и не виждаме. Няма нищо. Ние сме всичко и нищо.  Няма слънце, няма небе, няма трева. Няма я нивата нито дървото, всичко изчезва – само ние двамата. Прилепени, потънали в здрава, топла, жива, пълна с любов и желание страстна прегръдка. Целуваме се. Отначало плахо и нежно едва докосваме устни. После все по-пламенно и по-страстно, докато останали без дъх съвсем изгубваме съзнание за място и време, окончателно потъваме един в друг. Цялото ми тяло трепери, потръпва в екстаз. В главата си виждам бяло поле светлина и чувам някаква музика, но не зная каква. Толкова съм щастлива. Цялата ми същност пее и танцува и умира от удоволствие, блаженство и….кеф….”

-   Любов! – светват очите ми и сърцето ми се отпуска за малко. Тя клати глава в знак на съгласие и аз победоносно поглеждам с подкана към достолепния господин.

-   А вие сте?!

-   Скоро ще разбереш.

Премалях. За няколко мига животът ми се беше  преобърнал и се намирах в някаква друга плоскост на съществуването, в някакъв друг отрязък от времето и сякаш всичко, което се случваше не се случваше с мен, а го наблюдавах отстрани. Всички цитати бяха плод на моето въображение. Всички думи, с които гостите ми се представиха, всъщност някога бяха излезли от моята уста, по-точно из под моята ръка, защото  бях ги записвала. Те просто ме цитираха.

 Не се чувствах неудобно. Бях си в кожата. Спокойна и уравновесена все едно, че го преживявах не за пръв път. Всъщност замисляйки се  съм била с тези петимата много пъти до днес. Разговаряли сме мислено  не веднъж. Словата, които цитираха съм записвала в различни моменти повлияна от  различни чувства и те чисто и просто ме „замеряха” с тях.

-   Амии, добре  дошли. Макар, че не си спомням да съм ви канила и даже напротив, старах се  да не помислям за вас. Не ви очаквах и честно казано изненадата вече не ми е  много приятна, но...човек трябва да се радва на това, което има – нали така? Да пием за това, което имаме!

-   Човек е част от себе си, останалата част са неговите приятели – каза тенденциозно  господинът от дясно и отпи.

-   Да. И навярно аз трябва да ви смятам за приятели. Особено някои от вас, като Страх, Самота и Вина. Вие сте направо незаменими, винаги сте ми на разположение, постоянно някой от вас е със мен. Не ме оставяте да скучая и не ме изоставяте, ако съм в беда – казах с лека неприязън, но усещах как от дълбините на съзнанието ми се надигаше нещо много по-буйно от нея.

-   Няма нужда да си толкова саркастична – рече най-старата госпожа.

-   Така ли?! Хубав костюм Самота, страхотна прическа! Човек и за миг не би си помислил, че имаш такава изгризваща същина. Изглеждаш убийствено за възрастта си, дори бих казала, че си една доста привлекателна жена. Ако съм жива и здрава да остарея бих искала тогава да приличам на теб. И може би ще успея, стига разбира се да спреш да ми дишаш във врата и да спреш да ме следваш навсякъде през целия ми живот, като  овесен върху врата ми хомот  – жената само се усмихна иронично, леко сведе поглед и отпи - Толкова много вече съм свикнала с присъствието ти, че на моменти даже спирам да те усещам – продължих -  Радвам се, че ми се показа в цялото си великолепие и блясък – сега поне ще мисля за теб в малко по-добра светлина.

-   Не бъди така  груба. Научила си твърде много от мен. Общо взето никога не съм идвала без  покана, ти винаги си се чувствала добре в близост до мен и не веднъж си ме предпочитала пред  компанията на тези, с които дружиш.

-   Да, вярно е -  права си. Често се случва да съм самотна, дори и през времето, когато не съм сама. Но не, защото те каня, не, защото ти си по-добра. Просто ти вече си там преди мене или си като сраснала с мен, все едно си ми връхна дреха или  уютен подслон – все неща без които не мога и от които не желая да се освободя.

-   И тогава, защо ме държиш отговорна? Защо смяташ, че не съм добре дошла?

-   Знаеш ли, има моменти, в които те мразя. Мразя лицето ти, мразя ти гласа. Не желая да ми говориш, а още повече се ядосвам, когато със себе си водиш Страх и Вина – споменатите се спогледаха с бегла усмивка – Знаеш, че когато сте тримата нямам никакъв шанс пред вас и в такива моменти се държите жестоко даже и да съм мила и да съм пас....Но има и мигове, когато наистина ми е твърде уютно и топло до тебе – усмихвах се завърната в спомени – мигове, когато ми позволяваш да се насладя  на тишината, да чуя мислите си, да ги разгледам, да ги оформя, да помечтая, да дишам, да наблюдавам живота протичащ  край мен. Обичам да съм сама, но не искам да бъда самотна. Разбираш ли? Искам някой до себе си, който разбира и споделя моите мисли, чувства, стремежи, мечти. Някой, когото ще искам да топля и някой, който ще знае кога ми е студено на мен, някой, който да ме споделя, и такъв, който е склонен да бъде споделен. Някой, който да ме допълва и определя, някой, който да се чувства осмислен чрез мен....

-   Разбрала съм те отдавна  прекрасно, но не забравяй все пак, че  човек идва сам на земята, отива си сам и през голямата част от живота си все така си  остава сам, така, че да опознаеш  и заобичаш Самотата не чак такъв признак на лош вкус.

-   В края на краищата човек е свободен в момента, в който сам пожелае да бъде такъв!  Нали сред нас е Любов – отново в разговора се завърна достолепния, на когото все още не знаех името и вдигна нов тост - за Любов!

Тя се усмихваше мило. В очите и имаше толкова топлина. Гръдта и се надигаше леко, а над главата и сякаш грееше светлина. Беше така нежна и крехка, като изрисувана върху скъп порцелан, но излъчваше сила, увереност, воля, решимост, като слънцето блеснало сам самичко на огромния небосклон.. Погледна ни, каза „наздраве”  и продължи:

-   Е, да чуем, какъв упрек ще отправиш  към мен? Желана ли съм в тази вълшебна коледна нощ?

-   Божичко! Та ти си ми най-хубавото  нещо в тоя живот! Радвам се, че те имам от време на време, че те познавам в тоя свят тъй  суров. Радвам се, че си ми разкрила доста твои страни. Благодарна съм ти за всичкото време, което си отделила за  мен.  За подареното щастие, за свещените мигове, за

преживените чувства, които внимателно ме разтваряха  и после пак ме събираха, подобно хартийка легнала в изпотена длан. За хората, които обичам, за хората, обичащи мен. За това, че направи така, да обичам въпреки, независимо и напук. Ти си толкова многолика и вездесъща, толкова чувствена и...- Любов ме прекъсна:

-   Защо тогава подхождаш така мнително спрямо мен? Защо не вярваш на тези, които истински те обичат и понякога дори се отказваш от тях?

-   А ти защо си тъй дръзка и своенравна? Защо, като знаеш, как неистово се нуждая от нежност, топлина и  любов, изпращаш в живота ми хора,   заслепени от тебе по мен. Хора,  дето аз не харесвам, не желая и не мога да събудя у себе си никакво чувство към тях? После естествено ги отхвърлям и по този начин страдат те, страдам и аз?  Толкова ли си сляпа? Нали в крайна сметка твоята роля е да събереш две сродни души? Защо непрекъснато ме събираш с мъже, в които не мога да се огледам, при които не мога да намеря покой, мъже в чиито обятията не зная как да спра да  мечтая да съм в прегръдката на някого  друг? И наистина ли изпитваш такова огромно доволство да   измъчваш премалялото ми сърце, което едва се удържа да не  отприщи  така трудно редения  в  него бент? Бент от емоции. Емоции  искащи да се пръснат навън, да се разпилеят внимателно  подреждани чувства,  на дъното на  красив иначе  скрин. Скрин  запокитен   във  нищото на тавана на моето Аз. Далече, далече от погледа, макар, че  все нещо ме тегли към тях?

-   Ти си невероятно безпощадна и арогантна на моменти – рече дамата с вълнения костюм дето имаше цвят на бебешко ако. Това беше Вина. Каза го с тих и пресипнал глас, който  по-скоро имаше интонация на извинение и съжаление за изказаната мисъл, но всъщност носеше съвсем друг заряд и постигна целта си.

-   Нима?! – възкликнах – точно ти ли трябваше да ми кажеш това? Чувала ли си израза „Не ти е чиста работата”, който казал егоизмът на завистта? Само, че в нашия случай звучи, като казала вината на любовта. Нямаш думата изобщо госпожо „Великомъченица” или „Пресвета”. Ако желаеш мога даже да те наричам Ваше височество, макар, че искрено казано не гледам на теб точно така. Понеже и ти си същата. Когато  Любов ме захвърли в първото действие насред сцената и се оттегли да наблюдава от режисьорския  пулт, веднага  пристигаш зад кулиса. Нали не се обиждаш, че ти говоря на ти?! – казах подигравателно – И тогава  вкарваш в главата ми мисли, които и дявола няма да вярва, че се пораждат именно в моя ум. Изтезаваш до лудост сетивата ми и гледаш приседнала отстрани с подигравка зле прикрита под маската на невинна капка роса,  изпаряваща се  на слънчева топлина. И не само щом иде реч за мъжете в  живота. Ти правиш това всякога щом се разсея и без да го искам ти позволя.  Почти след всяка моя постъпка изпращаш да гравитира край мен  най-напред жалостта, а веднага след нея изгряваш и ти, само, че не като звезда на небето, а като актриса в ниско качествен филм. Караш ме да съжалявам за всяко  решение взето вярно или може би не. Най-голямо старание влагаш тогава, когато усетиш, че Егото се е надигнало в  мен. Мразиш го много, както мразиш навярно Любов .  О, моля те, не гледай в земята и не с този  поглед на отчаян човек.  Добре те  познавам – в момента крещиш за внимание, но не  отрицателно, с каквото  те удостоявам сега. Цялата ти осанка излъчва едно – ти самата се чувстваш виновна – гласът ми се изви до крешчендо, но рухнах и се разревах, продължавайки вече през сълзи – но аз, госпожо Вина, аз не съм егоист. Не, не съм егоист...  Само, че понякога ми се иска наистина да върша и казвам това, което за мен е добро, а не това, което другите искат и очакват да мисля и правя, не чувстваш ли, че е така? Няма нужда да бъдеш все спотаена на близо подобно на  сянка в ясен и слънчев ден и след всяка казана дума да прошепваш в ухото ми тихичко думи, които всъщност крещят!!! – настъпи тишина, която беше нарушена от  стоящия до мен. Усетих как лекичко стисна дланта ми в своята топла ръка. Погледнах го. Очите му ми  се усмихваха.

-   Нека да не разваляме празничната вечер с тези препирни. Гневът не е добър съветник и освен това съсипва очарователното ти излъчване. Хайде отпусни се. Не го потискай, чисто и просто се отпусни. Усмивка?! – каза това без никакъв укор, без подигравка. Взирах се в очите му питащо „кой си ти?”, защото израза му ми беше познат, но в отговор срещнах само бавно премигване, нещо като „има време, ще разбереш”. Наистина се отпуснах за малко. Стана ми по-леко, усещах прилив на обич, усещах подкрепа, закрила. Неговата енергия сякаш ме беше обвила, като бяла млечна мъгла, като магическа пелерина прегръщаше крехката ми душа.

-   Даааа, да не забравяме обаче какъв повод ни събра. Днес е Коледа, Рождество е.

Това беше смуглият мъж отсреща – Страха.

- Тиморе, моля те. Не и ти. Коледа, Рождество. Рождество на какво? И ти си като тези две тук. В случай, че Вина и Самота не се справят, ти със сигурност успяваш да сковеш моя мозък  и да стиснеш в капана си моето сърце. Пристигаш след всяка сладка тръпка,   поднесена  ми от Любов, след всяка блажена минута на усамотение,  подарена ми от Самота, след всяко мъничко спречкване или по-голям скандал с близки  или приятели, когато неизменно на близо е дошла и Вина. И ме хвърляш в тревоги за бъдещето. Караш ме да изпитвам ужас от  някакъв бог, който уж бил добър и всеопрощаващ, уж бил всемогъщ и любящ, ама видиш ли някак си все изисква нещо от нас и все ни заплашва заканата, че, ако не изпълняваме неговата повеля ще ни се случи това или онова. Защо ме заставяш да се страхувам от тази химера? Това ли е единствения  начин да накараш някой да следва неписани правила? Не би ли било много по-хубаво, ако Любов ни съветваше за тези неща?

-   Но аз непрекъснато съм до тебе. Толкова много усиля влагам да те променя – запали  се червенокосата Любов – понякога те усещам в ръцете си, като мекичка топчица глина и успявам да те извайвам с лекота, но понякога се втвърдяваш заинатена сякаш си гибралтарската скала!

-   Мила, та той ме плаши дори и със тебе! Ти си най-доброто състояние на духа, най-красивата приказка, най-добрата действителност, най-дългия  миг, най-прекрасна магия, най- нежния цвят, най-милата музика, най-благия стих , най-голяма стихия, най-топлия дъх........ Когато те имам до себе си мога да полетя. Имам усещането, че няма неща, от които някого не бих могла да спася.  Обичам всичко и всички, забелязвам ги, искам да им прехвърля частица от себе си и по този начин да накарам сърцата им да запеят в синхрон. Но този красив  мъж – Тиморе, Страх или, както там му е името, а е толкова привлекателен, дявол  го взел, направо изниква от нищото и хвърляйки плащ на съмнение върху мен ме кара да се страхувам от теб. Тревожи ме, че мигът ще се свърши, че щастието ще си отиде, ще литне далеч. Че всичко е илюзорно, че е само фантазия, че любовта е преходна като остарял видеоклип. Припомня ми как са завършвали предишните  мигове и колко много съм страдала, като се разделям със тях  не желаейки да ги пусна да излетят. Кара ме  да  мисля и страдам  за хората, които любовта ми ще нарани. Като майка ми, като сестра ми, като мъже, които съм подлудявала и после  отхвърляла. Като мъже, които са ме  влудявали, но вече са се обрекли на друга, макар и само по силата на един лист. Страх се излива във вените ми и парализира волята ми, когато се сещам за всичко това. Страх, от  възмездие, страх от Бога, че  ще ми прати още по-сурови страдания, защото си позволявам да наранявам някого друг. Да  причинявам болка. Болка, която знам, че аз нося и въпреки всичко, не мога, не искам да спра. Понеже чувам, как наблизо зад рамото  ми нашепваш: „защо се измъчваш -  нали виждаш, че всичко произтича от Мен? Не е грях да обичаш, не е грях да направиш някой щастлив. Не е грях да се защитаваш, не е грях от време на време да обичаш себе си повече от всеки друг.”

-   Ето чу ли се? – вече говореше Тиморе – Чу ли се? Ти самата каза току-що колко съм привлекателен. Ти ме привличаш, ти ме търсиш, ти ме обичаш и толкова много се грижиш за мен. Ти, ти винаги ме каниш със себе си. Ти си ме издигнала в култ! Ти ме чакаш, търсиш ме, липсвам ти. А, когато дойда приютяваш ме, гушкаш ме, милваш ме, топлиш ме и ми даваш храна и подслон. Пазиш ме, като зеницата на окото си и се грижиш при теб да  се чувствам като у дома. Любиш ме, а после се гушкаш в гърдите ми, пазиш съня ми и бдиш над мен. Ти внимаваш да не ме дразниш, стараеш се да ме обгрижваш добре, макар, че дълбоко, дълбоко в себе си се молиш на Господ, да ти покаже тайничко начин  как да се отървеш от мен. Но миличка, не аз те обсебвам, ти се опитваш да се  въплатиш в мен – зелените му очи светеха, но в тях се четеше привързаност, преданост. Стискаше здраво чашата и изведнъж тя изхруска и се строши. Кръв бликна в ръката му, но той само махна ядосано, омота я в салфетката, взе си друга чаша, наля и отпи на един дъх – Наздраве за теб миличка. Обичам те.

-   Наздраве приятелю. Колко си прав....- говорех със самоирония и през смях - Колко сте прави и тримата. Аз съм виновна. Да. Аз.  Аз всичко си правя сама. Сама си пробождам сърцето и после се жалвам, защото кърви. Сама си ранявам душата и после плача, защото боли. Сама си построявам затвора и после търся в стената отвор, сама си слагам окови, а сетне моля някой да ги строши, сама диря сламки в очите на другите, за да мога след това да забележа у себе си цяла греда, сама свиря с устата си, за да мога да чуя сетне звука, сама си задавам въпросите, за да мога сама да си отговоря на тях.

Настъпи кратка тишина, в която се чуваше само пукането на огъня в камината. Сивокосият стана и хвърли ново дърво в жаравата. Обърна се към масата, изтупа ръцете си от прахоляка и ги пъхна с обигран жест в джобовете на панталона. Леко наклони глава в страни, замисли се само за кратко, колкото да улови преминаваща мисъл, усмихна се и тихо и спокойно заговори:

-   Приятели, хайде да не пилеем енергия да се гневим! Искате ли?! Нищо само по себе си не е добро или зло, мисълта го прави такова. Нека изчистим от сърцата си лошите мисли и да се повеселим. Има на какво. Погледнете снежинките валящи зад прозореца, усетете уюта на стаята с тези меки, дебели килими и топлината на огъня. Вижте как  искри в  бяло  покривката, как празнично кани трапезата, колко сме хубави и елегантни гледани отстрани. Отпуснете сърцата си, усмихнете се на себе си и на другите и да вдигнем  наздравица за приятелството. Приятелството,  идващо, за да носи  усмивка на онези, които любовта е обляла в сълзи,  самотата е  огорчила, страха – изплашил, а вината – вгорчила – той приближи масата, вдигна чашата и всички се чукнахме със звън, който разсея събраното напрежение – Всеки един от нас в момента  - продължи господина - има на този свят освен себе си само нас останалите. Ние сме едно семейство. Да пием за Любовта, Вината, Самотата и Страха, да пием за Теб – обърна се към всеки един по отделно, след това пак продължи впил поглед в красивата белокоса дама, която за възрастта си излъчваше все още удивителен сексапил:

-   Коя е Самота? Ако човек има възможност да разсъждава и може да съзерцава слънцето, луната и звездите и да се наслаждава на даровете на земята и морето – той не е самотен и не е безпомощен. Тази строга на вид, но иначе  безобидна дама би могла да бъде само много добър приятел – гледаха се взаимно и очите и на двамата се усмихваха – всеки сам по себе си е изначално добър, просто зависи на коя страница от съдържанието му ще го разтвориш – Самота леко се притесни, сведе поглед и видях как светкавично изчисти една сълза от лицето си, макар, че се престори, че просто отмята кичур коса. Бях изумена...Господинът се обърна към мен:

-   Ти, моето момиче умееш да съзерцаваш, умееш и да разсъждаваш. Освен това,  който не обича самотата – той не обича и свободата,  а ти си свободна поне по  душа.   Самотността и Самотата са две различни неща. Когато си самотен, е лесно да изпаднеш в заблуда и да повярваш, че си на прав път. За нас по-добра е Самотата, защото тя означава да си сам, без да си самотен. Обаче накрая е хубаво да намериш човека, който да ти бъде огледало, нали?! – погледна отново Самота във очите и тя кимна леко с глава  -  Знай, че само в сърцето на някой  друг можеш да видиш истински себе си и всичко, на което си способна – ми каза безупречно изглеждащата жена.

После господинът закова очите си върху Страх:

-   Кой е Страх? Когато ни завладее страх, започваме да се съмняваме в себе си. Така страхът се превръща в най-големият ни противник. Вие, с този очарователен, млад мъж не сте врагове, вие сте вече  приятели! И винаги сте били.

-   Някои хора са толкова притеснени да не им се случи нещо, че само с притеснението си го предизвикват да се случи. Ти си адски притеснена – развълнувано  ме гледаше с изумрудените си очи Страх  -  От какво се боиш? Няма какво да изгубиш. Нищо не изчезва за винаги и безвъзвратно, само преминава от един вид в друг. Ти не би могла да се опознаеш като добра, ако не се покажеш понякога лоша, както и не би могла да усетиш какво е да си зла, ако никога не бъдеш поне малко добра. Когато ме призоваваш  или предизвикваш съзнателно или не  –  приеми ме, посрещни ме и не се плаши. Адът е тук и сега, но пък и  Раят. Престани да се страхуваш от единия  и да се стремиш към другия, защото и единия, и другия са  заложени в настоящия миг.

 Последваха няколко минути мълчание. Докато една част от мислите ми трескаво препускаха в буен галоп да осмислят къде съм, какво всъщност се случва, чий е така силно познатият глас на мъжа в елегантния сивкакав костюм, друга част се носеше в лекичък тръс и разсъждаваше върху чутото и  го съхраняваше на сигурно място – дълбоко   в сърцето ми. Познатият глас заговори отново.  Този път се усмихваше   към червенокосата красавица в синия тоалет и  театрално я сочеше с длан, като конферансие, представящо на сцената следващ актьор:

-   Ангелите я наричат небесна радост, дяволите я наричат адска мъка, хората я наричат  - Любов. Търсенето на Любов ни променя. Който е тръгнал да търси Любов, съзрява по пътя. В мига, когато тръгнеш да търсиш Любов, започваш да се променяш отвътре навън. Животът без любов не е живот!

-    На прав път си, че не се луташ  към каква любов да се стремиш – сега вече хубавицата  говореше на мен - духовна или материална, божествена или земна, интимна или друга...Знай, че любовта няма етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода. Но,  влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато ОГЪНЯТ обикне ВОДАТА.

Отново думата взе сивокосият и този път се обърна към безличната жена с жълтеникавия вълнен костюм – към Вина:

-   В самообвинението има известен лукс. Когато ние се обвиняваме, чувстваме, че никой друг няма право да ни обвинява – тя се вторачи в него с изненада. Сякаш беше очаквала, че за нея нямаше да се намерят добри думи и с примирение очакваше полагащото и се наказание, но в очите и проблесна облекчение и тя се усмихна в знак на благодарност, после отмести погледа си върху мен и заговори:

-  Вмениха ми като вина това, че в началото бях спокойна и весела, с ясни, широко отворени очи, и решиха, че това е признак за безсърдечие. Но ако плачех и крещях, щяха да кажат, че това доказва моята вина.  Когато всички хора решат, че ти си виновна, то всичките ти постъпки ще доказват именно това. Позволи ми да бъдем приятелки и аз обещавам да ти давам ясен и отчетлив сигнал за това кога е наистина необходимо да изпитваш вина. И помни - Прошката е уханието, което виолетката оставя върху петата, която я е стъпкала. Ако стъпчеш виолетка – просто се извини и уханието ще се понесе  заедно с теб. Но и знай, че, ако трябва да бъда честна  само малцина имат понятие от прошка. От нея се нуждаят не провинилите се, а по-скоро самите жертви, защото именно заради тях се е случила бедата. Ако те не бяха толкова слаби  и лекомислени, а по-далновидни, ако се стараеха да не се навират в неприятностите, то на света щеше да има много по-малко горест .

Достолепният сивокос господин се приближи към масата и седна отново до мен. По очите ми се стичаха сълзи. Взирах се в него с премрежен поглед, но питащо. Питащо и умоляващо „Кой, за бога си ти?” Красиво очертаните му, пухкави устни се разтеглиха в топла, мила,  усмивка, а над мен  сякаш  се спусна кашмирена пелена. Очите му излъчваха безусловна любов и така познатият на сърцето ми глас рече:

 -  Ангел. Най-обикновен ангел.  Твоят ангел или  ангелът в теб! Ти отдавна Ме знаеш. Но все се съмняваш. Постоянно отричаш правото си да Ме имаш до теб. Така, че, реших да ти се покажа. Устроих тази вечер за нас. Както и още една изненада. За да разбереш със Сърцето си нещо, което знаеш, но само с ума. Искам да  усетиш в сърцето си, че цялата огромна вселена се съдържа и побира дори само в една частичка от  теб. Че всичко, което виждаш край себе си,  нещата, които мразиш, и  хората,  на които те е яд, присъстват в една или друга степен и в теб. Да усетиш, да почувстваш  със Него, че не бива да   търсиш  Причината  вън, понеже Дяволът  не е някаква свръхестествена сила, която те напада отвън. Той е най-обикновен глас вътре в теб. Опознай се докрай.  Погледни се честно и твърдо, погледни,  както тъмните, така и светлите си страни. И само още един мъничък, но не незначителен щрих:  Повярвай на себе си. Повярвай, така, както в момента вярваш във мен. Тогава   вече ще знаеш как да живееш и как да постигнеш вътрешен мир.

 На вратата се почука. Станах и бавно се отправих на там. Някъде в далечината на съзнанието си чувах музиката от плеъра, а в по-близък план усещах преливащо на талази вълнение, което носеше ведрост, радост и ...смях. Отворих разсеяно и в рамката на предверието стоеше някакъв мъж. Носеше костюм на скиор. Беше със шапка и ръкавици, а до него кротко седеше на пода пясъчен лабрадор. Мъжът ме гледаше леко смутено, а кучето свойски сякаш ме питаше „хайде, какво чакаш – искаш да измръзнем ли вън?”. Новодошлият сне спортната шапка, свали и ръкавицата и ми подаде топла,  канеща длан:

-   Здравейте. Аз съм съседът – замълча, но леки пламъчета се  заиграха в топлите му бадемови  очи. И аз се усмихвах вече - уви – Ще имате ли нещо против да оставя  кучето си при вас за малко?

Докато се опомня момчето на четири лапи се промъкна край мен, пропълзя като бебе по дебелия в гостната ми килим и се излегна доволно пред огъня, сякаш цял живот беше спало винаги там.

-   Да, да, да, разбира се – смънках объркано. Няма проблеми, естествено, ще се погрижа ззза него...за вас...

-   Аз...за мъничко само, ще се върна най-много след час.

Гледахме се така още няколко мига, а несъзнателно продължавахме да се държим за ръце. Не говорехме, не беше и нужно -  вече бяхме в контакт. Почти като кучето сякаш разпознало дома си, ние усещахме, че  сме като сраснали, като  два полюса на магнит. Като, че ли преди време сме били сдвоени, но незнайно кога някой ни е разделил и през всичкото  време сме се теглели един към друг. И ето сега в този магически миг двете половини отново ще си прилепнат като излети  в  калъп.

 Нещо диво и тръпнещо покоряваше  сетивата ми. Може би беше лудост, но знаех, усещах, че той се влюби във мен. Разбрах пак със същата сигурност, че на прага стоеше мъжът от моите мечти.

-   Окей. Вървете. Вървете. Аз ще очаквам да се върнете тук – пуснах ръката му, съпроводих го с поглед, затворих  вратата и тихичко се строполих.

Трябваше ми време да  проветря главата си, да осъзная, че това се случва със мен, да повярвам, че всъщност съм Жива, че Дишам, че още съм Тук. Усмихнах се закачливо на себе си и на думите, които  беше ми казал по-рано тая вечер сивокосият господин. Той говореше за  някаква изненада.

Втурнах се  в гостната, за да поговорим,  да попитам това ли е тя, но в стаята нямаше никого, освен меката топлина. Все така свиреше красивата музика. Огънят пукаше тихо в камината и чертаеше причудливи фигури настрани.

На пода  близо до огъня  кротко спеше търсения от мен Лабрадор. На масата трепкаха пламъчетата на свещите, и светлината им се отразяваше върху само Две чаши кристал....

Зад прозореца кротко се сипеше сняг. Беше Коледа.