СЛЪНЧОГЛЕДИ

Какво да правя  днес? Събота е. Още е рано. Имам време да взема решение. Казвала съм ти стотици пъти, че започна ли да се колебая и да се чудя, , докато взема решение, най-често вече е станало късно. Няма какво да му мисля. Излизам. Отивам в гората. По моя маршрут. Ще остана малко сама. Тоест с теб. Грабвам чантичката с нервно паралитичния спрей и водата, слагам очилата против слънце и репелент против комари и кърлежи. Пускам музиката на джиесема и тръгвам.  Леко подухва прохладен вятър. Това е добре - нали?! На теб харесва ли ти? И на мен. Това е хубав признак. Ще бъде приятна разходка. Защо така ме гледат всички щом чуят, че „свиря”?  То е ясно, че е от телефона - в днешно време това не би трябвало да учудва никой…

 Още малко и ще напуснем цивилизованата зона. Тук все още има хора, но общо взето всички са заети със себе си и своите занимания. Виж  тук строят вила. А тези горките, как се потят с тая трева в топлината. Това пък са мотористи тръгнали на „офроуд” в гората. Горките животни – съсипахме им средата - вече не останаха зайци,  сърни.. Страхувам се, че скоро няма да виждам и птици….

Виждаш ли, сега чупим завоя и встъпваме на пътя, който води в гората. Като изкачим този баир  ще пристигнем на моето любимо място. Моята вълшебна поляна.

Казвала ли съм ти, че, съм забелязала, че, когато много искам да видя някого, когато много искам да го чуя и той вече ужасно ми липсва, трябва само да продължа много упорито да мисля за него и да го призовавам  да се свърже с мен. Съвсем сериозно, не се шегувам. Това го установих още преди няколко години. Възможно е първия път да е било случайност или съвпадение, но от тогава непрекъснато прилагам този трик и досега само в един единствен случай беше безуспешно. Да. Когато исках да се свържа с Пламен…Тогава дори споделих с Тонито -  нали я знаеш, колежката. Тя ме попита какви са ни отношенията с него. Аз и разказах за последния ни злощастен разговор. За това, че вече подозирах, че той ме искаше, че беше сериозен и желаеше да стане част от живота ми. По това време, както знаеш и аз бях зажадняла за истинско внимание и поне малко признание. И каква глупачка бях да смятам, да вярвам, че е редно да бъда вярна на човека до себе си. Точно този…(!) Че сърцето и тялото ми няма да ми позволят изневяра….(каква ти изневяра), но това е една друга тема, която ти вече мразиш и аз няма да те отегчавам с нея. Исках само да вметна относно Пламен, че тогава споменах на Тонито, че съм получила непотвърдена разбира се информация,  че той излиза с друга жена. Тогава тя знаеш ли какво ми отговори? Между другото тя (Тонито) е трансецедентална натура и много добре ме разбира, не ме смята за смахната. Та тя ми каза, че в този случай не ми се получава да го призова (Пламен), защото той вече не резонира енергийно на една и съща честота с мен. В смисъл, че вече се е отказал по някакъв начин, откачил се е от моят енергиен пръстен и е продължил напред.  Ние вече не сме свързани, ако ме разбираш какво искам да кажа. Затова и не ми се получава връзката, свързването с него, колкото и много да упорствам.

Само, че аз страшно много тъгувам за него.  Душата ми така неистово се нуждае от появата му поне за мъничко в моя настоящ свят. В моя ден. Толкова,  че не мога да спра да мисля за него.  Затова ще продължавам да го зова. Сигурна съм, че ще успея. Знам, разбираш ли?  Някак си инстинктивно знам, че ще ми се получи. Защо просто не го потърся аз ли? Това ли ме питаш?  - Сякаш не ме познаваш. Никога не съм имала достатъчно вяра в себе си. Откъде ти хрумна да вярваш, че моя милост би могла да заинтригува толкова дълготрайно някого с нещо. Ако той наистина ме е харесвал и желаел истински, ако е харесвал и човека в мен….не би се отказал така лесно. Нали?! Това е нещо като проверка за истинската стойност на чувствата, които задържат хората в моето гравитационно поле….моят малък тест – изпит на който ги подлагам и на който приятелите ми казват, че никой не е луд да издържи. Ха!...

Гледай миличка. Сега, като минем след тези дървета и сме на Моята поляна. Ето я! НЕЯ! Погледни каква красота. Виж как се полюшват тревите от вятъра, сякаш пред нас се е ширнало тревисто цветно море. Какви цветове, какви багри. Всяка седмица са различни, защото всеки път са цъфнали нови, различни цветя. И по всяко време на деня пак са различни. Заради слънцето и светлината. Когато то е на изток греят различно в сравнение със следобеда, когато вече  е на  запад. Сутрин изглеждат, като потънали в магия, а вечер искрят в огнено, като, че ли всеки миг ще излъчат кълбца светлина. Погледни и небето. Толкова синьо, лазурно и чисто, като невинни смеещи се детски очи. Гората отдясно тихо шуми и е готова всеки миг да се наведе и да заслони тези беззащитни леки треви.

Усещаш ли вятъра? Аз му викам оргазмен вятър.  Или мъжки. Обожавам бризът, духащ през пролетта и ранното лято, когато температурата на въздуха е не повече от двадесет и пет градуса и почти не се усеща влага. Невероятен е. Така нежно и деликатно се извива край теб, докосва гальовно лицето ти, заиграва се с непокорната коса, прокрадва се между голите ти крака и се плъзва по кожата под фланелката…..това си е направо оргазъм.  Ммммм. Обожавам дори спомена за това усещане….

Обичам, когато пристигна тук, да посядам на най-високото място от поляната, така, че вятъра да ме обладава по продължително време .  Да затварям очи оставяйки слънцето да грее лицето ми, да потъна в уханието на цветята, да се понеса след звуците от птичите песни и жужащите насекоми и да оставя въображението ми да се вихри и да ме води накъдето си иска.

Опитвала ли си да легнеш в такава трева през горещ летен ден? Страхотно е! Много приятно. Затваряш очи и оставяш тялото си да се слее с природата. Първото и последно нещо, което чуваш е шумът, който вятъра създава промъквайки се през стръковете. Прилича на шум от рапан долепен до ухото. Нали си слушала като дете шум от рапан, дето, казват, че бил шумът на морето?...

Имам едно предложение. Хайде да направим поздрав към слънцето. Искаш ли?  Това е една асанна от йога. Нали съм ти казвала, че ходя на йога.  Дори е може би най-важната асанна. Един от инструкторите по йога в града е казвал, че е достатъчно само нея да правиш по три пъти на ден, за да се чувстваш  добре и да събудиш и канализираш енергията в тялото си.  Застани до мен,  гледай ме и повтаряй.  Дишай и издишай заедно с мен. Ще видиш как ще се почувстваш и какво огромно удовлетворение ще ти донесе. Хайде. Обърни се с лице към слънцето. Събуй си обувките, стъпи на тревата и ще усетиш  как се сливаш със земята. Веднага се усеща контакта с природата. Поразяващо е колко бързо осъзнаваш, че ти не си нищо повече от нея, че вие сте едно цяло и неделимо. Така.  Затвори очи. Сключи ръце отпред пред гърдите, като за молитва. Издишай. Сега протягайки ръце нагоре и встрани поеми дълбоко въздух. Когато напълниш дробовете докрай, започни да издишваш бавно и едновременно с това се наведи до земята и я докосни с длани. Издишваш. После вдишвайки, изпъни единия крак назад, а другия сгъни в коляното и опри до гърдите. Сега издишвайки  изпъни сгънатия крак до другия и направи с тялото си нещо като триъгълник, като покрив. Задръж няколко секунди така и легни по корем на земята. Сега вдишай отново с пълни гърди и  изправи гръдния кош до изпъване на ръцете от таза нагоре. Издишвайки се върни отново  в позата на остър триъгълник. Вдишвайки сгъни единия крак под гърдите. Издишай и заеми наведената с ръце на земята поза. Ето погледни мен. Сега вдишвайки се изправи с ръце и тяло за поздрав към слънцето. Усмихни се. (това е от мен, не от йога). Издишай и смирено сключи длани пред себе си за край на асанната.  Хареса ли ти? Хайде сега още два пъти…Хххуууу. Страхотно. Как се чувстваш? Не ти ли се струва, че само да понечиш и ще полетиш?!...  Сега ще полегнем за релаксация (а може и медитация)  в тревата….

Слънчогледова нива. Колко са големи слънчогледите. Високи са колкото мен. Наистина приличат на умалени слънца. Изглеждат така живи. Сякаш искат да тръгнат. Питите им наподобяват русите  глави на малки деца. Всеки от тях си има собствено лице и свое собствено излъчване. Като хора са. Някои от тях са щастливи и се усмихват, други са сънени и още гледат надолу, трети сякаш са малко сърдити, четвърти гледат така, като, че ли са в капан.  Ала  всички заедно толкова силно греят. Излъчват сияние и истинска светлина. Море от жълти слънца….Минавам през нивата. Листата разположени по стеблата  ме драскат, а тези, разположение по главите на слънчогледите ме докосват игриво по леко запотеното лице. Продължавам да ходя. Посред нивата излизам на едно отъпкано затревено място. Тук сякаш сеялката нарочно е пропуснала да пусне семена. Може би, защото има дърво.  Трактора го е заобикалял грижливо и е оставил малък остров сред слънчогледа не засят със семена. Приближавам дървото….. Чувам шум от идващи стъпки. Някой се прокрадва през стеблата. Ето, показва се. Пламен.  Ха! Какво търси тук? Знаех си. Знаех си! Аз го повиках! Толкова дълго вече неистово го зова…. 

- Здравей! Какво правиш тук?...

- На риболов  съм. Реших да се поразходя…и - сочи разсеяно с ръка от другата страна на слънчогледовата нива.

Ококорвам очи.  От щастие и от изненада. Толкова се вълнувам. Сърцето ми ще изхвръкне. Едва сдържам дробовете си вътре в гръдния кош, защото вълнението и адреналина са ми учестили до краен предел дъха. Гледаме се няколко мига в очите. Тези мигове ми се струват часове.  Очите ни светят.  Душите ни общуват безмълвно, а всъщност си казват толкова много. Докосваме дланите си плахо и почувствали вече собствената  си топлина се сливаме отново безмълвно в прегръдка. Не чуваме и не виждаме. Няма нищо. Ние сме всичко и нищо.  Няма слънце, няма небе, няма трева. Няма я нивата нито дървото, всичко изчезва – само ние двамата,  аз и той.  Прилепени, потънали в здрава, топла, жива, пълна с любов и желание страстна прегръдка. Целуваме се. Отначало плахо и нежно едва докосваме устни. После все по-пламенно и по-страстно, докато останали без дъх съвсем изгубваме съзнание за място и време, окончателно потъваме един в друг. Имам  чувството, че съм засмукана от някакъв вакуум. Цялото ми тяло трепери, потръпва в екстаз. В главата си виждам бяло поле светлина и чувам някаква музика, но не зная каква. Толкова съм щастлива, толкова безтегловна. Цялата ми същност пее и танцува и умира от удоволствие, блаженство и….кеф….

Обхващам с длани врата му. Не говорим.  Само се гледаме. Очите ни казват всичко. Оглеждам и изучавам косата му, веждите, кожата на лицето, устните, всичко, за да ги запомня, да ги запечатам, да ги сложа в архив. Нищо, че ги знам наизуст и всеки миг мога да ги възпроизведа на ум. В този миг виждам на шията му не много тънък, сребърен синджир. На него виси  малък, бляскав стилизиран лъч. Нещо, което прилича на умалена светкавица.  Не знам каква сила ме накара внезапно да го пожелая. Исках да нося близо до себе си нещо, което е негово, нещо, което е било част от ежедневието му, което е запазило някак си и носи частица от неговия собствен енергиен  заряд….

Усещам, че времето ни изтича. Мигът се изплъзва. Видението ми ще изчезне. Той трябва да тръгва. Сбогуваме се.  Отново само с очи. Обещаваме си пак само безмълвно, че не се виждаме за последен път. И миг преди да си тръгне извиквам след него: „Подари ми синджира. Искам го. Искам да те нося заедно с мен.” Той го хваща със шепа, дръпва го силно. Синджира се скъсва.  Вече отдалечавайки се Пламен го подхвърля към мен, усмихва се за последно, обръща се и изчезва в слънчогледовия безкрай. Облягам се на дървото примряла, затварям очи и се усмихвам от удоволствие. Поглеждам с умиление към лъчът висящ на синджира и го стисвам здраво в ръка. Тръгвам през нивата бавно, спокойно, доволна. Пея си нещо. Говоря на слънчогледа.  Щастлива съм. Много щастлива….

 Отварям очи. Поглеждам небето. Сълзите ми бликват, като щастлива река. Видението ми беше толкова истинско, красиво и живо…

Охххх. Знаеш ли, мисля, че бях в паралелен свят. Честно. Защо не ми вярваш?  Не ми се присмивай така. Толкова беше вълшебно и в същото време аз наистина бях там.   Все се опитвам да медитирам, когато съм  на йога - сеанса по време на релаксацията. Но не мога. Правилото изисква да отърся мозъка и съзнанието си от всичко, което е в него, но аз все не успявам в това. Не мога да спра бясно препускащите си мисли и да оставя ума си свободен и незает. Затова реших, че щом не мога аз да го водя ще се оставям да видя къде би  ме отвел той. И ето, че се получи. Получи сеееее. Какво?  Ех пък, че си и ти. Все на нищо не вярваш. Все ме завръщаш. Все ми пречиш да повярвам, че има толкова истински, стойностни и красиви нематериални неща. Беше толкова  реално. Аз виждах, чувствах, усещах, вдишвах и помирисвах, не беше сън….

Хайде да тръгваме,  да продължим нататък, че понякога така ме ядосваш. Всичко разваляш с твоя бистър ум, желязна логика и безпогрешен инстинкт.  С вечните си  съмнения.  Ама, че си дървенячка и ти! Пфу!.....

Виж! Гледай какво стискам в ръката. Ха! Каква изненада. Откъде според теб е дошло това?  Може пък да е лежало до мене в тревата. Все пак и друг път съм намирала тука  например гривна насред снега.  Забележи колко ми е гореща ръката и как се е отпечатал в дланта ми лъча……

Сега ще се прибера приятно изморена. Ще взема душ и ще полегна да отпочинат уморените ми крака. Ще погледна какво имам в пощата и ще се опитам мъничко да си поспя…

Поща.  Писмо!  От Пламен!  От Пламен!  Ххахахахах! 

Виждаш ли! Казах ли ти?! Казах ли ти?! Само трябваше силно да вярвам и да го викам, да го викам, да го притегля към мен. И той ще се отзове. Ще дойде . Ще ме намери. Ще се обади. Ще се срещнем „случайно” навън.  Знаех си! Знаех си. Как си го знаех само. Ето, намери ме. Сам дойде.….

 „Привет!

Дълго се чудих дали да ти пиша, защото все се страхувах какъв ще бъде твоят ответ. (бре, чак се римува).

Последният път, когато се чухме ти беше толкова хладна и остра…обиди ме. Стана ми болно. Реших, че между нас всичко е свършило и нямам вече никакъв шанс. Затворих се в себе си и реших да се справя. Да те забравя и да те преживея. Да се опитам да тръгна по нов път…и почти бях успял. До днес. До днес, когато се случи нещо. Нещо, което реших, че на всяка цена трябва да ти разкажа. Нещо, което непременно исках да знаеш, защото според мен това преживяване, тази случка беше някакво предзнаменование. Някакъв знак. И понеже ти повече ги разбираш тези работи, аз просто ще ти разкажа какво стана, а ти сама реши какво би могло да означава това и дали трябва по някакъв начин да повлияе на живота и отношенията ни от тук нататък.

Бях за риба. Този път отидох сам. Нарочно. Времето беше облачно и прохладно, така, че избрах язовир на голо и пусто място близо до слънчогледови ниви. Наоколо нямаше жива душа и в близост до водата имаше само едно единствено дърво.  Почивах си и се взирах в плувката трепкаща по повърхността на водата. На няколко пъти се улавях, че мисля за теб. Признавам си, хем тъгувах и ме обземаше носталгия, хем бързах да махна с ръка и да  прогоня от съзнанието си мисълта за теб, като досадна муха… но, това трудно ми се удаваше и в крайна сметка се оставих в плен на мислите и фантазията си. Представях си, че тръгвам към слънчогледите, минавам през тях и от другата страна под едно самотно дърво израснало на малко възвишение срещам…Теб.. Няма да изпадам в сантиментални подробности от моите фантазии, но ще си призная, че се прегръщахме и целувахме….и аз бях…. много щастлив…. Само, че докато си лежах и мечтаех от унеса ми се опитваше да ме изтръгне някакъв далечен, но бързо приближаващ се тътен и колкото и да се опитвах да задържа усещането, фантазията и видението си, този тътен и гърмеж ставаше все по-силен и по-тревожен. Интуицията ми вещаеше опасност. Последното, което „видях” и „чух” да ми казваш, беше, че искаш да ти дам синджирчето си. Тук може би трябва да вметна, че от известно време нося на врата си сребърно синджирче с изображение на светкавица на него. Сега започва най-интересната част. Посегнах да сваля синджира от шията си и точно тогава поредната много близка гръмотевица успя наистина да ме изтръгне от селенията на бляновете. Отворих очи и не без известно притеснение установих, че се задава страхотна буря. Вече падаха едри капки. Облака беше надвиснал толкова ниско и заплашително над мен, че, бих могъл.  ако протегна ръка да го пипна. Беше направо зловещо, а аз дори нямах идея къде да се подслоня. Усетих се, че стискам синджира в ръката. Скочих прав и за стотни от секундата през съзнанието ми пробяга мисълта, че стискам метал и това е твърде опасно на толкова равно и голо място насред нивата, в буря и в близост с водата. Единственото, което ми хрумна беше да окача синджира на въдицата, макар, че вятъра можеше да я запокити Бог знае къде. И да бягам.  Да бягам, но къде? В колата. Това беше единствената спасителна  идея, която ми хрумна и хукнах светкавично да се скрия там….стигнах до нея страшно измокрен и видимо изплашен, защото гръмотевиците сякаш, че бягаха след мен. Приютих се на сухо и вече малко по-спокоен гледах бурята навън.  Бяха минали не повече от две, три минути, откакто стоях при въдицата. Гледах в нея и се молех да не излезе вятър, защото или щеше да я завлече в язовира или през полето, но със сигурност щеше да я потроши, а ти си половин рибар и знаеш, какво значи за мен една въдица.

В този момент, точно докато се взирах в проклетата пръчка видях страховита светкавица да раздира небето и още в същия миг чух силния трясък от нея. Огненият и език се изви като слонски хобот и за стотни от секундата, като, че ли беше всмукан от синджира  висящ на въдицата. Всичко стана толкова бързо. Видях ярко светещо, буквално ослепително блестящо кълбо, което избухна в хиляди искрящи звезди, като от фойерверк.  Явлението изчезна точно толкова внезапно, колкото и дойде. Въдицата вече не се виждаше. Единственото нещо, което настойчиво се блъскаше в ума ми  беше представата какво щеше да стане с мен, ако бях още навън и, ако синджирчето беше на врата ми. Защото, ако не беше ти и твоето ангелско присъствие в моето видение, аз изобщо нямаше да се сетя, нямаше и да помисля дори да махна метала от врата си. Ти ме спаси. Ти, или твоят ангел. Ти, или нещо от теб, нещо, което съзнателно или подсъзнателно в този момент беше изпратила наблизо…

Реших, че в цялата тази история има пръст съдбата и затова трябваше да ти разкажа тази случка. Ти прецени как да постъпиш и дали изобщо да ми отговориш. Аз искам само да знаеш, че ти благодаря. Или, че индиректно чрез теб благодаря на твоя дух, на ангела в теб….

Между другото не е зле да знаеш, че никога не съм спирал да те обичам и, че вече, особено след тази случка няма да си задавам въпроса защо няма сила на този свят, която да е в състояние да ме накара да спра.

Искам те до себе си.

Поздрави! Прегръщам те. Пламен.”

Четях. Гледах и не вярвах на очите си. А те се взираха невиждащо в текста и сълзяха ли сълзяха…

След известно време, когато се поокопитих и дойдох на себе си отговорих на мейла му:

„ Привет!

В ръцете си държа сребърно синджирче с окачена висулка, представляваща стилизирана светкавица. Намерих го в една слънчогледова нива…..

Липсваш ми ужасно! Чакам те. Чакам те!

Гордана „