ЛУНЕН ТАНЦ

ЛУНЕН ТАНЦ

Синьо кадифе. Тъмно синьо. Цвят на ирис, перуника, горска теменужка. Наситен, същевременно и бистър. Цвят на скъпоценен камък лазурит или сапфир.
Дълбоко, като горски кладенец. Като черни, проницателни очи.
Студено, като северното ледено море.
Излъчване за тайнственост и мистика. Като жена, която носи шапка с воалетка.
Това е нощното небе.
В това море подобно малък айсберг плува кръглолика бледната луна.
Блести, като че ли е огледало в тъмна стая или стара сребърна пара, прилежно скътана в кутийка за бижута.
Красавица поканена на маскен бал. Искрящи, дръзки, търсещи очи, зад нежно, бледо сиво домино, очи следящи танц на самодиви в тъмнината на нощта.
Стои притихнала в захлас и съзерцава от висотата на кралицата на нощното небе.
И сякаш ей така из между другото, докато бавно се придвижва чакайки каретата, която ще я понесе по лъскащите ситни камъчета – звездите очертаващи млечния и път, разсеяно, но всъщност съвсем целенасочено следи танцьорите и наблюдава гостите на импровизирания бал.
А те танцуват. Играят боси в росната трева. Усмихнати, вглъбени, унесени в магичен танц. Полюшват се красиво и божествено подобно ечемични класове погалени от нежен бриз. Почти не стъпват – сякаш плуват, потънали в свещен и тайнствен вихрен транс.
Усмихва се самотно хубавицата зад финия воал. Повдига го внимателно и тайничко приплъзва доминото с обработен жест. Поглежда диво с трепет сияйното си фино отражение във ширналата се вода, като на длан. Усмихва се почти на себе си, на издължения си образ разстлал се над мастилената езерна повърхност. Изпраща лъч от слънчевото отражение към палавниците извиващи тела в нощта.
И сякаш пила биле омагьосващо, пристъпва - отначало плахо, боса, а после все по-отривисто, все по-буйно, все по-лудо отдава се на вихрения танц и тя.
Завиват вълци, кучета, чакали, пригласят им от нейде сови, козодои, улулици, излизат котки, таралежи и всяка друга нощна твар.
Приветстват всички поданици своята Кралица, отправят сякаш бурни възгласи – сърдечни поздрави към своя суверен.
А тя омаяна, зашеметена, изпаднала в захлас - покрива пак лице с воала и о, каретата и е дошла.
Пристъпва бавно, гордо, благородно. Сяда в своя илюзорен екипаж, помахва леко, тъжно някак, ала не за сбогом. Почуква със небрежен жест на кочияша, поглежда с жажда, малко уморено, и се понася плавно, сякаш плува по светлия блещукащ млечен път. Там нейде, дето си почива - зареждайки се с нови сили.
За следващата си разходка, за другото си нощно развлечение, за следващото бурно соаре, за друг маскиран нощен бал.

ТАЙНСТВО

ТАЙНСТВО

Тиха, прохладна утрин.

Присъствах, не,  участвах в едно велико тайнство – тайнството на кръщението.  Свещенодействие на видимо и невидимо, на физическо и духовно раждане, в което жрец бе самият Бог, храм - малка точка от вселената  –  Земята, а  кръщелник бе Слънцето.

Храмът спеше притихнал. Запалени свещи - блясъкът на  светликът от най-силните нощни звезди. В мекия сумрак плахо   прокрадващи се лъчи.  Копринено нежна свила се стелеше - чиста прозрачна роса  все още не докоснала  хоризонта. Небето се оглеждаше в нея, като в съд със вода. Благовонията – мирис на цъфнали рози и билки примесен с дъх на росна трева. Свещените ритми припяваха пролетно –  сладкогласни авлиги и утринни  косове.

Бог поел бащински  в длани новороденото Слънце го поднесе с шепи и го потопи в мократа синева!

Звездата получи свети благослов! Роди се, от вода и въздух и с любов!

Гледах с гордост „моя” кръщелник. Окъпан  в росата и смело подаващ чело.

Целунах го, поздравих го и наблюдавах как открива света. Нали беше кръстен! Жрецът  изми  символично от него греха и го възкреси за нов живот,  за ново начало, за нов стремителен път!

Танцуваше Изгрева в червената си премяна. Бързаше да изтича, да се качи на високо – да заплува в небесната шир. Закачаше с пръстчета из простора звездите, а те гаснеха бледи от силния му светлик.

После погледна във всички посоки из храма и събуди с лъчите си спящата му душа. Литнаха птиците, плъзнаха тварите – сътворяваха се днешните чудеса. Усмихна се

Слънцето ведро и бодро  на  всички.

И всички, които го виждаха  получаваха огнено-слънчевия му  дар  –  топло пламъче, искрица енергия, шепа обич и много  надежда за прохождащия нов  ден!

Шестият ден

Шестият ден

Днес обработвах голям брой съобщения за смърт или по известни, като смъртни актове. В две трети  от формулярите срещу заветната точка 10  - „причина за смърт” се мъдреше за  причина словосъчетанието  „Злокачествено новообразование на...” Не съм и предполагала, че съществуват толкова безбожно много видове новообразувания...

Една трета от актовете бяха на хора между 40 и  50 години.

Десета точка от един документ (?!) с 19 точки. ЕГН, дата на раждане, дата и час на смъртта, име, адрес, семейно положение, образование....Скучна статистика...

Десета точка – причина за смъртта. Има толкова много причини, поради които да умре един човек. В пряк и преносен смисъл. И толкова много пъти причината е една  -   рак  - грозен и недостоен начин да напуснеш този свят, унижен и принизен до състояние на вегетиращ труп от болест, носеща името на иначе почти безобидно  животно...

Работя и системата ми извежда прозаичното съобщение „събитието е успешно обработено”.

Ха! Успешно обработено?! Да, може би дори твърде успешно.

За системата не е важно кой стои зад този документ. Как е живял, за какво е мечтал, кого е обичал и кой го е обичал. Колко любими хора е трябвало да напусне и колко неизживени мигове да пропусне. Колко пъти е виждал изгрева и небето и как вече няма да чува смеха на приятели, близки, на  любимата, на детето....

Иска ми се да можех да спра времето. И бих го спряла в онази далечна събота вечер, ако изобщо е било събота, в онзи прословут шести ден, преди да дойде седмият.  Ден до  който  Господ работил и решил, че е време да си почине.  На шестия ден, когато създавал човека.

Искам времето да спре, в края на деня – по залез. Иска ми се да е  пролет – не есен, не зима. Да пеят славеи и косове любовни песни. Да са нацъфтели дърветата и да се носи ухание на съблазън във въздуха. Да е пусто и спокойно, да е кротко небето, да е зелена тревата. Да сме само двамата (с Господ). И да го погледна в очите с лице обърнато към залязващото слънце – да го погледна умоляващо и питащо, примиренчески и настойчиво,  с възхита и със страхопочитание,  възклицателно и съзаклятнически,  укоризнено и трепетно,  вярващо и със съмнение, но най-вече  с много любов и доверие в сърцето.  

Защо? Защо?

Уморен ли си вече?    Почини си от тези пет дни.

Отегчен ли си вече?    Порадвай се на сътвореното до момента.

Натъжи ли те нещо?  Усмихни се – виж колко богата вселена!

Огорчи ли те нещо?   Не се сърди – смей се човече! Не се поддавай на гнева – виж как създаде  земята, небето, водата, животните и светлината!

Не бързай! Не довършвай прибързано или с някакъв пропуск  -  човека....

И после, ако имам възможност бих искала да го хвана за ръката и времето отново да тръгне....

До днес. В едно тихо и обичайно мартенско утро. По изгрев, обаче.

И пак да се веят отрупани с цвят клоните на дървесата. И пак да се носи мирис на пролет в средата. Да свирят любовно птиците, да е зелена и дъхава тревата, да е окъпана в слънце  синевата...

И да го заведа до малкото седем годишно момиченце с бистри любящи очи   и не осъзнат още поглед за света и нещата. Момиченце, продаващо картини, за да спаси живота на мама. Да го заведа при  него и при неговата млада, но изтощена, изтерзана  от битката – мама – измъчена и осакатена от болестта, носеща безобидното име на ...рака. Искам да му покажа очите и - огромни, влажни, уморени, но излъчващи такава огромна надежда и жажда за живот на душата.....

Шестият ден...

Утринна одисея

Утринна одисея

Слънцето се надига над хоризонта. Още само наднича, сякаш , че се повдига на пръсти –малко не му достига. Младо е, но е на ясно - голямо е и може да бъде опасно. Разпръсна светлина и подобно на изтръскана четка - обагри в пурпурно и оранжево плоскостта покрай себе си – сякаш преоблече кокетка.

Едра сврака прелетя и се спря на стобора. Огледа се – кресна и литна в простора.

Облаци се спуснаха като завеса над сцена – мощният изгрев из зад тях тихо простена.

Черна котка лежи до листата – неестествено си е отметнала главата. Очите са празни – ужасно много кръв все още  тече по земята.

Градът  спи, но само минутки му трябват и ще се сепне в съня си щом се разсее тишината.

Пустее е площада.

Шум от излитащи гълъби – как само пляскат крилете и се дочува свистенето на перата.

Насреща върви случайна и далечна позната – сега ще се извърти и ще потъне в зората – не и се иска да си напряга в усмивка устата.

Ято гарги се е отправило в развалено ветрило някъде към полята. Склерозирал старец се облекчава в тревата.

Животът май се забърза. Задминава ме дама – зашеметяващ парфюм ми гали сетивата.

Сива космата топка ми се умилква в краката.

Наедрели всеки миг ще се пукнат пъпките на люляка на листата. Вероятно пак ги е полъгала измамната мекота посред зима на топлината.

Възрастен човек стиснал здраво в ръце два бастуна се гневи и бунтува - отказва да се предава и с биологията сякаш воюва.

Мъж се взира нахално директно в очите ми, усмихва се дръзко – виждам порив за похот и жалка  възхита – добре, че отминава чевръсто...

Жена е увесила кожа от заек на шия – духът и сломен е  - избрал си  е  тяло с неправилната магия.

Чувам -  запя чичопея – усмивка – дано денят да е слънчев и весел и красиво  го изживея!

Пристигнах на работа – какво пътуване сякаш бе  одисея!

ПЕШ С КОПНЕЖ

Пеш с копнеж

или трактат за копнежа по ходенето и ходенето по копнежа

Строежът и функцията на гръбначния ни стълб, както и на цялата ни костна система, заедно със строежа и функциите на мускулите ни, предполагат изправен стоеж, ходене на два крака и особено голямо натоварване на бедрата, седалището и ходилата. Това с пълна сила важи и за кръвоносната и за лимфната ни, а вероятно и за всяка друга система, защото Нейно величество Природата си знае работата и в лицето на човешкото тяло  е създала един съвършен организъм, подобно на всички останали свои творения – органични или неорганични. Организъм  действието на който е съобразено с всички физични, химични и космични закони и, който, ако ние експлоатираме правилно, вероятно не би давал дефекти, освен в случаите, когато времето му отредено на този свят изтече. Направени изследвания сочат, че ходенето пеш е не просто пожелателно, а задължително, то е необходимо изискване за правилната употреба на тялото. То е нещо, по , което тялото ни копнее.

Редица учени, диетолози, лекари, фитнес инструктори и други представители на различни сфери на живота твърдят, че движението в различните му форми благоприятства и повлиява изключително добре жлезите с вътрешна секреция, белия дроб, имунната система, сърдечния мускул, черния дроб, кръвоносната и нервната системи, опорно-двигателната система и мастната тъкан, а тезите им са подплатени с много доказателства и факти.

Дали заради човешката ни природа или заради нещо вложено изначално още в клетките ни на генетично ниво, а , защо не и понеже сме съставени от същите градивни елементи, от които и всичко останало живо и неживо на този свят, но голяма част от нас са някак си постоянно привлечени  от  природата и се стараят да не  прекъсват връзката си с нея, независимо къде се намират.

Моето влечение  да бъда не просто навън сред асфалта и бетона, а навън сред природата, да усещам земята под краката си, а не циментовите плочи на терасата зависнала някъде високо, толкова, че надхвърля  дори височината на клоните на дърветата, да ме докосва нежната прохлада на въздуха летящ между листата или тревата, а не изгарящото трахеята ми течение завихрящо се  между панелките и тротоарите, да съзерцавам безкрайната синева и прозрачност на небето, а не сивата и мъглява плътност на трептящия смог над града ни, да чувам жизнерадостните песни на птиците и тихия шепот между дърветата, а не стържещият грохот на автомобилите, са сякаш пориви инстинктивно наследени и заложени у мене от древните ми прародители живели още в пещерите.

Пориви  събуждащи  невероятен копнеж да се отскубна от подтискащата и задушаваща прегръдка на затвореното пространство в дома. Копнеж  да е хубав деня още от сутринта или поне вечерта, за да отида на работа или да се върна задължително пеш, копнеж да дойде събота или неделя, за да  се отправя към гората или копнеж да дойде времето на планираната отпуска, за да грабна раницата и да побегна към планината. Ходейки, дишайки, съзерцавайки.

Копнеж. Копнежът  да се движа, да се разхождам. Копнежът  по ходенето, който  се дължи на особеното състояние на духа, в което се намирам движейки се, особено, ако движението е сред природата. Тогава  се сливам с нея. Прегръщам дърветата, говоря с птиците и разни други живи твари, които срещам – предимно бръмбари, пеперуди, гущери, тритони, не рядко таралежи, костенурки и дори зайци и сърни – каква лудост – нали?!. Къпя се в лъчите на слънцето.  Време, в което съм сама със себе си без да съм самотна и мога да слушам мислите си,  да се отдам на съзерцание, да мечтая. Време на сладостно спокойствие, в което се чувствам  свободна и забравям абсолютно всички тревоги и неприятности. 

Ходенето сред безпределната безкрайност на простора изцежда  от тялото ми всеки микро мол свободни радикали, излъчва навън всяка единица отрицателна енергия събрана в сивотата на ежедневието. Изсмуква още след петнадесетата минута и последната капка лошо настроение, насъбрала се жлъч или неприязън към някого или нещо, всичкия подтиснат гняв или сподавено негодувание.  Разтоварвам цялото емоционално напрежение  от изминалата седмица и получавам усещане за удоволствие. Удоволствие от задоволения копнеж. Удоволствието от изпълнено желание. Желанието за ходене, за движение, което дава възможност непрекъснато да променям положението си в пространството и сетивата ми да се наслаждават на вечно променящата се среда и различни картини и гледки. Копнежа да съм сред живия живот и непосредствено да го наблюдавам и същевременно да съм част от него, да участвам в него. Копнежът да се разтворя в природата и тя да се разтвори в мен.

Но ходенето е и, като танцуването. Можеш да танцуваш и сам, но, когато в танца са двама има много повече красота, еротика и страст в него, така, че разходката с приятел или цяла компания може да направи преживяването още по-невероятно и да го насити с много по-богати положителни емоции.

В   древно духовно учение се казва, че човек е триъгълник от тяло, душа и интелект. Триъгълник, който трябва да е винаги равностранен. За жалост, напоследък потънали в безкрайна въртележка от „много важни” ангажименти и задачи   забравяме за тялото си поне до момента, в който не се разболеем или не напълнеем до толкова, че отражението ни в огледалото да започне да крещи, че освен интелектуални  потребности имаме и други – телесни и духовни. Тогава усещаме копнежа на тялото. Неговият вик и неговият зов. Неговата мечта да му отдадем дължимото и да го използваме по предназначение, за да се чувства то пълноценно. И се впускаме да преследваме този копнеж, да ходим след него. Защото разбираме, че той е дълбоко обвързан с копнежа на душата  ни и осъзнаването от интелекта ни на желанието да бъдем здрави, да се чувстваме добре и да сме щастливи. Независимо дали тялото копнее да ходи, да плува или да танцува, независимо дали копнее за слънце, за въздух или за секс, за да поддържаме равностранен триъгълника, можем просто да тренираме тялото си с движение и да оставим движението да поддържа тялото ни, да лекуваме душата си с преживявания и оставим преживяванията да лекуват душата ни,  да храним интелекта си с нови знания  и да отворим възможност на  знанията   да подхранват интелекта ни!

Ама, че трактат за копнежа по ходенето и ходенето по копнежа се получи. Смях в залата. :)