Преди време излизах на кафе с приятелка и нейна приятелка. От тогава все се връщам в мислите си на въпросната вечер и разсъждавам върху проведения разговор. Може ли човек да си бъде самодостатъчен?! Трябва ли да си бъде самодостатъчен?!

Едната дама беше семейна от няколко години и в момента чакаше второ дете, другата беше прясно преживяла или може би по-точно още преживяваше тежка любовна раздяла.

Трудно ми беше да разбера дали семейната беше щастлива. Виждах я рядко- винаги в голяма компания и от време на време слушах да ми разказват по нещо за нея. Обикновено се оплакваше от мъжа си, но говорейки за мъжете въобще или за мъжете – телци. Тя и моята приятелка деляха мъжете и изобщо хората на категории според принадлежността им към някоя зодия. За тях Телецът и особено мъжът – телец беше олицетворение на възможно най-гадното съчетание от черти на характера, стил на поведение, чувствителност и отношение към живота, към хората, към човешките ценности и т.н. Оплакваше се от него, но се изживяваше като супер грижовна съпруга, домакиня и майка и създаваше впечатление, че е родена да бъде семейна. Сякаш е живяла сто години и през цялото това време е имала семейство, научила е как да се справя със всяка ситуация, има безпогрешен нюх за всичко, което може да се случи и за всички начини по които може да се бори с превратностите на съдбата. Създаваше такова впечатление, но дали наистина беше така или това беше нейната защитна реакция към заобикалящата среда?! Мечтаеше за второ дете отдавна, а може би скоро щеше да замечтае и за трето. Правеше го така, като, че ли беше някаква детеродна машина, въпреки, че постоянно хленчеше, че се занимава изцяло сама с отглеждането и възпитанието на първородното.

Приятелката ми тъгуваше по изгубената любов. Вече почти излизаше от кризата или по-точно поне беше успяла да пребори най-мъчителните първи два месеца. Беше измъчена, изтощена да се бори със себе си, но все още в плен на самосъжалението, за което изобщо не си даваше сметка. До извода, че се самосъжалява  стигнахме ние докато я слушаме.

Всъщност не е ли форма на самосъжаление всяка загуба? По какво тъгува човек, когато го напусне някой с когото връзката му не е била изчерпана? По човекът който си е тръгнал или по загубата на начина по който го е карал да се чувства той? По нараненото си его или по отсъствието на другата душа?

Семейната се опитваше да убеди приятелката ми, че човек трябва да си е самодостатъчен.

Може ли да си бъдеш самодостатъчен? Възможно ли е да се обичаш толкова много, че да не се нуждаеш от любовта на друг? Възможно ли е да живееш без да обичаш? Или да обичаш безрезервно. Без да даваш и без да искаш да получаваш. Без да споделяш, без да се скараш. Да разговаряш сам със себе си. Да се учиш сам и да се развиваш учейки се от постиженията на другите, но без да общуваш. Да ставаш все по-интровертен и по- интровертен. Да разговаряш сам със себе си на ум. Да намираш начини и форми на забавление, които не изискват присъствието на друго живо същество и да си доволен. Да си щастлив. Да си удовлетворен.

Ако се научиш никога да не се нуждаеш от друго присъствие, от нечие мнение или нечия любов никога няма да изпадаш в кризата на самосъжалението и да изпитваш болката от загубата, защото ако някой или нещо си отиде – все едно не е било!

Но устроена ли е човешката душа да съществува така? Може ли да се къпе само в собствената си безметежност и да си бъде самодостатъчна?! Кое на този свят си е достатъчно само на себе си? Слънцето? Морето? Вятърът? Дъжда? Птиците? Рибите? Паразитите? Хората?

Неееее. Не. Душата трябва да срещне друга душа! И трябва да се слеят в една Душа, за да доведат на този свят друга Душа!.....

За да стопли сутрин сърцето ти слънцето, за да се усмихнеш на вече будната лястовица, за да кажеш „здравей буболецо – ето правя ти път”, за да усетиш гальовното плъзгане на вятъра по тялото ти, носещо усещане почти като от оргазъм, за да се зарадваш с цялото си същество от съприкосновението на внезапно плисналият дъжд с кожата ти, за да видиш цветът на цветята или на роклите на жените, за да видиш в очите на минувачите и да чуеш смеха на децата няма как да си бъдеш самодостатъчен! Трябва да има в кои очи да се огледаш довечера и да кажеш: „Щастлива съм, че те има и, че те срещнах.” Трябва да има с кого да споделиш радостта от усещането, че си жив, да го погледнеш виждайки отвъд човека и да кажеш: „Искам да остарея заедно с теб!”.

Вече няма да се връщам в мислите си и да разсъждавам може ли човек да си бъде самодостатъчен. А трябва ли да си бъде самодостатъчен?!

О.....черк

Вие познавате ли Мария? – Едва ли! Или поне не както мен! Да познаваш Мария, да си имаш работа с нея е все едно да си имаш работа с майка ми, сестра ми, племеницата ми и шефката ми взети заедно. Защото това означава да я обичаш колкото малката (племеница), да и прощаваш колкото на майка ми и сестра ми, ама не по отделно и да те ядосва колкото шефката, ама умножено по пет и въпреки, че ти се приисква да я оскубеш, някак си намираш сили да се усмихваш, докато и говориш през зъби изливайки яда си. Може да ви ядосва и да си мислите, че го прави нарочно, но тя ви е най-близка приятелка и искрено ви обича! Колкото и да сте различни и не винаги в синхрон с нея тя ви е почти като роднина и каквото и да сте направили няма да ви осъди и няма да ви скинджува, а майчински ще ви изслушва, разбира и по някога поощрява, понякога укорява. И понеже няма как да сте винаги на една и съща дължина на вълната не рядко ще и се дразните, но и вие като най-близък роднина ще забравяте и бързо, бързо ще и прощавате!

Или пък понеже не всички познавате семейството и шефката ми, които по принцип не са лоши ама никак, никак не си хармонират с мен, бих могла да се изразя и по друг начин. Мария е като вятъра през лятото. Иска ти се в най-голямата горещина да подухне от някъде, да дойде и освежи жегата режеща въздуха , гледаш в небето и се молиш да се покаже облаче и да доведе вятъра и видите ли той най-после идва.      Но на пук на всичкото ви чакане, не стига, че е закъснял и вече сте толкова изнемощели и лепкави и летаргични от жегата , не стига, че ви е хванал бяс от чакане да се сбъдне прогнозата, а въпросното сбъдване се бави, ами и на всичкото отгоре с ужас трябва да установите, че вместо обещания разхладителен полъх духва такъв силен вятър, такава гадна вихрушка, че нямате време да се опомните и докато вземете мерки цялата ви лепкава кожа е поела всичкия прах на земята. Прах има в устата ви, в косата ви и в очите ви, духа толкова силно, че чак засенчва слънцето и вместо да ви е хубаво, че най-после се е разхладило ви се иска напротив – да си беше пекло до спукване, само не и да духа! Имате нужда от нея. Знаете със сърцето си, че е точно от нея. Обаждате и се, измолвате си да намери време и да ви включи в претоварената си програма, знаейки, че и тя от цялата си душа възнамерява да направи най-доброто на което е способна за вас. Чакате я с часове на някоя улична пейка загубили вярата, че някога за нещо ще успее да се класира на време. Не се ядосвате много, защото си я знаете каква е Мария, а нали сте и казали, че нещо важно ще си говорите с нея на четири очи по приятелски по женски, пък и в момента копнеете точно и само за нея. Предвкусвате насладата от общуването си едновременно с детето и възрастния съвкупност от които тя представлява и си казвате, че най-после нещо ще ви изтръгне от скуката и сивотата. Тръпнете от нетърпението да и разкажете какво ви се случва, за новата ви любов, за това как вървят нещата със старата. И изведнъж – що да видите – достолепната ваша приятелка идва! С цяла тумба познати и непознати бивши и настоящи колежки и дружки, кои с децата си, кои с други дружки, които просто случайно е срещнала по пътя и някак си не им устояла! Поканила ги на среща! Иначе кога да ги види?! Няма време! Какво, че там ще сте вие с ваш’те претенции? Ееее, голяма работа, те ще си пият кафето, а вие ще си поговорите! „Кой те познава и какво че е доловил някоя дума?”

Ето ви и още едно сравнение. Мимси, тоест Мария е като някакво цвете. Случвало ви се е да отглеждате някакво цвете, което много ви харесва. Купувате му нова саксия, то се куми, сменяте му пръстта пак се куми, сменяте отново саксията, поливате, не поливате, местите го от място на място в стаята, говорите му дори само и само да започне да расте, а то все е на ръба между жълтее и не жълтее и точно, когато ви хрумне да го захвърлите някъде или да го подарите на някого ви изненадва страхотно сякаш с насмешка пускайки пет нови листа едновременно или пък показвайки ви, че ще цъфне, а всъщност вие смятате, че е не цъфтящо. Е такова цвете е Мимси.

А случвало ли ви се е да ви оставят да погледате хлапето на съседката, което е на не повече от четири годинки, хитро е като лисиче и е палаво за трима. Трябва да го опазите живо и здраво, като същевременно много внимавате докато общувате да не използвате най-сладките думи от речника си, когато ви ядосва. Трябва да опазите обаче и къщата и егото си, защото малкото диване е умно и е отдавна се е научило, че понеже още е малко почти всичко му се прощава, но и също толкова отдавна се е научило да лъже или поне да вярва, че изговарянето на неистини не означава лъгане и никак, ама никак не наранява хората. Хлапето ви ядосва, лудее, щурее, не слуша, прави всичко точно на опаки, докарва ви до лудост и аха да го напердашите, но не смеете – все пак не е вашето. И въпреки всичко страшно много си го харесвате и обичате, защото е адски изобретателно за възрастта си, защото говори като възрастно, макар, че понякога още се напикава, защото адски мило ви се усмихва и постоянно ви гушка и ви целува с такова искрено чувство, че ви се иска на секундата да си направите, родите и отгледате свое. Тя е по детски наивна и всъщност носи доста добра душа в следствие на което се оставя много често да я манипулират и то все хора, които са по-слаби натури от нея и най-често избиват комплекси. Отново по детски е страшно ранима и понякога компенсира това с чувството на вина, но както при всички деца не си позволява да я изпитва за дълго. Детското в нея ще я съпровожда докато е жива и макар, че изглежда внушително все пак страшно и отива. С нея човек не може да си помисли да скучае или да е негативно настроен и дори и да вижда, че черен облак е върху му надвиснал тя ще успее да му вмени, че това не е буря, ами просто е забравил да си смени очилата.

Моята Мария може да бъде сравнена и със старица в преклонна възраст, която отдавна е нагазена от склерозата милата, но пък е такава сладка, малка, пъргава, жилава и нахилена бабка, че въпреки всичките трудности, които ти създава грижейки се за нея, някак си намираш сили да извлечеш най-забавното от нейната коварна склероза и успяваш по-бързо и по-лесно да потушаваш гнева, който поражда у теб с най-невинното и учудено изражение на което е способна щом се приготвиш да и се скараш. „Бабо, ти днес пи ли си хапчетата? Е, че ти каза ли ми? Че кога си ми ги оставила? Хахаах – пих ги бе, не виждаш ли, че се майтапя!”  И върви разбери пила ли ги е или не ги е пила. Разсеяна е до самозабрава. Несериозна е почти колкото смъртта. И гледа на тези си качества като на нещо, което е само най-простото следствие на вечно бързащото време. Не, че тя е неорганизирана, да не си помислите, че е неорганизирана?! Нищо подобно. Просто времето някак си за нейна голяма почуда тече все праволинейно и пак за нейна огромна изненада все следва своя естествен ход и непрекъснато бърза. Ама за къде моля ви се бърза?! Как е възможно това? Ами тя, още не е готова. Тя още не се събудила, да не говорим, че не се е наспала. Има да пие кафе, да изпуши пет, шест цигари, да разходи кучето. Кой тъпанар е измислил, че трябва в девет да бъде на работа? Или пък имате среща и тя още не е дошла, макар, че са минали повече от двайсет минути от часа на уговорката ви. Ама да не би да е станало време. Еее, че кога е станало. Тя още не се е обличала, не се е гримирала, е слава Богу поне се е изкъпала. И вие звъните и питате разлютено къде е , какво става? Ама моля ви се, как може да се съмнявате – тръгнала е, дори е в таксито и вече пристига. И така, още няколко часа. Голяма работа, че сте чакали – нали чакате нея, не чакате някой случаен...Или може би ще пътувате? Ще отивате на почивка за няколко дена? Божичко, вие сте луди. Как смеете да сте дошли пред блока и да я чакате в колата. Та тя още не си е събрала багажа, не си е направила епилация на краката, не е поляла цветята, а и освен това все още не знае коя съседка ще бъде свободна да се грижи за кучето докато я няма. И стига сте разчитали да ви се обади от време на време и да ви попита как сте, как я карате – нали сте нейна приятелка. Стига сте се питали дали още ви помни името и дали се сеща колко мъчителна седмица сте имали и как се нуждаете от нейната помощ и подкрепа. Какво има да се питате, нали си знаете! Тя ви е казвала, че е несериозна. Не може да чакате сама да се сети – кажете и – имам нужда от помощта ти! И какво сте зачакали да ви търси, тя толкова се радва да ви чуе, така ужасно се е затъжила за вас и непрекъснато мисли как ще ви звънне, как ще ви зарадва, даже ей сега преди минутка беше взела телефона, за да ви набере, но реши първо да си запали цигара и се отплесна...и така може да мине година, а тя ще ви каже „ Ама все си недоволна, преди една седмица ти се обаждах – ти пък си адски нетърпелива и никак не помниш!” И да не сметнете, че само към вас е такава?! Тя и към себе си е супер нехайна. Това, че може да я застигне критическа на трийсет и пет години или това, че вдига кръвно като на слон съвсем не са неща, които ще я накарат да се разбърза и да сложи в порядък нещата. Няма време! Как ще намери време за лекар, като тъпите лекари работят само през деня и само през седмицата, че и на всичкото отгоре все нямат договор със здравната каса? Тя е свободна почти само нощем и от време на време в събота и в неделя, но това време е определено за сън, за компютъра и от все още за барове и дискотеки. И представете си те - докторите искат пари много повече от цената на кутия цигари, а тя пуши по две на денонощие. Нищо, че изработва пари колкото лекар на частна практика, половината си позволява да не ги получава, защото точно сега е решила да позволява на Валя да си мисли, че по-велика от нея, а другата половина си позволява да разпилява по някой, когото си мисли, че страшно, ама страшно много обича и той заслужава! Като заговорихме за обичането, то и обичането при нея е време. Щом веднъж е показала на човека до себе си, че си го обича – какво по дяволите иска той повече от нея! Няма време! Тя си го е заслужила, той има привилегията да я заслужава, от тука на татък всичко е даденост. Те си принадлежат и това е! Така, че когато някой скъп на сърцето и човек я напусне, тя дълго и силно страда, а накрая намира начин да сподави своето негодувание и в най-честия случай доста бързо намира нов обект в който пак до полуда да се влюби!...

Та с две думи това за което досега ви говорих е моята Мария. Вие разбира се не познавате Мария. Мария е ... време. Време във всеки негов смисъл.

Тя е студеното зимно време готово да приседне до пукащия огън в камината и да се разтопи, тя е вечно зеленото пролетно време готово да избуи та чак да те задуши, тя е сухото и горещо слънчево лятно време, което ако поиска ще те изпепели, тя е и мекото, дъждовно есенно време, което дълбоко в душата си много често вали! Тя е и остарялото и младото време! Тя е и новото и отшумялото време! Абе, просто е  ...време!

Вина

Чувство за вина! Гадно чувство. Тежи като камък на шията. Стяга ми гърлото. Свива ми сякаш гръдния кош и не мога да дишам – въздуха не ми стига. Причинява не само силна душевна болка, а и силно физическо страдание. Пареща болка. И все си задавам въпроси. Все търся начин да си простя. Защото ако не си простя – не ми пука дали другите са ми простили. Просто не ми върши работа. Тая гадост, вината, се намъква като призрак в сърцето ми. Бушува и тършува, вилнее в него като хала, а после леко се отлага, като пепел по двора готова да литне във всички посоки щом духне. Сякаш че си е отишла, но не е, там е. Аз зная. Само чака притаена, спотаена. Да и дам повод и да се развихри с нова сила още по ужасно от предишния път. Гадна, злобна, подла и коварна. Страшна.

Чувала съм, че действа пречистващо. Пълна глупост – действа опустошително. Може би сама съм си виновна. Защото винаги позволявам другите да ми насаждат чувство за вина, а може би си внушавам – сама си я вменявам!.. А най-вероятно съм виновна!...

Не искам да я нося в себе си. Не искам да я приютявам. Не, че съм лоша толкова много. Или негостоприемна или пък проклета, но не искам вече да и давам подслон! Да върви навънка! Да се маха! Да потърси някой друг, който е готов да и даде ръка. Аз вече не мога. Нямам сили . Не мога вече да се грижа за вината. Тя ми пречи. Тя ме смила. Съсипва ме отвътре. Как да и помагам още? ... Как да живея с нея?... А тя, тя е част от живота ми. Тя се е сраснала с мен . И го знае!...

Чувствам вина, че обичам, чувствам вина, че досаждам, чувствам вина, че обсебвам, чувствам вина, че преча, чувствам вина, че не съм достатъчно милосърдна, че не съм достатъчно любяща, че не съм достатъчно благодарна, че не се отнасям подобаващо с онеправданите, болните и недъгавите, че не давам всичко от себе си на близките си, че не живея пълноценно живота, който господ ми е дал.....Чувствам вина постоянно, тя е просто винаги с мене! Следва ме по петите! .... Аз цялата съм вина....Гадна вина...

светлината

Хей, защо ме дърпаш бе? Ти луда ли си, к’ви шамари ми забиваш?! Гледай моля ти се как ме зашлеви?!  - очите ми станаха големи като лампи на светофари, а устата ми беше увиснала като да бях с откачена челюст. Негодуванието ми продължаваше да нараства, защото въпреки отприщилия се гняв и опитите ми да изблъскам сестра си от себе си, въпреки прерастващите ми в сериозна заплаха крясъци – тя като, че ли не ме чуваше и най-безцеремонно продължаваше да се отдава на отвратителното си забавление . Беше ме хванала за раменете и неистово ме друсаше, като същевременно енергично зашлевяваше яко ту едната ми, ту другата ми страна. Всичко ставаше толкова бързо, че не можех да осъзная сънувам ли или полудявам. В един момент рязко се дръпна от мен, очите и се изпълниха с див ужас и започна да крещи – приканвайки всички в радиус от 20 метра (предполагам, че поне на толкова се чуваха крясъците и) незабавно да дойдат при нея!

След като ме пусна и спря да ме блъска и друса,  тялото ми безжизнено се просна в леглото, но на лицето ми все така си беше застинала  лека загадъчна усмивка. Харесваше ми тази гримаса! Изглеждах предизвикателна с нея! Едва сега успях да забележа, че наистина имам онова излъчване, за което някои хора са ми говорили и което в никакъв случай не ме прави красавица, но определено привлича с нещо и събужда интерес. Ако очите ми гледаха и в тях се четеше жив пламенен поглед, ефекта може би щеше да е още по-поразителен, но те си бяха затворени и аз изглежда, че просто кротко си спях.

В момента в който си помислих че спя и това е може би сън, умът ми почна трескаво да анализира ситуацията и сега вече си дадох сметка, че няма как да съм едновременно бясна и гневна на сестра си, а в същото време кротко да наблюдавам всичко някъде отстрани и да гледам усмивката на уж ядосаното си лице.

Замислих се, поощипах се, поопипах се – но нищо. Покрай мен се суетяха хора – и те ме пипаха, и те ме галеха, и ту се тръшкаха, ту плачеха.... Аз някак си нищо не чувствах, нищо не изпитвах, никъде не ме болеше и си мислех – Божичко не виждат ли че съм заспала?! Защо в тая къща никой никога не се научи да пази малко тишина, когато съм заспала?!  Когато другите спят, аз ходя като нинджа и бдя над съня им, както майка бди над рожбата си! Но щом аз съм заспала всички се държат така, сякаш съм домашното куче, което по цял ден се излежава и не се знае кога имитира сън и кога спи дълбоко! От цялата тая суматоха и дандания която чувах и виждах се дразнех все повече и повече, но странно всичките ми усилия да въдворя ред бяха напразни и още по-странно беше усещането, че те (хората, които продължаваха да изпълват стаята) изобщо не ме чуваха, а ми създаваха впечатлението, че се тръшкат заради мен.

В този момент си дадох сметка, че всъщност аз ги гледам отстрани, гледам и себе си отстрани, а посягайки да пипна някого ръката ми се размиваше в пространството и той изобщо не усещаше контакт, както между впрочем и аз. Представяте ли си?! ... Започна да ми просветва! Взех да стоплям де.

Май бях умряла! Искаше ми се  да поразнищя как бях стигнала до това положение, но факта, че се чувствах добре, даже повече от добре изобщо не позволи на ума ми да го лашкам в тази посока и въпросната мисъл пробягна покрай съзнанието ми без дори да я отразя! Беше по – интересно да осъзнавам и анализирам сегашното ми състояние на невидимост, безтегловност и безплътност, а в същото време съпроводени с усещане за живот! Мамка му чувствах се по-жива от всякога! Не бях разстроена! За нищо не съжалявах! Нищо не ми липсваше! И всичко ставащо покрай мен безкрайно ме забавляваше!

Ама аз май наистина бях умряла! Виках на сестра ми, а после на майка ми, но те не ме чуваха! Дърпах баща ми за ушите и го стисках за рамената, но и той нито ме чуваше, нито усещаше допира ми. Дойде леля ми, после и свако ми – те живееха на етажа под нас. Дойде и една съседка, а после още една – всички гледаха невярващо, кършеха ръце, мълвяха едва чуто някакви съболезнования, излизаха от стаята ми и после в коридора даваха някакви съвети и наставления на този от близките ми, който в момента им изглеждаше най-малко паникьосан и най-осъзнат да ги чува. Наистина бях умряла!

Чудех се, дали трябва да си стоя там или да опитам да правя нещата, за които съм чувала да говорят из книгите, които приживе съм чела. Ха ха, колко забавно звучеше – приживе.  Не се страхувах. Чудех се кога ще видя светлината и кога ще дойдат роднини или приятели дето ще ми помогнат да премина в отвъдното. Чудех се кога ли ще мине на лента животът ми пред очите и колко ли грехове ще ми лъснат, за които не помня – не, че тези които помня ми бяха малко! Но нищо такова все още не се случваше и аз реших да се отдам на забавлението да наблюдавам и чувам всички напук на това, че те дори и не подозираха как се промъквам през тях и ги шпионирам! Изгубих желание да се мъча да им обяснявам, че се чувствам прекрасно! Изгубих желание и да се измъчвам заради болката, която им причинявам – за първи път от както се познавам не ми пукаше за другите! Или поне въпреки, че ми пукаше – не позволих на това да бръкне в сърцето ми, не ме болеше, не се измъчвах и не страдах и не мислех!.....

Просто наблюдавах и регистрирах какво се случва! Като във филм. Даже не и като във филм, защото аз по принцип и филмите преживявах. А сега – нищо. Нищо! Просто гледах, слушах и анализирах!

Спряха да ме дърпат и бутат, спряха да ми опипват пулса, спряха да ми тикат огледала под носа. Някой каза, че трябва да извикат лекар. За какво ли? А, да – формалност. Иначе нямаше как да ме погребат. Като заговорих за погребение – я да погледна през прозореца – как ли беше времето навън? Прекрасно! Точно както го харесвам. Пролет! Топло! Слънце! Тих заиграващ се вятър! Жужащи пчели и мирис на цъфнали дървета! Божичко, сега ли трябваше да умирам?! Ще ме проснат в гадната черна земя и ще скрият от погледа ми всичката тая красота! Всъщност защо пък? Нали съм свободна?! Аз ще си ходя където поискам – там ще проснат само кръшната ми снага! Ха, ха! Кръшна! Ха, ха. Естествено никой нямаше да се сети, че мразех земята! Никой нямаше да се сети колко пъти приживе бях казвала, че искам да ме изгорят вместо да ставам храна за гадната паплач живуща в пръстта!

Леля ми се държеше най-трезво. Бързо се сещаше какво да се прави и създаде организация за нула бройки.

Дойде лекарката. Моята лекарка. Не скри изненадата си – все пак никой не очакваше млад, здрав прав човек да издъхне в съня си. С подправена скръб изказа съболезнования и с педантична точност набързо уреди формалностите без за миг да се усъмни в преходността на тленните ми останки и си тръгна.

Някой подсети сестра ми да извика приятелките ми – Боже как не чух кой го каза това. Трябваше да го поздравя за идеята, но пък каква ли полза – никой не чуваше какво говоря!

Нямах търпение да дойдат! И без друго и двете не бях ги виждала отдавна, а и кой знае – може би те щяха да ме видят или да ме усетят! Специално с Ашли си имахме даже уговорка! Дали я помнеше тя? Още като ученички се бяхме разбрали, че която от нас си отиде първа от този свят ще намери начин да се свърже с другата непременно, за да и каже какво има отвъд! Изобщо има ли нещо отвъд – този въпрос ни занимаваше известно време в онези години.

А Момон дето все ми твърдеше колко и липсвам и как се е затъжила за мене, а никога, ама никога не намираше време да ме чуе, как ли щеше да реагира сега? ! Дали щеше да се ядосва, че вчера е мислела да ми се обади, а прословутата и разсеяност и несериозност са я оставили да се прояви нехайно. И дали нямаше да се раззвъни на всичките си мили приятелки, половината от които ще сметнат за необходимо, че познанството ми с тях изисква тяхното появяване на тържественото събитие?! Боже, Момон – не го прави! Помисли какво бих казала ако съм жива!....

Колко съм смотана в този момент! А само как преживявах смъртта! Вчера пред очите ми угасна живота в очичките на малкото ми врабче! То се бореше със смъртта от няколко дни. Знаех, че гасне. Но какво ли можех да сторя?! Милото безпомощно същество. Толкова беше  мъничко, че дори ако го вземех в ръце имаше опасност да го стисна по-силно и още по-бързо да го умъртвя! Издъхна безшумно и кротко. Дори не усетих точно кога. ...

Ето ги идват. И двете. Ревтунят! Пипат ме по ръцете, по косата.

Ашко, кажи им да ми сменят тия дрехи. И  ми оправете  прическата малко, че никак не се възприемам така.  А така, сложи ми малко червило и премахни този жълто - син цвят от лицето ми, че никой не се сеща и съвсем замязвам на мъртвец! Нищо, че Момон гледа страшно !! И стига си подсмърчала! Виж се, трепериш  – размазваш ми червилото! Стегни се малко бе жена!

Мамка му, каква е тая тарга дето ме проснаха в нея?. Ужас! Отвън е толкова лъскава а вътре е тясно, неуютно и гадно! Някой ме питаше в какво да си вложи парите – ето страхотна идея – да направи бизнес с ковчези. Хубави, просторни, уютни и най-вече нужни неща.. То вярно отиват в земята и край, но пък кой е казал, че трябва да са от чам? А дори и да бъдат – след време – въглища!

И трябва да лежа по гръб. Ама карай бе. Хората са го правили и приживе и то само защото са извратеняци.....

Вече сме на гробищата. Мразех тези гробища. Мразех ги и преди. Тук винаги духа, вее, вали, щипе. Добре, че днес е един хубав ден! Поне нямаше да вкарам някой в болницата заради простуда. И нямаше да има такива дето ще реват, а наум ще си мислят – тая служителка не може ли по-бързо да свършва с приказките, че ще пукнем от студ – а спокойно щяха да могат да си изиграят ролите до край.

Все тая смотана зала. Все същата жена – явно щеше да стои тук  до пенсия, но защо поне не сменеше ритуала. Къде съм се родила, къде съм живяла, к’во съм учила, къде съм работила, кой ме познавал. Да не съм  била партиен член или някой с куп заслуги пред обществото?! Я изкарайте някой от моите да каже две думи за сбогом, да се позабавлявам малко и край.

Леле, какво дразни слуха ми? Музика?! Пред колко хора бях казвала – много обичам тази музика, но не и да звучи на нечия смърт. Най – малко на  моята. Защо никой не помнеше? Нито Ашли, нито Ед, нито Момон нито дори сестра ми – не исках сълзи и сополи, не исках погребален марш – исках хубава музика, исках красиви цветя – не червени! Божичко, колко червени цветя – ужас! Дано дойде  някоя циганка да ги събере след вас!

Ха, некролог. Моят. Я да видим? ... Слава Богу! Това го е писала Ашли – убедена съм. Едно весело нещо! Браво! А може да са били двете с Момон.

Тая пък  за какво е дошла? Тъпа гъркиня! Пак ми се фръцка с къса пола. Аш, я разкарай цветята, да ми се видят краката – нека и от тук и покажем на тая, че аз имам по-хубав крак! Вижте я как се оглежда. После ще коментира. Как съм умряла, кой е плакал, кой пък не е, кой какви цветя е донесъл и кой от мъжете какъв ми е бил! Колко е смешна!

Ееее, колко хора! Някои от тях не бях виждала от години. Как ми се искаше да поговорим, но не ме чуват. Това беше най-гадното в настоящото положение. Жалко! Толкова хора бяха дошли с които исках да поговоря, колко много от тях ми се искаше  да прегърна, да погаля, да им стисна ръка, да им се усмихна, някои от тях да напсувам и да ги оплюя,  но уви... не ме чуваха и не ме усещаха. Гадост!

Ед беше тук. Плачеше . Много бе тъжен.

И Боби и Матю и Рос.....Кашкавалка си беше  довлякла крехкото тяло. Ето и още един лицемер е довела– тамагочито гледам е с нея. И Катлин е тука. А като бях жива пък хич не се сещаше за мен! Ах, даже и Кипра с мъжа си. Бившия.....

Я да видя къде ще ме копнат? Аха, тук ми харесва – слънчево е, има дървета и храсти – значи ще има живот! И съседите ми харесват – красиви са и са гот – ще има интрига!

Стига ревахте бе хора! Чуйте ме! Вижте ме! Аз съм добре! Сега заминавам! Ще огледам на около. Много е готино да се гледа отгоре. А колко е мирно, спокойно, уютно, красиво.....

Аааах! Кога съм заспала?! Като гледам поне преди час. Време е вече да ставам. Изръбих се в тоя хамак. Я да се местя на топло и меко при моя готин матрак. Защо имам спомен, че някой ме шамароса? И кой по дяволите слушаше  погребален марш посред нощ?!....Сънувала съм. Пфу мама му стара – не видях светлината!!! Но да направя уговорка – това не е заигравка със смъртта!