О.....черк
Вие познавате ли Мария? – Едва ли! Или поне не както мен! Да познаваш Мария, да си имаш работа с нея е все едно да си имаш работа с майка ми, сестра ми, племеницата ми и шефката ми взети заедно. Защото това означава да я обичаш колкото малката (племеница), да и прощаваш колкото на майка ми и сестра ми, ама не по отделно и да те ядосва колкото шефката, ама умножено по пет и въпреки, че ти се приисква да я оскубеш, някак си намираш сили да се усмихваш, докато и говориш през зъби изливайки яда си. Може да ви ядосва и да си мислите, че го прави нарочно, но тя ви е най-близка приятелка и искрено ви обича! Колкото и да сте различни и не винаги в синхрон с нея тя ви е почти като роднина и каквото и да сте направили няма да ви осъди и няма да ви скинджува, а майчински ще ви изслушва, разбира и по някога поощрява, понякога укорява. И понеже няма как да сте винаги на една и съща дължина на вълната не рядко ще и се дразните, но и вие като най-близък роднина ще забравяте и бързо, бързо ще и прощавате!
Или пък понеже не всички познавате семейството и шефката ми, които по принцип не са лоши ама никак, никак не си хармонират с мен, бих могла да се изразя и по друг начин. Мария е като вятъра през лятото. Иска ти се в най-голямата горещина да подухне от някъде, да дойде и освежи жегата режеща въздуха , гледаш в небето и се молиш да се покаже облаче и да доведе вятъра и видите ли той най-после идва. Но на пук на всичкото ви чакане, не стига, че е закъснял и вече сте толкова изнемощели и лепкави и летаргични от жегата , не стига, че ви е хванал бяс от чакане да се сбъдне прогнозата, а въпросното сбъдване се бави, ами и на всичкото отгоре с ужас трябва да установите, че вместо обещания разхладителен полъх духва такъв силен вятър, такава гадна вихрушка, че нямате време да се опомните и докато вземете мерки цялата ви лепкава кожа е поела всичкия прах на земята. Прах има в устата ви, в косата ви и в очите ви, духа толкова силно, че чак засенчва слънцето и вместо да ви е хубаво, че най-после се е разхладило ви се иска напротив – да си беше пекло до спукване, само не и да духа! Имате нужда от нея. Знаете със сърцето си, че е точно от нея. Обаждате и се, измолвате си да намери време и да ви включи в претоварената си програма, знаейки, че и тя от цялата си душа възнамерява да направи най-доброто на което е способна за вас. Чакате я с часове на някоя улична пейка загубили вярата, че някога за нещо ще успее да се класира на време. Не се ядосвате много, защото си я знаете каква е Мария, а нали сте и казали, че нещо важно ще си говорите с нея на четири очи по приятелски по женски, пък и в момента копнеете точно и само за нея. Предвкусвате насладата от общуването си едновременно с детето и възрастния съвкупност от които тя представлява и си казвате, че най-после нещо ще ви изтръгне от скуката и сивотата. Тръпнете от нетърпението да и разкажете какво ви се случва, за новата ви любов, за това как вървят нещата със старата. И изведнъж – що да видите – достолепната ваша приятелка идва! С цяла тумба познати и непознати бивши и настоящи колежки и дружки, кои с децата си, кои с други дружки, които просто случайно е срещнала по пътя и някак си не им устояла! Поканила ги на среща! Иначе кога да ги види?! Няма време! Какво, че там ще сте вие с ваш’те претенции? Ееее, голяма работа, те ще си пият кафето, а вие ще си поговорите! „Кой те познава и какво че е доловил някоя дума?”
Ето ви и още едно сравнение. Мимси, тоест Мария е като някакво цвете. Случвало ви се е да отглеждате някакво цвете, което много ви харесва. Купувате му нова саксия, то се куми, сменяте му пръстта пак се куми, сменяте отново саксията, поливате, не поливате, местите го от място на място в стаята, говорите му дори само и само да започне да расте, а то все е на ръба между жълтее и не жълтее и точно, когато ви хрумне да го захвърлите някъде или да го подарите на някого ви изненадва страхотно сякаш с насмешка пускайки пет нови листа едновременно или пък показвайки ви, че ще цъфне, а всъщност вие смятате, че е не цъфтящо. Е такова цвете е Мимси.
А случвало ли ви се е да ви оставят да погледате хлапето на съседката, което е на не повече от четири годинки, хитро е като лисиче и е палаво за трима. Трябва да го опазите живо и здраво, като същевременно много внимавате докато общувате да не използвате най-сладките думи от речника си, когато ви ядосва. Трябва да опазите обаче и къщата и егото си, защото малкото диване е умно и е отдавна се е научило, че понеже още е малко почти всичко му се прощава, но и също толкова отдавна се е научило да лъже или поне да вярва, че изговарянето на неистини не означава лъгане и никак, ама никак не наранява хората. Хлапето ви ядосва, лудее, щурее, не слуша, прави всичко точно на опаки, докарва ви до лудост и аха да го напердашите, но не смеете – все пак не е вашето. И въпреки всичко страшно много си го харесвате и обичате, защото е адски изобретателно за възрастта си, защото говори като възрастно, макар, че понякога още се напикава, защото адски мило ви се усмихва и постоянно ви гушка и ви целува с такова искрено чувство, че ви се иска на секундата да си направите, родите и отгледате свое. Тя е по детски наивна и всъщност носи доста добра душа в следствие на което се оставя много често да я манипулират и то все хора, които са по-слаби натури от нея и най-често избиват комплекси. Отново по детски е страшно ранима и понякога компенсира това с чувството на вина, но както при всички деца не си позволява да я изпитва за дълго. Детското в нея ще я съпровожда докато е жива и макар, че изглежда внушително все пак страшно и отива. С нея човек не може да си помисли да скучае или да е негативно настроен и дори и да вижда, че черен облак е върху му надвиснал тя ще успее да му вмени, че това не е буря, ами просто е забравил да си смени очилата.
Моята Мария може да бъде сравнена и със старица в преклонна възраст, която отдавна е нагазена от склерозата милата, но пък е такава сладка, малка, пъргава, жилава и нахилена бабка, че въпреки всичките трудности, които ти създава грижейки се за нея, някак си намираш сили да извлечеш най-забавното от нейната коварна склероза и успяваш по-бързо и по-лесно да потушаваш гнева, който поражда у теб с най-невинното и учудено изражение на което е способна щом се приготвиш да и се скараш. „Бабо, ти днес пи ли си хапчетата? Е, че ти каза ли ми? Че кога си ми ги оставила? Хахаах – пих ги бе, не виждаш ли, че се майтапя!” И върви разбери пила ли ги е или не ги е пила. Разсеяна е до самозабрава. Несериозна е почти колкото смъртта. И гледа на тези си качества като на нещо, което е само най-простото следствие на вечно бързащото време. Не, че тя е неорганизирана, да не си помислите, че е неорганизирана?! Нищо подобно. Просто времето някак си за нейна голяма почуда тече все праволинейно и пак за нейна огромна изненада все следва своя естествен ход и непрекъснато бърза. Ама за къде моля ви се бърза?! Как е възможно това? Ами тя, още не е готова. Тя още не се събудила, да не говорим, че не се е наспала. Има да пие кафе, да изпуши пет, шест цигари, да разходи кучето. Кой тъпанар е измислил, че трябва в девет да бъде на работа? Или пък имате среща и тя още не е дошла, макар, че са минали повече от двайсет минути от часа на уговорката ви. Ама да не би да е станало време. Еее, че кога е станало. Тя още не се е обличала, не се е гримирала, е слава Богу поне се е изкъпала. И вие звъните и питате разлютено къде е , какво става? Ама моля ви се, как може да се съмнявате – тръгнала е, дори е в таксито и вече пристига. И така, още няколко часа. Голяма работа, че сте чакали – нали чакате нея, не чакате някой случаен...Или може би ще пътувате? Ще отивате на почивка за няколко дена? Божичко, вие сте луди. Как смеете да сте дошли пред блока и да я чакате в колата. Та тя още не си е събрала багажа, не си е направила епилация на краката, не е поляла цветята, а и освен това все още не знае коя съседка ще бъде свободна да се грижи за кучето докато я няма. И стига сте разчитали да ви се обади от време на време и да ви попита как сте, как я карате – нали сте нейна приятелка. Стига сте се питали дали още ви помни името и дали се сеща колко мъчителна седмица сте имали и как се нуждаете от нейната помощ и подкрепа. Какво има да се питате, нали си знаете! Тя ви е казвала, че е несериозна. Не може да чакате сама да се сети – кажете и – имам нужда от помощта ти! И какво сте зачакали да ви търси, тя толкова се радва да ви чуе, така ужасно се е затъжила за вас и непрекъснато мисли как ще ви звънне, как ще ви зарадва, даже ей сега преди минутка беше взела телефона, за да ви набере, но реши първо да си запали цигара и се отплесна...и така може да мине година, а тя ще ви каже „ Ама все си недоволна, преди една седмица ти се обаждах – ти пък си адски нетърпелива и никак не помниш!” И да не сметнете, че само към вас е такава?! Тя и към себе си е супер нехайна. Това, че може да я застигне критическа на трийсет и пет години или това, че вдига кръвно като на слон съвсем не са неща, които ще я накарат да се разбърза и да сложи в порядък нещата. Няма време! Как ще намери време за лекар, като тъпите лекари работят само през деня и само през седмицата, че и на всичкото отгоре все нямат договор със здравната каса? Тя е свободна почти само нощем и от време на време в събота и в неделя, но това време е определено за сън, за компютъра и от все още за барове и дискотеки. И представете си те - докторите искат пари много повече от цената на кутия цигари, а тя пуши по две на денонощие. Нищо, че изработва пари колкото лекар на частна практика, половината си позволява да не ги получава, защото точно сега е решила да позволява на Валя да си мисли, че по-велика от нея, а другата половина си позволява да разпилява по някой, когото си мисли, че страшно, ама страшно много обича и той заслужава! Като заговорихме за обичането, то и обичането при нея е време. Щом веднъж е показала на човека до себе си, че си го обича – какво по дяволите иска той повече от нея! Няма време! Тя си го е заслужила, той има привилегията да я заслужава, от тука на татък всичко е даденост. Те си принадлежат и това е! Така, че когато някой скъп на сърцето и човек я напусне, тя дълго и силно страда, а накрая намира начин да сподави своето негодувание и в най-честия случай доста бързо намира нов обект в който пак до полуда да се влюби!...
Та с две думи това за което досега ви говорих е моята Мария. Вие разбира се не познавате Мария. Мария е ... време. Време във всеки негов смисъл.
Тя е студеното зимно време готово да приседне до пукащия огън в камината и да се разтопи, тя е вечно зеленото пролетно време готово да избуи та чак да те задуши, тя е сухото и горещо слънчево лятно време, което ако поиска ще те изпепели, тя е и мекото, дъждовно есенно време, което дълбоко в душата си много често вали! Тя е и остарялото и младото време! Тя е и новото и отшумялото време! Абе, просто е ...време!
Малко неуверена.