светлината

Хей, защо ме дърпаш бе? Ти луда ли си, к’ви шамари ми забиваш?! Гледай моля ти се как ме зашлеви?!  - очите ми станаха големи като лампи на светофари, а устата ми беше увиснала като да бях с откачена челюст. Негодуванието ми продължаваше да нараства, защото въпреки отприщилия се гняв и опитите ми да изблъскам сестра си от себе си, въпреки прерастващите ми в сериозна заплаха крясъци – тя като, че ли не ме чуваше и най-безцеремонно продължаваше да се отдава на отвратителното си забавление . Беше ме хванала за раменете и неистово ме друсаше, като същевременно енергично зашлевяваше яко ту едната ми, ту другата ми страна. Всичко ставаше толкова бързо, че не можех да осъзная сънувам ли или полудявам. В един момент рязко се дръпна от мен, очите и се изпълниха с див ужас и започна да крещи – приканвайки всички в радиус от 20 метра (предполагам, че поне на толкова се чуваха крясъците и) незабавно да дойдат при нея!

След като ме пусна и спря да ме блъска и друса,  тялото ми безжизнено се просна в леглото, но на лицето ми все така си беше застинала  лека загадъчна усмивка. Харесваше ми тази гримаса! Изглеждах предизвикателна с нея! Едва сега успях да забележа, че наистина имам онова излъчване, за което някои хора са ми говорили и което в никакъв случай не ме прави красавица, но определено привлича с нещо и събужда интерес. Ако очите ми гледаха и в тях се четеше жив пламенен поглед, ефекта може би щеше да е още по-поразителен, но те си бяха затворени и аз изглежда, че просто кротко си спях.

В момента в който си помислих че спя и това е може би сън, умът ми почна трескаво да анализира ситуацията и сега вече си дадох сметка, че няма как да съм едновременно бясна и гневна на сестра си, а в същото време кротко да наблюдавам всичко някъде отстрани и да гледам усмивката на уж ядосаното си лице.

Замислих се, поощипах се, поопипах се – но нищо. Покрай мен се суетяха хора – и те ме пипаха, и те ме галеха, и ту се тръшкаха, ту плачеха.... Аз някак си нищо не чувствах, нищо не изпитвах, никъде не ме болеше и си мислех – Божичко не виждат ли че съм заспала?! Защо в тая къща никой никога не се научи да пази малко тишина, когато съм заспала?!  Когато другите спят, аз ходя като нинджа и бдя над съня им, както майка бди над рожбата си! Но щом аз съм заспала всички се държат така, сякаш съм домашното куче, което по цял ден се излежава и не се знае кога имитира сън и кога спи дълбоко! От цялата тая суматоха и дандания която чувах и виждах се дразнех все повече и повече, но странно всичките ми усилия да въдворя ред бяха напразни и още по-странно беше усещането, че те (хората, които продължаваха да изпълват стаята) изобщо не ме чуваха, а ми създаваха впечатлението, че се тръшкат заради мен.

В този момент си дадох сметка, че всъщност аз ги гледам отстрани, гледам и себе си отстрани, а посягайки да пипна някого ръката ми се размиваше в пространството и той изобщо не усещаше контакт, както между впрочем и аз. Представяте ли си?! ... Започна да ми просветва! Взех да стоплям де.

Май бях умряла! Искаше ми се  да поразнищя как бях стигнала до това положение, но факта, че се чувствах добре, даже повече от добре изобщо не позволи на ума ми да го лашкам в тази посока и въпросната мисъл пробягна покрай съзнанието ми без дори да я отразя! Беше по – интересно да осъзнавам и анализирам сегашното ми състояние на невидимост, безтегловност и безплътност, а в същото време съпроводени с усещане за живот! Мамка му чувствах се по-жива от всякога! Не бях разстроена! За нищо не съжалявах! Нищо не ми липсваше! И всичко ставащо покрай мен безкрайно ме забавляваше!

Ама аз май наистина бях умряла! Виках на сестра ми, а после на майка ми, но те не ме чуваха! Дърпах баща ми за ушите и го стисках за рамената, но и той нито ме чуваше, нито усещаше допира ми. Дойде леля ми, после и свако ми – те живееха на етажа под нас. Дойде и една съседка, а после още една – всички гледаха невярващо, кършеха ръце, мълвяха едва чуто някакви съболезнования, излизаха от стаята ми и после в коридора даваха някакви съвети и наставления на този от близките ми, който в момента им изглеждаше най-малко паникьосан и най-осъзнат да ги чува. Наистина бях умряла!

Чудех се, дали трябва да си стоя там или да опитам да правя нещата, за които съм чувала да говорят из книгите, които приживе съм чела. Ха ха, колко забавно звучеше – приживе.  Не се страхувах. Чудех се кога ще видя светлината и кога ще дойдат роднини или приятели дето ще ми помогнат да премина в отвъдното. Чудех се кога ли ще мине на лента животът ми пред очите и колко ли грехове ще ми лъснат, за които не помня – не, че тези които помня ми бяха малко! Но нищо такова все още не се случваше и аз реших да се отдам на забавлението да наблюдавам и чувам всички напук на това, че те дори и не подозираха как се промъквам през тях и ги шпионирам! Изгубих желание да се мъча да им обяснявам, че се чувствам прекрасно! Изгубих желание и да се измъчвам заради болката, която им причинявам – за първи път от както се познавам не ми пукаше за другите! Или поне въпреки, че ми пукаше – не позволих на това да бръкне в сърцето ми, не ме болеше, не се измъчвах и не страдах и не мислех!.....

Просто наблюдавах и регистрирах какво се случва! Като във филм. Даже не и като във филм, защото аз по принцип и филмите преживявах. А сега – нищо. Нищо! Просто гледах, слушах и анализирах!

Спряха да ме дърпат и бутат, спряха да ми опипват пулса, спряха да ми тикат огледала под носа. Някой каза, че трябва да извикат лекар. За какво ли? А, да – формалност. Иначе нямаше как да ме погребат. Като заговорих за погребение – я да погледна през прозореца – как ли беше времето навън? Прекрасно! Точно както го харесвам. Пролет! Топло! Слънце! Тих заиграващ се вятър! Жужащи пчели и мирис на цъфнали дървета! Божичко, сега ли трябваше да умирам?! Ще ме проснат в гадната черна земя и ще скрият от погледа ми всичката тая красота! Всъщност защо пък? Нали съм свободна?! Аз ще си ходя където поискам – там ще проснат само кръшната ми снага! Ха, ха! Кръшна! Ха, ха. Естествено никой нямаше да се сети, че мразех земята! Никой нямаше да се сети колко пъти приживе бях казвала, че искам да ме изгорят вместо да ставам храна за гадната паплач живуща в пръстта!

Леля ми се държеше най-трезво. Бързо се сещаше какво да се прави и създаде организация за нула бройки.

Дойде лекарката. Моята лекарка. Не скри изненадата си – все пак никой не очакваше млад, здрав прав човек да издъхне в съня си. С подправена скръб изказа съболезнования и с педантична точност набързо уреди формалностите без за миг да се усъмни в преходността на тленните ми останки и си тръгна.

Някой подсети сестра ми да извика приятелките ми – Боже как не чух кой го каза това. Трябваше да го поздравя за идеята, но пък каква ли полза – никой не чуваше какво говоря!

Нямах търпение да дойдат! И без друго и двете не бях ги виждала отдавна, а и кой знае – може би те щяха да ме видят или да ме усетят! Специално с Ашли си имахме даже уговорка! Дали я помнеше тя? Още като ученички се бяхме разбрали, че която от нас си отиде първа от този свят ще намери начин да се свърже с другата непременно, за да и каже какво има отвъд! Изобщо има ли нещо отвъд – този въпрос ни занимаваше известно време в онези години.

А Момон дето все ми твърдеше колко и липсвам и как се е затъжила за мене, а никога, ама никога не намираше време да ме чуе, как ли щеше да реагира сега? ! Дали щеше да се ядосва, че вчера е мислела да ми се обади, а прословутата и разсеяност и несериозност са я оставили да се прояви нехайно. И дали нямаше да се раззвъни на всичките си мили приятелки, половината от които ще сметнат за необходимо, че познанството ми с тях изисква тяхното появяване на тържественото събитие?! Боже, Момон – не го прави! Помисли какво бих казала ако съм жива!....

Колко съм смотана в този момент! А само как преживявах смъртта! Вчера пред очите ми угасна живота в очичките на малкото ми врабче! То се бореше със смъртта от няколко дни. Знаех, че гасне. Но какво ли можех да сторя?! Милото безпомощно същество. Толкова беше  мъничко, че дори ако го вземех в ръце имаше опасност да го стисна по-силно и още по-бързо да го умъртвя! Издъхна безшумно и кротко. Дори не усетих точно кога. ...

Ето ги идват. И двете. Ревтунят! Пипат ме по ръцете, по косата.

Ашко, кажи им да ми сменят тия дрехи. И  ми оправете  прическата малко, че никак не се възприемам така.  А така, сложи ми малко червило и премахни този жълто - син цвят от лицето ми, че никой не се сеща и съвсем замязвам на мъртвец! Нищо, че Момон гледа страшно !! И стига си подсмърчала! Виж се, трепериш  – размазваш ми червилото! Стегни се малко бе жена!

Мамка му, каква е тая тарга дето ме проснаха в нея?. Ужас! Отвън е толкова лъскава а вътре е тясно, неуютно и гадно! Някой ме питаше в какво да си вложи парите – ето страхотна идея – да направи бизнес с ковчези. Хубави, просторни, уютни и най-вече нужни неща.. То вярно отиват в земята и край, но пък кой е казал, че трябва да са от чам? А дори и да бъдат – след време – въглища!

И трябва да лежа по гръб. Ама карай бе. Хората са го правили и приживе и то само защото са извратеняци.....

Вече сме на гробищата. Мразех тези гробища. Мразех ги и преди. Тук винаги духа, вее, вали, щипе. Добре, че днес е един хубав ден! Поне нямаше да вкарам някой в болницата заради простуда. И нямаше да има такива дето ще реват, а наум ще си мислят – тая служителка не може ли по-бързо да свършва с приказките, че ще пукнем от студ – а спокойно щяха да могат да си изиграят ролите до край.

Все тая смотана зала. Все същата жена – явно щеше да стои тук  до пенсия, но защо поне не сменеше ритуала. Къде съм се родила, къде съм живяла, к’во съм учила, къде съм работила, кой ме познавал. Да не съм  била партиен член или някой с куп заслуги пред обществото?! Я изкарайте някой от моите да каже две думи за сбогом, да се позабавлявам малко и край.

Леле, какво дразни слуха ми? Музика?! Пред колко хора бях казвала – много обичам тази музика, но не и да звучи на нечия смърт. Най – малко на  моята. Защо никой не помнеше? Нито Ашли, нито Ед, нито Момон нито дори сестра ми – не исках сълзи и сополи, не исках погребален марш – исках хубава музика, исках красиви цветя – не червени! Божичко, колко червени цветя – ужас! Дано дойде  някоя циганка да ги събере след вас!

Ха, некролог. Моят. Я да видим? ... Слава Богу! Това го е писала Ашли – убедена съм. Едно весело нещо! Браво! А може да са били двете с Момон.

Тая пък  за какво е дошла? Тъпа гъркиня! Пак ми се фръцка с къса пола. Аш, я разкарай цветята, да ми се видят краката – нека и от тук и покажем на тая, че аз имам по-хубав крак! Вижте я как се оглежда. После ще коментира. Как съм умряла, кой е плакал, кой пък не е, кой какви цветя е донесъл и кой от мъжете какъв ми е бил! Колко е смешна!

Ееее, колко хора! Някои от тях не бях виждала от години. Как ми се искаше да поговорим, но не ме чуват. Това беше най-гадното в настоящото положение. Жалко! Толкова хора бяха дошли с които исках да поговоря, колко много от тях ми се искаше  да прегърна, да погаля, да им стисна ръка, да им се усмихна, някои от тях да напсувам и да ги оплюя,  но уви... не ме чуваха и не ме усещаха. Гадост!

Ед беше тук. Плачеше . Много бе тъжен.

И Боби и Матю и Рос.....Кашкавалка си беше  довлякла крехкото тяло. Ето и още един лицемер е довела– тамагочито гледам е с нея. И Катлин е тука. А като бях жива пък хич не се сещаше за мен! Ах, даже и Кипра с мъжа си. Бившия.....

Я да видя къде ще ме копнат? Аха, тук ми харесва – слънчево е, има дървета и храсти – значи ще има живот! И съседите ми харесват – красиви са и са гот – ще има интрига!

Стига ревахте бе хора! Чуйте ме! Вижте ме! Аз съм добре! Сега заминавам! Ще огледам на около. Много е готино да се гледа отгоре. А колко е мирно, спокойно, уютно, красиво.....

Аааах! Кога съм заспала?! Като гледам поне преди час. Време е вече да ставам. Изръбих се в тоя хамак. Я да се местя на топло и меко при моя готин матрак. Защо имам спомен, че някой ме шамароса? И кой по дяволите слушаше  погребален марш посред нощ?!....Сънувала съм. Пфу мама му стара – не видях светлината!!! Но да направя уговорка – това не е заигравка със смъртта!