Лудост ли?

Вървях по пътя към гората. Обичах разходките . И сега ги обичам. Напоследък изпитвах необходимост и някакво зверско задоволство от това да се разхождам в гората абсолютно сама. Усещах как организмът ми се отърсва от напрежението както змия се отърва от кожата си. Тоест хем се освобождавах от ненужен и излишен товар, хем процесът беше в известна степен болезнен. Както и да е. Вървях си по пътя и вече навлизах в отклонението, което си беше вече в самата гора, тоест отклоняваше се от т.н. цивилизация и повеждаше към платото, където вероятността да срещна хора по това време беше почти нищожна, но и ако ги срещнех – определено щяха да са Хора! Други по това време от годината и в този час – не биха били там.

Вървях бавно и се наслаждавах на свободата си да бъда сама за няколко часа. Слушах музика от телефона си, музика, която харесвах много и сама си бях качила в него. Забавлявах се страхотно. И ако трябва да бъда до край откровена дори си говорех с дърветата, птичките, слънцето....Опитвах се да се разсея. Опитвах се да избягам от действителността. Защото не я харесвах, а се страхувах да я променя. Вървях и наум се борех със страховете си. Исках толкова много неща да променя. И си давах сметка, че не мога не защото съм безсилна, а защото ме е страх. Страх. Гората, природата, разходката, музиката – всичко беше, за да избягам за малко от този страх....

В един момент усетих присъствие. Съвсем сетивно. Не ви ли се е случвало да усетите присъствие? Без да чувате звук, без да има докосване, без дори да виждате нещо. Просто знаете, че има някой – обръщате се и що да видите – наистина има някой. Та точно по този начин усещах, знаех, че има някой, който върви близо до мен. Обърнах се и видях мъж – горе, долу на моята възраст, който вървеше на около двеста метра по назад. Не се притесних особено, но все пак фактът, че бях сама в гората се настани по трайно в съзнанието ми и ми сервира известна доза безпокойство . Сега насладата от разходката и забавлението ми отстъпиха място на тревогата и от безметежно релаксиране  бързичко преминах в състояние на повишено внимание и очакване на контакт или безконтактно разминаване. Честно казано не исках да се правя на героиня и се надявах да е по-скоро второто.

Полека, лека мъжът ме настигаше. От това, че го забелязах той нито се забърза, нито се забави – не промени своя ход, но може би аз бях забавила малко моя, защото скоро ме настигна. През последният половин час пътя се виеше нагоре, но изкачването не беше трудно, защото все пак наклона беше повече от поносим. Изкачвах се без да се спирам. Току що вече бях излязла на равното и се спрях, когато и той спря близо до мен. Вървейки нагоре не смятах да се прибирам преди да съм повървяла поне два, три часа, но сега правейки се, че си почивам от натоварването по баира, всъщност сериозно обмислях възможността да се откажа от по нататъшната разходка и да се върна по същия път у дома. Както винаги в такива случаи обаче в мен надделяваше инстинкта да послушам вътрешния си глас, който пък изобщо не беше разтревожен и спокойно ми нашепваше да продължавам, защото нищо лошо няма да ми се случи. Докато се правех на приятно разсеяна се опитах да разгледам мъжа, който между впрочем също създаваше впечатление, че разпуска от изкачването и за моя изненада абсолютно неприкрито ме наблюдаваше и изучаваше. Той ме заговори пръв.

-         Здравей!

-         Привет!

Поздравът му беше непринуден и съпроводен с разточителна, но не прекалена усмивка и това предразполагаше за аналогични сигнали изпратени и от моя страна.

-         Мислиш ли да продължиш?

-         Всъщност все още се чудя. – отвърнах.

-         Не се ли страхуваш? – не без учудване попита той.

-          Страшното според мен е в града, не в гората, но ако трябва да бъда честна, определено имам известни притеснения . – казах, а вътрешно се питах трябва ли да бъда толкова откровена с напълно непознат и се ядосвах на себе си, че в повечето случаи съм болезнено открита с всички, които ме заобикалят.

Мъжът имаше приятна външност. Имаше смугла кожа, гъста, къдрава коса, зелени усмихващи се очи, прав гръцки нос, чувствени устни и добре сложена фигура. Беше леко запотен и очаквах, че от него ще ме лъха неприятна миризма на пот, но отново за моя изненада усетих, че миризмата на изпотената му плът ми допадаше...

-         Знаеш ли на къде води пътя? – ме попита той.

-         Да, познавам повечето пътища и пътеки тук – самоуверено отвърнах аз.

-         Би ли ми позволила да те придружа? – в гласа му долових не малка доза увереност, че няма да откажа и това още по-силно ме заинтригува. Не мислих дълго, интуицията ме водеше и решаваше вместо мен, просто не допуснах разума да се намеси. Опитът ме беше научил, че винаги тя е по-правата.

-         Ами, защо не?! Така или иначе ако присъствието ти тук е някаква заплаха за мен аз не бих могла да избягам. Изглеждаш ми добронамерен. Да повървим заедно. – отново откровения....

Тръгнахме редом по пътя спазвайки малка дистанция. Отначало помълчахме. Долавях някакво притеснение. Усещах макар и ненатрапчиво навлизането му в личното ми пространство, въпреки, че разстоянието, което оставяхме по между си беше повече от достатъчно, за да не се чувствам точно така. И въпреки това бях изключително спокойна, някак си знаех, че мога да му се доверя, знаех, че няма да ме нарани, знаех, че не допускам грешка.

-         Често ли се разхождаш насам – опита да създаде контакт той.

По принцип винаги съм отчитала като слаба страна на характера си фактът, че всеки път и във всякаква ситуация и среда, когато настъпи мълчание се чувствам направо длъжна да поддържам разговора и да забавлявам събеседниците. Сякаш е само моя отговорността в общуването. Сега със задоволство установих, че този път не ми се пада тази роля. Мъжът щеше да поведе разговора и пръв да опита да скъси дистанцията по между ни, а аз щях да се възползвам от предимството си да го опознавам пасивно.

-         Зависи какво разбираш под „често”. Много пъти съм била тук, но за първи път съм сама. Достатъчно често, за да съм уверена и спокойна, но не достатъчно щом друг път не съм те срещала.

-         А защо смяташ, че трябва да си ме срещала?

-         Защото свойски казаното „насам” ме навежда на мисълта, че тук е едва ли не твой втори дом?! – уверено му отвърнах аз предвкусвайки насладата от потвърждението на моята прозорливост, което той с поглед и лека усмивка направи.

-         Така е. Аз просто живея тук.

-         Нима?!

-         Абсолютно.

Засмях се на глас.

-         Искрено ме разсмя!

-         Не се шегувам – с усмивка ми каза той, но побърза да смени темата и да насочи разговора в друга посока.

-         Времето ще се развали. – с безпристрастен тон съобщи мъжът.

-         Мислиш ли? – учудено го попитах аз и проточих врат към небето, което все още с нищо не подсказваше, че ще настъпи промяна.

Бяхме насред гората. В случай, че завалеше или зафучеше можехме да търсим спасение само в нея. В този сезон от годината – беше много ранна пролет – дърветата все още нямаха листа, но пък тук таме вече имаше доста буйни туфи млада тъмно зелена трева.

Нещо странно се случваше покрай нас, но в унеса си да изучавам субекта до себе си и да не пренебрегвам напълно инстинкта си за самосъхранение забелязах или по-точно обърнах внимание на случващото се едва сега. Покрай нас непрекъснато прелитаха разни чуруликащи птички и дребни насекоми, макар, че беше твърде рано, за да са си дошли от юг, а за бръмбарите направо да не говорим. Тези гадинки и птичките и мушичките създаваха впечатлението, че се движат като в шпалир покрай нас – сякаш бяхме заедно. По скоро сякаш бяха заедно с него....Определено не се заблуждавах. Всички тези твари сякаш му бяха домашни любимци. Интересно – не се питах що за странник е тоя, а само усещах как все повече печели доверието ми. Щом животните му бяха приятели..

-         Няма изгледи да се влоши. – успокоявах го аз.

-         Не се тревожи – на свой ред отвърна.- Каквото и да стане – ще се справим - звучеше все по-дружелюбно, добронамерено и ми вдъхваше все по-голямо увереност, че е добър, много добър човек.

-         Как е името ти? – осмелих се да задам въпрос и аз.

-         Горди – отвърна ми.

-         Горди ли? Майтапиш ли се? – не скрих изненадата си.

-         Не, ти си Гордана, а аз съм Горди, скоро ще установиш, че отдавна се познаваме с теб.

Това изявление доста ме изненада, защото определено нямах усещането, че познавам този човек. Не ми бяха познати нито гласа му, нито визията – нищо.

Явно бях започнала да го гледам с все по-уголемяващи се очи и по-увиснала уста, защото той се усмихна закачливо и каза:

-         Бъзикам те. Името ми е Тиморе. Приятно ми е! – и подаде приятелски лапа.

Ръката му беше топла и суха. Ласкаво стисна моята длан и в този момент си направих неизменният анализ – винаги анализирам човешкото ръкостискане и ако то не ми допадне, после и човекът не ми допада – харесва ми, от моята кръв е. Само, че в съзнанието ми мигаше лампа – от къде знаеше, че аз съм Гордана?!

-         Познаваме ли се наистина?! – с учудване се вгледах в очите му .

Само, че нямаше време за отговор. Вниманието ни бе отклонено от нещо във въздуха. Сякаш изневиделица се изви вятър. Силен вятър вдигаше страхотна пушилка, извиваше листата по земята във висока фуния и шибаше клоните на дърветата едни в други и в лицата ни като, че ли ни наказваше за непослушанието да се намираме точно там и точно сега. Небето се беше зачулило с тъмно сини и оловно сиви облаци, които сякаш всеки момент щяха да докоснат короните на дърветата и раздрани от тях да изхвърлят зловещия си товар. Всички птички и буболечки, които ни придружаваха мигом изчезнаха някъде. От слънцето не остана и помен.

Изплаших се много и в този момент ужасно се радвах, че не съм сама насред гората, макар, че мъжът, който ме придружаваше ставаше все по-загадъчен и по-трудно разгадаем. Тиморе, нали така се казваше той, ме хвана здраво за ръката, погледна ме настойчиво в очите и рече:

-         Вярваш ли ми? – кимнах едва, едва – Последвай ме! – след, което буквално ме повлече след себе си, като с тялото си образуваше нещо като  тунел през развихрилата се буря, в който аз безпрепятсвено се придвижвах след него незнайно в каква посока.

Всичко стана много бързо. Пред нас изникна нещо като заслонче от клони направено на входа на една добре замаскирана сред дървета и храсти естествена пещера в дъното на не голяма поляна. Сякаш излязохме от една сцена и влязохме в друга. Като на филм. Тук нямаше буря, нямаше вятър, не идваше дъжд. Дори не беше края на зимата, не зная, но определено сякаш за миг прекрачихме времето и се намирахме в следващ сезон. Цареше страхотно спокойствие. Приятна топлина нежно дразнеше сетивата ми разнасяйки мирис на свежи горски цветя. Птичките и останалите гадинки отново се чуваха.

Не познавах това място. Много пъти бях вървяла по този път и бях обикаляла гората и поляните покрай него, но никога не бях виждала това кътче, още по малко тази пещера. Всъщност и полянката и пещерата бяха със скромни размери, закътани някъде в нищото, като, че ли някой нарочно ги бе проектирал да се показват пред хората само ако усетят, че са изпаднали в беда.

Бяхме сами. Влязохме в предверието на пещерата, подът на което беше застлан с мъх. Цял килим от мъх. Беше много приятно. Приседнахме на пода и зачаках дъжда. Може би беше въпрос на време бурята да стигне до тука. Но не стигаше. Времето си беше страхотно и всичко изглеждаше така, сякаш вихрушката от преди малко е била миналата седмица или изобщо не е била... Птичките идваха все по-близо до пещерата. Но сякаш чакаха някакъв знак. И ето, че се оказах права. Когато Тиморе ги викаше, те влизаха вътре, кацаха в ръцете и по раменете му, изчуруликваха свойта си песничка, той им отговаряше нещо мило и ласкаво, погалваше ги кротко по крилцата или ги закачаше за малките човчици и ги пускаше отново във полет. Това беше техния знак. Всичко беше много странно. Много необичайно и в същото време адски забавно и любопитно.

Страхувах се от неизвестността. Изпитвах и известен страх от този мъж, дори само защото беше мъж. Страхувах се от приближаващата се буря, а и все повече се тревожех, че съм попаднала на място, което не познавах и колкото и красиво и уютно да изглеждаше то, не знаех нито как, нито кога ще си тръгна от него. Плашеше ме липсата на перспектива – когато се движехме по пътя все някой можеше да ни стигне, с някой можеше да се разминем, а сега дори не знаех накъде е пътя. Бяхме отчайващо сами и аз се чувствах все повече отчайващо застрашена.

Бурята приближи. Вече не беше със същата сила. Оловните облаци лееха дъжд из ведро, но ужасният вятър го нямаше, а ние бяхме приютени в утробата на пещерата.

-         И сега какво – запитах плахо.

-         Нищо, ще изчакаме бурята да отмине. Успокой се. Няма да те нараня.

-         Наистина ли се познаваме с тебе? – опитвах се да запълня празнотата от спомен в главата си – не те помня!

-         Познаваш ме, по-точно ще се сетиш кой съм, познаваш ме, но не си ме опознала!-ставаше все по-странен, а същевременно гледаше все по-мило и дружелюбно.

-         Тиморе. Не съм чувала такова име. Ще бъде ли проява на лош вкус ако те запитам какво е?!

-         Не разбира се. Латинско е. Името е латинско. В превод означава страх!

-         Що за хора биха дали такова име на детето си?! – възкликнах, но бързо си дадох сметка, че мога да го обидя и, че вероятно стотици други са възклицавали като мен, а имах претенции, че съм различна от другите и, че по природа съм толерантна към всичко различно и на пръв поглед странно. – Що за човек всъщност си ти? Разкажи ми за себе си. Наистина ли живееш тук?!

-         Да, това е моят дом. Природата е моят дом. Нямам родители. Хората са ми дали това име. Ти си ми дала това име. Аз съм страха. Аз съм твоя СТРАХ. Не помниш ли? Вървеше по пътя и ме зовеше. Говореше с мен. Не се щипи, не сънуваш. Това е реалност. Нали си широко скроена – толерира странното ми име- толерирай и факта, че не съм просто някой луд и, че това , което говоря е самата истина. Бъди себе си. Послушай инстинкта си. Какво ти казва той? Че съм истински. Че не лъжа. Че определено не съм привидение. Виждаш, от плът и кръв съм.

Дъждът плющеше по свода от листа и клонки. Пред входа на пещерата изливащата се вода образуваше направо стена – толкова силно валеше. Вътре беше сухо, уютно и приятно. Усещах в себе си сблъсъка между разума и вътрешния си глас, усещах борбата между инстинкта да се оставя на преживяването и инстинкта да запазя здрав разсъдъка си, усещах как съзнателното се надигаше срещу подсъзнателното. Как инстинктът ми за самосъхранение въставаше срещу копнежът ми за екстремно преживяване, как чувството ми на безпокойство и тревога се противопоставяше на дълбоко вкорененото в мен любопитство и на чувството, че съм силно привлечена от този мъж!.. Не продължи дълго. Отново изключих разума от играта и заиграх. Оставих се на стечението на обстоятелствата. Оставих се на... реката. Избрах да оставя нещата да се случват когато им е дошло времето и да не се опитвам да направлявам реката.

-         Като те наблюдавам, вътрешната борба свърши – взе правилното решение. Хайде сега да си поговорим като нормални хора, оставяйки всички предразсъдъци настрани. Просто така да си поговорим като обикновени хора, които имат какво да си споделят и какво да научат един от друг!

-         Или си много луд, или си много умен.  За мен няма значение, така или иначе нямам избор, няма какво да правим и определено няма къде да ходя, поне не докато не спре дъжда. Освен това те харесвам и присъствието ти противно на всичко ми вдъхва някаква сигурност. Ще приема за кой се представяш и със задоволство ще поговоря с теб за всичко произтичащо от това! – наперено и не без доза ирония, а и самоирония му отвърнах аз.

Тиморе се усмихна многозначително, но явно реши да не коментира последната ми констатация. Излегна се по гръб и кръстоса ръце под главата си. Подкани и мен да заема по-удобна поза, която освен всичко щеше да ме освободи окончателно от напрегнатото очакване и аз застанах перпендикулярно на него с облегнат гръб о стената и поглед насочен към пелената от дъжд. Гледката ми подейства едновременно отпускащо и замайващо като в хипноза и просто последвах картините, които вече рисуваше съзнанието ми.

-         Не, че някога съм се замисляла или съм се опитвала да си представя как изглежда страха, но сега като те гледам и слушам ми се струва, че си обидно приличен, скромен и не внушителен!

-         Значи като такъв ме възприемаш подсъзнателно. Не смяташ ли, че ти приличам на някого?!- в гласа му долавях нотка ехидност.

-         Да, има нещо такова. Ще го измисля до края на разговора, сега още ми е само в мъгла тази мисъл.

-         Какъв мислиш, че би трябвало да бъда?

-         Хм, интересен въпрос. Ако трябваше да описвам страха като човек, вероятно бих създала образ на внушителен по размери, отблъскващ и зъл мъжага на който щях да вменя куп отговорности и вини дори някакви отблъскващи недъзи и миризма.

-         Е, обаче фактите сочат, че само съзнателно ти изглеждам така, а подсъзнателно си създала образ в който дори би могла да се влюбиш!

   Самодоволството, което долавях в гласа му започваше да ме дразни и скоро щях да се разгневя. Но в крайна сметка точно това исках, да му се развикам, да го нападна, да го изтръгна от самовлюбеното му опиянение, да му поискам сметка за проваления си живот.....а може би да му позволя да ме убеди, че той би трябвало да ми поиска сметка за същите тези неща. Защото някъде бях чела и вече със  сигурност се бях уверила, че болката плаши, когато показва истинското си лице, но съблазнява, когато е преоблечена като страх и колкото и човек да я отхвърля винаги намира начин да бъде с нея, да я ухажва и да я прави част от живота си! Замълчах. Замислих се нещо.

-         И какви отговорности и вини желаеш да ми вмениш млада госпожице? – продължи скромно този път той.

-         Ох, откъде да започна? Ти проникваш във всеки детайл на живота ми понякога явно, понякога замаскиран или прикрит зад някакво друго усещане, но в крайна сметка все производно на теб. Вцепеняваш мозъка ми и деформираш характера и отношенията ми, парализираш моето истинско АЗ. Проваляш изявите ми, разбиваш мечтите ми и осуетяваш намеренията ми. Изцеждаш силите ми и изопваш нервите ми, понякога усещам как буквално дишаш във врата ми и на всичкото отгоре после нагло се подиграваш на безсилието ми да те разкарам.-вече направо съсках през зъби от яд, а всъщност си давах сметка, че би трябвало да се ядосвам на себе си – не на него.

-         О, колко си язвителна. Къде си изгуби обноските? Така ли създаваш познанства? Или може би така би разговаряла с твой стар и добър познат? Опитай се да отпратиш гнева. Той само яде от енергията ти и със сигурност ти  е лош съветник. Успокой топката и се дръж човешки....По-добре ли си вече?

-         Да, да по-добре съм. Знаеш ли, прав си – защо да се гневя?! Само ти давам превес и измествам баланса на силите.  И все пак нищо ли няма да кажеш?

-         От всичко, което каза преди малко следва логичният извод, че би трябвало добре да ме познаваш щом заемам такава голяма част от живота ти. Прав ли съм?

-         Прав си!

-         Е, аз обаче определено мога да твърдя, че не ме познаваш и, че изобщо не си си направила труда да ме опознаеш!

-         А трябвало ли е? Искам да кажа, че сега, след като те видях и поговорих малко с теб, определено бих искала да те опозная повече ако ми позволиш, но защо смяташ, че е трябвало да го направя досега?

-         Защото едва когато откриеш и  опознаеш някого истински, можеш да го приемеш, да го признаеш и да го освободиш.

-         Как така да го освободя?

-         Ами така. Да го освободиш. Да осъзнаеш, че ти не зависиш от него и той не зависи от теб. Да можеш да го наблюдаваш отстрани без да се отъждествяваш с емоцията, която той предизвиква у теб. Да го оставиш да влезе в теб, да премине и безпрепятствено да си отиде. Да го оставиш да вземе от теб, това, което можеш да му дадеш, без да се чувстваш ограбена и да вземеш от него това, което той е готов да ти даде без да се почувстваш натоварена.

-         Значи смяташ, че ако добре те опозная бих могла да се освободя от тебе?

-         Ако искаш!

-         Мислиш, че бих могла да не поискам?!

-         Е, все пак в известна степен страхът е полезен, не смяташ ли? Страхът те пази и е вид защитна реакция, грижи се за теб – и той разпери ръце обрисувайки случващото се навън и подслона в пещерата – освен това, той , страхът, т.е. аз съм част от израстването ти, мога и да те стимулирам и да повдигам адреналина ти, не само да те спирам и да сковавам мозъка ти, както ти се изрази. Признай си, че усети привличането ми и, че въпреки, че изпитваше тревожност и безпокойство, ти позволи у теб да надделеят възбудата от адреналина и вроденото ти любопитство, което в не малко случаи е по-силно от страха ти.

-         Да бе, полезен – недоверчиво парирах – нима е полезно да се сковаваш от болка при мисълта, че можеш да изгубиш свой много близък? Нима е полезно да се питаш какво ще е бъдещето и да те полазват тръпки, имайки предвид настоящето? Нима е полезно да изпитваш тревога, че давайки всичко от себе си, пак може да не срещнеш разбиране и да бъдеш отхвърлена? Или ще кажеш, че е полезно да срещаш самотата и смъртта на всяка крачка, да виждаш как опустошават живота на хората и какви следи оставят след себе си и съпреживявайки заедно с тях ужасът да сковава душата ти, а в мисълта ти да се загнездва идеята, че и тебе те чака същата участ? А какво ще кажеш за старостта? За грешките и провалите? За отговорността след успехите?

Изричах всичко това набирайки все по-голяма скорост в мелодраматичен речитатив, жестикулирайки разпалено  за още по-голяма образност и опитвах изказвайки в думи да изхвърля от себе си всички негативни емоции , които пораждаше само появата на тези мисли в съзнанието ми, докато в един момент забелязах, че Тиморе  едва прикрива смеха си.

-         Какво смешно казах?!

-         Нищо! Всичко това не е смешно. Смешно е защо го приписваш на мен? Имам ли вид на толкова властен?! Според теб, природата дали ме е надарила с толкова много власт, която смяташ, че имам? Власт да подчиня волята ти на себе си, власт да диктувам чувствата и емоциите ти, власт да диктувам мислите ти?.. Вярваш ли, че някой друг освен теб е способен да проникне в душата ти, да завладее главата ти, да ти казва какво да си мислиш и как да се чувстваш във всеки един миг и всяка една ситуация? Помисли! На кой друг, освен на теб самата е във властта да прави това?

-         На никой.

-         Ето, видя ли?

Загледах се отново в дъжда. Вече валеше тихо и кротко. Почти спираше. Бурята отстъпваше. Отстъпваше и гневът в сърцето ми. Водата се отичаше от листата на дърветата изтласквана от невероятната им съпротивителна сила над нейната тежест. Дадох си сметка, че горе – долу на същия принцип в момента от мен се отичаха гневът, напрежението и всички останали неприятни емоции. Като се замислех, той беше прав, Господи колко беше прав!...

-         Кажи ми тогава, посъветвай ме Тиморе, как да се излекувам от тебе? Какво да направя, за да се избавя от вредното ти въздействие при мисълта ми за теб? Как да избягам?

-         Не е необходимо да бягаш Гордана! Просто трябва да ме опознаеш. Трябва да ме изучиш, за да се научиш да ме приемаш. Не просто да се примиряваш с присъствието ми, а да ме приемаш. Да ми позволиш да ти стана приятел, защото и аз ще ти позволя да ми бъдеш приятелка. Ако си разрешим взаимно да станем приятели, това ще доведе до поведение в което всеки от нас ще желае най-доброто за другия. Ще си изградим връзка подплатена с  много доверие, ще си  сътрудничим, ще бъдем лоялни един към друг и ще се подкрепяме. Ще уважаваме и обичаме себе си и другия.. Привличане по между ни вече е ясно, че има, а какъв по-добър сигнал от това, че бихме могли да си допаднем, да се харесаме, да имаме сходни вкусове, интереси, да изградим силна духовна връзка, така, че всеки един да допринася за израстването на другия?... Аз ти предлагам приятелството си Горди!..... Ти имаш ли истински приятели?

-         Да. И много си ги обичам!

-         Добре ли си чувстваш във вашата връзка?

-         Да. Страхотно се чувствам!

-         Искаш ли да обмислиш моето предложение?

-         Приемам. Няма какво да обмислям! – усмихнах се мило и подадох ръка. Тиморе улови в своите лапи дланта ми, усмихна се кротко и рече:

-         Да тръгваме мила. Ще те изпратя до пътя.

-         Кога ще се видим пак?

-         Винаги, когато си пожелаем. И двамата знаем как да се намерим, нали?!

Закрачихме през влажната поляна. Слънцето пак беше изгряло. В далечината през пътеката пробяга сърне. Пролетта идваше. Животът в гората се възвръщаше. Вървяхме бавно и се наслаждавахме на хубавото време. Вървяхме  и обмисляхме новата перспектива.

-         Знаеш ли, сетих се на кого ми приличаш! На баща ми! – възкликнах аз, но обръщайки се, за да срещна погледа му внезапно осъзнах, че съм сама. Тиморе беше изчезнал почти толкова безшумно, колкото се бе появил......

Срещу мен по пътеката крачеха две дами на възраст. Не беше необичайно да срещам възрастни хора в гората, те ценяха разходките и природата най-много от всички. Поздравихме се докато се разминем както е прието в гората, но после неволно проследих техния разговор:

-         Тая, защо си говори сама?!

-         О, остави я. Това е местната луда. Безобидна е. Милата! Какво да се прави – съдба!

Вървях по пътя към гората. Обичах разходките . И сега ги обичам. Напоследък изпитвах необходимост и някакво зверско задоволство от това да се разхождам в гората абсолютно сама. Усещах как организма ми се отърсва от напрежението както змия се отърва от кожата си. Тоест хем се освобождавах от ненужен и излишен товар, хем процесът беше в известна степен болезнен. Както и да е.- Глупави бабки!