Другите в мен
„Инстинктът ни за самосъхранение е вид страх. Трябва ли да се наричаме страхливци?”. Страх. Цялото ми тяло се наелектризира. Чувствам иглички и вътре и вън от него. Сякаш летят задвижвани от невидима сила и се забиват носейки болка включително и в косата ми. Въздухът не достига, дишам често, но и това почти не помага. Започвам да треперя и тези трептения за секунди обхващат цялото тяло. Стигнат ли до мозъка – всичко е загубено. Започва да трепти чак ума ми, включва се излъчване и приемане на незнайно каква дължина на вълната и всичко, което някога съм знаела, можела, всичко в, което съм вярвала отива някъде на майната си. Съзнанието се изключва или преминава на някакъв автоматичен режим. На повърхността излиза подсъзнателното и двете със съзнателното започват да се борят за надмощие. Властта е ту в ръцете на съзнателното, ту на безсъзнателното, ту на подсъзнателното. Някъде в цялата тая надпревара се крие моето Аз. Това, което толкова много се опитвам да опозная. Но усещането ми е само за една огромна Вселена, която искам да разгледам и проуча, ала не знам как всъщност управлявам собствения си космически кораб?!. По някога усещам, че съм сраснала с него и само докато помисля какво искам и накъде ми се тръгва – той на секундата поема на там. Знам, че ще ме слуша, ще изпълнява точно указанията и командите ми, ще следи да са в изправност животоподдържащите системи, ще внимава за черни дупки, вредни лъчения, метеоритни потоци и всичко останало. Сякаш цял живот съм учила само това – как да управлявам космически кораб. Сякаш аз съм построила тази совалка, сякаш аз съм от друг свят технологично по-напреднал и аз съм донесла тази технология, за да я предоставя за ползване на днешния свят. Технология нуждаеща се само от една мисъл и способността ти да я контролираш, да и даваш посока и да я поддържаш жива захранвайки я с енергия. Но друг път имам усещането, че някой друг управлява тази технология вместо мен.. Някой друг или нещо друго вътре в мен или извън мен? Колко души живеят в моята малка вселена, в моя мъничък, но голям Свят ? Совалката на моето аз се мята в пространството без посока, хваща ту тук, ту на там, ускорява внезапно, после забавя, спира въздуха или ме изтласква в безтегловност, а после внезапно отново включва антигравитационните сили и пак оставя всичко на автопилот. Колко души обитават това нещо наречено Аз, наречено мен? Това място, което дефинирам и разпознавам като себе си? Най-често разграничавам, засичам две, три същества от женски пол, а не рядко и нещо друго, което по-скоро бих казала – няма пол?! Всички са колкото различни, толкова и подобни. Понякога присъстват едновременно, но почти винаги редом с една от тях е и онова другото, безполовото. Онова, което бих могла най-точно да определя, като проекция, като фантазия на тази, която искам да бъда, която желая да съм! Тази, като, която се виждам в мечтите си. Така си мисля. Така ми се струва. В редките случаи, когато ми се удава да овладея кораба решавам да поема в точно определена посока – в частта от вселената ми, за която със сигурност знам, че е нейно обиталище. Тогава я чувствам – тя е онова добро, идеално и по- съвършено същество, на което не бих могла да придам пол. Преди още да съм успяла да се идентифицирам, да се припозная в него и преди то да ми позволи да го разгледам като страничен наблюдател, да се докосна до неговата светая светих, в тези мигове го усещам като онази част от Бога, която е залегнала в мен. Едно същество на светлината, едно същество от светлината и топлината изтъкано от много любов! Любящо, разбиращо, мъдро, все опрощаващо. Добро, красиво и усмихнато, същество неподвластно на болката, същество не познаващо сълзите, същество готово да побере в сърцето си цялата останала моя вселена и вселените на всички останали хора край мен. В мига, в който се слея със него, в мига, в който пробвам да го опозная, да се самоопозная, веднага в кораба ми присяда някоя от жените, от другите в мен и локацията на пътуването ми в себе си и към себе си се изменя. Бордовият компютър за секунди зарежда нов софтуер и хоп – вече съм в друго ниво, друго време, друго измерение, друга планета, друг малък кът от моя Всемир. Пак съм у дома си, но пилотът на кораба ми е друг – друга една личност, с друг дух, с друга природа, с друга вяра и друга любов. Тя е някак си по-приземена, по-материална, по-изкривена , по-деформирана от един живот по-подъл, по-лош, по-илюзорен и по-суров. Тя е тази, която не търси да си намира нова планета. Тя е тази, която се задоволява с това, което си има. Стига и тази част от нейния мъничък свят. Няма претенции, че знае, че може, че заслужава, но все пак понеже и тя е човек, понякога иска да бъде харесвана, желана, обичана, предпочитана, поласкана, закриляна, приютена. Би искала тоест да бъде втори – не първи пилот. Тя смята, че светът отвъд тази планета не трябва , няма нужда да и бъде познат, защото се чувства по-сигурна и по-защитена в този си мъничък свят, където говори за себе си в трето лице и никой в живота и не и казва, че това не говори за нея добре. Тя е жената пътуваща по инерция, тя е тази, която е оставила хората да я опознаят и преценят по-добре .... Тя се оставя да я завлича течението, тя позволява да я водят за носа, тя е тази, която бързо забравя обидите и е винаги готова и на най-злобното същество да не обърне гръб, тя е тази, която си дава и ризата и другата буза и е готова да се откаже и от любовта дори. ...тя е и тази, която понякога си позволява да лъже, да съди, да обиди и да не толкова бързо прости. Тя забравя кой и е бога, тя не почита винаги своите майка, баща и сестра. Тя пожелава нещо от ближния и винаги намира оправдание за това....
Ето миг на разсейване, нова мисъл в главата, отново се люшвам в пространството – сблъсък, просветват искри и внезапно до мен на конзолата вече е седнала другата – оная с мириса на страха. Как е възможно в едно просто създание, в една малка душа, която е част от Голямата да се побере грамадното чудовище на страха? Тя (третата) отвежда кораба някъде в нищото, в зоната на черния здрач и скръбта. Тя обича да пробва спирачките, тя е тази, която засенчва прозорците, тя е тази, която заключва всички врати. Тя е тази, която без фенерче не излиза във тъмното. Тя е тази, която умира от страх.! Страх от деня, от нощта, страх от хората, страх от живота, страх от смъртта от скръбта, от болестта. Страх от страха! Тя се страхува дори от себе си!. Тя е тази, която вечно се двоуми. Тя е тази, която спира на кръстопътя и цял ден не знае какво да реши. Тя се страхува да повярва в мечтите си, тя се страхува да повярва на любовта, тя се чуди защо е заживяла живота си и си мисли, че е дошла на света – ей така..Тя буквално е тази, която обича страха.! Тя е сраснала с него и го е пуснала в стаята.! Тя го е издигнала в култ и е готова, заради него да умре в самота. Тя го чака, тя го търси в пространството, тя го приютява при себе си, гушка го, милва го, топли го и му дава храна. Пази го, като зеницата на окото си и се грижи той при нея да си се чувства като у дома. Тя внимава да не го дразни, старае се да го обгрижва добре, макар, че дълбоко, дълбоко в себе си се моли на Господ, да и покаже тайничко начин как от сковаващия му ужас и обсебването му да се отърве....
И ето хоп, пак блясък и мълния, пак скок във времето – управлението пое другата – тази, която спокойно мога да нарека – вина.. Нейна светлост госпожица Виновната. Тази е най-трудната за съжителство в кораба ми жена. Всъщност не съм много сигурна, нито Страх, нито Вина ми позволяват да ги опозная добре. Не спазва никакви правила. Нахална е и самодоволна, упорита за двама и без капка свян. Не зачита командите на бордовия компютър, не се нуждае от никакъв софтуер. Зарежда си дестинация някъде в мозъка и поема ръчно управление точно , когато си иска и точно на там, на където желае единствено тя. Най-често отпрашва в дълбокия космос, излиза от совалката само с костюм и до спукване прави тренировки за оцеляване в черната безтегловност на мрака, като , че ли безкрайните опити ще отключат вратичка в душата и и ще я накарат и там да открие светлина, топлина и лъчи. Изцежда от тялото си и последната капка сълзи, извива и усуква ума и духа си на осморки от болка и стягаща гърлото скръб, самонаказва се и после започва да съжалява, че е създадена сякаш единствено, за да може сама да си причинява това. Забожда в сърцето си куки, раздира го от чувства до кръв, след това си го взема във шепи, опитва отново да му вдъхне живот и точно, когато то радостно трепне, го изважда на показ разголено и умира от смях!....
Усещам и друга една да живее във мене, като чужда на всички останали, малка, крехка жена. Тя обича живота! Често се смее! Усмихва се на света! Вярва в себе си, дори се харесва, обича тялото си и самоличността! Слуша инстинкта си и го следва, знае защо е дошла. Вярва в мечтите си и в това, че е силна и смела, че може да сгрее и сърцето на Дявола със силата на любовта! Знае, че може, знае да иска, знае как да отстоява своите права! Знае, че е чиста и истинска и вярва, че хората я харесват и обичат тъкмо заради това!...Тя обаче е малка и слабичка, като минзухарче наболо през сух лист по време на пролетта. Едва се прокрадва край другите, които я задушават и натискат в прахта.....
Колко души живеят във мене? Коя от тях е най-добра? Защо никога не взема надмощие тая, която описах, като моя мечта?! Как да направя така, че всички техни малки вселени да станат Една?! Как бих могла всичките да ги помиря? Как да настроя софтуера на кораба да следва командите на само Една? Как да накарам всичките да излъчват на една честота – на тази, която е най-добра? Как бих могла да управлявам поне трите? Мога ли да ги слея в едно? Трябва ли някоя черна дупка да погълне Страх и Вина? Или може би трябва Вяра да се влее в Мечта и това да е галактическия пътеводител към храма на моята душа?....
Страх. Цялото ми тяло се наелектризира. Усещам, идва пристъп на паника. Включва се автопилот. Всички системи за сигурност са задействани. Тялото минава на авариен режим. Инстинктът ми за самосъхранение си е жив страх. Трябва ли да се наричам , да се чувствам страхливка?....Ееех, дами.. Не мога да ви опозная, не мога да ви разбера, но нима за това е виновен Страха? Страхливо ли е моето Аз?!...
Вас питам, мили, мои жени? Вас обични ми хубавици? Изложих всички ви на показ. Изведох ви навън. Не всички ви обичам, но все ви нося в себе си, та даже и на сън!
Ах, моля ви, простете си, простете ми и ме оставете да ви слея във едно и то да е - ДОБРО!
Между два поста можеш да проумееш 
Между два поста можеш да тръпнеш
като колибри смучещо сок от цвета!
