БЛЯНОВЕ

Обикновен дом. Някога уютен и приветлив, сега изгубил блясък  под праха  на времето, дългата употреба и забравата…остарял  и овехтял.

Дом.

Най-живата и приветлива негова  част в момента е слънчевата му и зелена тераса. И тя е стара, като всичко  тук, но светлината, топлината и зеленината  я одухотворяват и и придават  загадъчна свежест.

Остаряла е и стопанката на дома. Някога  жизнена  и дейна, сега   изтерзана, измъчена от тежестта на годините,  превратностите на съдбата,  болестите, болката и  самотата… Един млад котарак също обитава къщата. Много млад. С едра лапа, лъскав косъм, скоклест, с окраска на оцелот. Изпълнен с жажда за живот.

Никога не е живял  навън. Животът отвъд прозореца  го плаши и привлича едновременно. Тегли го като магнит.  Жадният му поглед е вечно устремен към улицата и той я следи  с небивал интерес. Макар, че е млад, игрите сякаш  вече са му доскучали, а топлината и светлината в помещението,  вместо да го предразположат към свещения котешки мързел и блаженство, като че ли не го радват, а  го правят още по-вял и унил, заради незадоволеното му влечение да е вън. Вече е издебвал прозореца отворен и е правил опит да излезе зад пределите му. Няколко пъти. Последния път почти за цял ден. Забързаният свят на хората и улицата го изплашиха до смърт и през цялото време  трепери от страх и се кри. Чуваше, че го търсят и най-накрая се престраши да излезе. С благодарност и удоволствие се гушна в топлата и сигурна прегръдка на жената завела го вкъщи. Ала уплахата не прекърши  любопитния му младежки дух и не сломи инстинктът му на ловец и донякъде хищник, а дори напротив.

Стои зад стъклото на прозореца.  Изучава всяко движение отвъд,  ококорва  очи, когато прелита врабче или лястовица и дори  се стряска, ако гълъб кацне не перваза. Жадната му за приключение душа не спира  да копнее по дивото, волното, непознатото. Козината му настръхва, изправя уши и приковава взор в далечината,  когато съзре, осъзнае  и разпознае  себеподобните си и особено  тези от противоположния пол.

Прекарва часове на  наблюдателния си  пост между саксиите с цветя взирайки се в потока зад стъклената преграда. Сърцето  му прескача лудо, пърха, трепка. Ходът на времето отвън е съвсем друг.  Примитивната му на пръв поглед природа  не спира да жадува  за свободен  живот. Онзи друг живот – навън. Сред кварталните котараци, чиито битки наблюдава винаги само от високо. Сред кучетата припознали и охраняващи района, като свой, чиито лай вече не го стресира, както в началото. Сред невероятното богатство от миризми, които понякога, когато е отворено ясно долавя и вече частично познава. Сред разнообразието на всички явления, на които е свидетел, но не и участник, сред цялото пъстро многообразие от звуци, случки, събития, образи, хора, предмети, коли, сгради. Сред тая  пъстра  вселена - живот.

Толкова силно мечтае да излезе навън, така страстно се е вкопчил в стремежа си, че понякога забравя къде е, втурва се и се удря в стъклото.  Често  в съня си щом тича с другите котки след разгонени  женски, крачетата и ушите му нервно потрепват, нослето се бърчи, а той  дори мяука едва чуто на пресекулки и мърда  мустаци.

Измори ли се да наблюдава или, ако му омръзне да се взира през прозореца отново  става вял и отпуснат и спи. Или  се закача  със стопанката, обаче просто така, без радост, без хъс  – колкото да се раздвижи, да поиграе, да се отърси за малко от своя копнеж.  А може би воден от инстинкт  за споделяне, желание  да  бъде прегърнат, погален, обичан… 

Откъсва очи от балкона и тогава, когато е  жаден, както  и за най-любимото, когато е гладен  – тича при купичката с храна щом чуе звука от изсипващи се гранули…

Стопанката. Бабичка с крехка снага. На много, много години.  Изглежда сковано, все едно е чуплива,  като стар  порцеланов сервиз. Малка, дребна фигурка, пристъпваща бавно –  кукла водена на конци. Чисто бяла къса коса с  обикновена подстрижка . Малки кокалести ръце, с изкривени от артрит стави.  Изпита и изсушена, като пергамент кожа, застинала върху безизразно вече лице.  Невиждащи помътнели, безцветни очи. Очи,  в които живецът проблясва само в  редки мигове на усмивка.

Сянка, само  обвивка  на някой бил някога си човек. Сякаш жената  обитавала тялото е излязла от него, пеперуда напуснала своя пашкул .

Тя не мечтае за живота навън, нито дори за този в дома си. Не  иска повече да живее. Понякога  в избледнялото и съзнание има проблясък. Проговаря и  казва само едно – искам да си отида – не желая  такъв живот, трябва  да си почина.

Старицата влачи съществуване  между две стаи. Едва успява да ходи само из тях. Не е била навън от години. И  не иска да бъде. Не може да бъде. Не желае да знае, както котката какво се случва отвън. Не желае изобщо да вижда, да гледа, дори да отваря очите. Иска само да ги затвори и да заспи. Вечен сън или такъв пренасящ в друг свят –  без болка, без ограничения, без страдание, с истински, достоен и хубав живот.

Ежечасно, ежеминутно се моли на господ, на отишли си вече роднини, на ангели, демони, на всички преминали вече отвъд. И молбата и е само една – да и отнемат  живота, да я вземат при себе си, да я приберат там, където е радостно,  безгрижно, без горчилка и скръб.

Жената е не контактна, тя е отчуждена, отдалечена от околния свят. Рядко осъзнава кога е ден и дали не е нощ. Дори  на храната не се наслаждава – яде механично и трудно се справя, почти като съвсем малко дете.

В главата и калейдоскопно минават толкова ленти – отминал, отдавна забравен от всички живот. Стари случки, събития, избелели от неспирно  повтаряне  спомени.  Лица, които вече от много години ги няма из между  живите същества, гласове, които само тя чува, но там нейде в своя си вътрешен свят.

Понякога съвсем ясно и добре осъзнава коя е, къде е, как съществува. Поема в ръце младото, жизнено тяло на търсещия топлина и човешко присъствие котарак. Милва  го, гушва го, прегръща го в скута си. Говори си с него, разказва му, увещава го, нарича го с познатите имена. Имената на хора, които все призовава, но….никога вече няма да могат да пристъпят нейния праг..

И може би в тези  мигове всичко забравя. Спокойна е, не я боли, не се изтезава. Усмихва се даже. Щастлива е. По лицето и се разлива кротко блаженство, затваря очи и все едно гледа  кино - вълшебство придава на битието и малко по-розов цвят.

Понякога пее или рецитира. Заучени стихове преди много години назад. Тогава има плам във очите, бегла усмивка танцува  по устните, просветва изнуреното и лице. В гласа се прокрадва трепетна нотка, гледа пробудено, търсещо, питащо…

На  моменти е видимо радостна. Усмихва се кротко, протяга за прегръдка ръце. Тогава  макар и безпомощна, беззащитна е толкова сладичка,  лелее мъничко топлинка и любов. И щом я прегърнеш сълзите задавят и двама ви. На нея и гъгнат в гласа нашепващ: „колко си хубава“, на тебе ти парят  в очите: „защо“….

Целува ти бузата, а ти и целуваш челото. Кратък миг…..молитва и тих благослов…

Един дом, една стая, един слънчев балкон. Спомени, минало, бъдеще, блянове…

Котарак, петимен за свободата -  изцяло погълнат от копнеж за  живот.  

Един дом, една стая, един слънчев балкон. Спомени, минало, бъдеще, блянове…

Котарак, петимен за свободата -  изцяло погълнат от копнеж за живот.  

Старица  бленуваща за безкрая, желаеща да снеме тежкия  си  хомот.   

Две същества, живи, родени, създадени в битието, две същества с тупкащи в гърдите  сърца. И двете в схватка с живота.

Две страни на една и съща монета. Животът и вечността.   

 

ЛУНЕН ТАНЦ

ЛУНЕН ТАНЦ

Синьо кадифе. Тъмно синьо. Цвят на ирис, перуника, горска теменужка. Наситен, същевременно и бистър. Цвят на скъпоценен камък лазурит или сапфир.
Дълбоко, като горски кладенец. Като черни, проницателни очи.
Студено, като северното ледено море.
Излъчване за тайнственост и мистика. Като жена, която носи шапка с воалетка.
Това е нощното небе.
В това море подобно малък айсберг плува кръглолика бледната луна.
Блести, като че ли е огледало в тъмна стая или стара сребърна пара, прилежно скътана в кутийка за бижута.
Красавица поканена на маскен бал. Искрящи, дръзки, търсещи очи, зад нежно, бледо сиво домино, очи следящи танц на самодиви в тъмнината на нощта.
Стои притихнала в захлас и съзерцава от висотата на кралицата на нощното небе.
И сякаш ей така из между другото, докато бавно се придвижва чакайки каретата, която ще я понесе по лъскащите ситни камъчета – звездите очертаващи млечния и път, разсеяно, но всъщност съвсем целенасочено следи танцьорите и наблюдава гостите на импровизирания бал.
А те танцуват. Играят боси в росната трева. Усмихнати, вглъбени, унесени в магичен танц. Полюшват се красиво и божествено подобно ечемични класове погалени от нежен бриз. Почти не стъпват – сякаш плуват, потънали в свещен и тайнствен вихрен транс.
Усмихва се самотно хубавицата зад финия воал. Повдига го внимателно и тайничко приплъзва доминото с обработен жест. Поглежда диво с трепет сияйното си фино отражение във ширналата се вода, като на длан. Усмихва се почти на себе си, на издължения си образ разстлал се над мастилената езерна повърхност. Изпраща лъч от слънчевото отражение към палавниците извиващи тела в нощта.
И сякаш пила биле омагьосващо, пристъпва - отначало плахо, боса, а после все по-отривисто, все по-буйно, все по-лудо отдава се на вихрения танц и тя.
Завиват вълци, кучета, чакали, пригласят им от нейде сови, козодои, улулици, излизат котки, таралежи и всяка друга нощна твар.
Приветстват всички поданици своята Кралица, отправят сякаш бурни възгласи – сърдечни поздрави към своя суверен.
А тя омаяна, зашеметена, изпаднала в захлас - покрива пак лице с воала и о, каретата и е дошла.
Пристъпва бавно, гордо, благородно. Сяда в своя илюзорен екипаж, помахва леко, тъжно някак, ала не за сбогом. Почуква със небрежен жест на кочияша, поглежда с жажда, малко уморено, и се понася плавно, сякаш плува по светлия блещукащ млечен път. Там нейде, дето си почива - зареждайки се с нови сили.
За следващата си разходка, за другото си нощно развлечение, за следващото бурно соаре, за друг маскиран нощен бал.

ТАЙНСТВО

ТАЙНСТВО

Тиха, прохладна утрин.

Присъствах, не,  участвах в едно велико тайнство – тайнството на кръщението.  Свещенодействие на видимо и невидимо, на физическо и духовно раждане, в което жрец бе самият Бог, храм - малка точка от вселената  –  Земята, а  кръщелник бе Слънцето.

Храмът спеше притихнал. Запалени свещи - блясъкът на  светликът от най-силните нощни звезди. В мекия сумрак плахо   прокрадващи се лъчи.  Копринено нежна свила се стелеше - чиста прозрачна роса  все още не докоснала  хоризонта. Небето се оглеждаше в нея, като в съд със вода. Благовонията – мирис на цъфнали рози и билки примесен с дъх на росна трева. Свещените ритми припяваха пролетно –  сладкогласни авлиги и утринни  косове.

Бог поел бащински  в длани новороденото Слънце го поднесе с шепи и го потопи в мократа синева!

Звездата получи свети благослов! Роди се, от вода и въздух и с любов!

Гледах с гордост „моя” кръщелник. Окъпан  в росата и смело подаващ чело.

Целунах го, поздравих го и наблюдавах как открива света. Нали беше кръстен! Жрецът  изми  символично от него греха и го възкреси за нов живот,  за ново начало, за нов стремителен път!

Танцуваше Изгрева в червената си премяна. Бързаше да изтича, да се качи на високо – да заплува в небесната шир. Закачаше с пръстчета из простора звездите, а те гаснеха бледи от силния му светлик.

После погледна във всички посоки из храма и събуди с лъчите си спящата му душа. Литнаха птиците, плъзнаха тварите – сътворяваха се днешните чудеса. Усмихна се

Слънцето ведро и бодро  на  всички.

И всички, които го виждаха  получаваха огнено-слънчевия му  дар  –  топло пламъче, искрица енергия, шепа обич и много  надежда за прохождащия нов  ден!

Шестият ден

Шестият ден

Днес обработвах голям брой съобщения за смърт или по известни, като смъртни актове. В две трети  от формулярите срещу заветната точка 10  - „причина за смърт” се мъдреше за  причина словосъчетанието  „Злокачествено новообразование на...” Не съм и предполагала, че съществуват толкова безбожно много видове новообразувания...

Една трета от актовете бяха на хора между 40 и  50 години.

Десета точка от един документ (?!) с 19 точки. ЕГН, дата на раждане, дата и час на смъртта, име, адрес, семейно положение, образование....Скучна статистика...

Десета точка – причина за смъртта. Има толкова много причини, поради които да умре един човек. В пряк и преносен смисъл. И толкова много пъти причината е една  -   рак  - грозен и недостоен начин да напуснеш този свят, унижен и принизен до състояние на вегетиращ труп от болест, носеща името на иначе почти безобидно  животно...

Работя и системата ми извежда прозаичното съобщение „събитието е успешно обработено”.

Ха! Успешно обработено?! Да, може би дори твърде успешно.

За системата не е важно кой стои зад този документ. Как е живял, за какво е мечтал, кого е обичал и кой го е обичал. Колко любими хора е трябвало да напусне и колко неизживени мигове да пропусне. Колко пъти е виждал изгрева и небето и как вече няма да чува смеха на приятели, близки, на  любимата, на детето....

Иска ми се да можех да спра времето. И бих го спряла в онази далечна събота вечер, ако изобщо е било събота, в онзи прословут шести ден, преди да дойде седмият.  Ден до  който  Господ работил и решил, че е време да си почине.  На шестия ден, когато създавал човека.

Искам времето да спре, в края на деня – по залез. Иска ми се да е  пролет – не есен, не зима. Да пеят славеи и косове любовни песни. Да са нацъфтели дърветата и да се носи ухание на съблазън във въздуха. Да е пусто и спокойно, да е кротко небето, да е зелена тревата. Да сме само двамата (с Господ). И да го погледна в очите с лице обърнато към залязващото слънце – да го погледна умоляващо и питащо, примиренчески и настойчиво,  с възхита и със страхопочитание,  възклицателно и съзаклятнически,  укоризнено и трепетно,  вярващо и със съмнение, но най-вече  с много любов и доверие в сърцето.  

Защо? Защо?

Уморен ли си вече?    Почини си от тези пет дни.

Отегчен ли си вече?    Порадвай се на сътвореното до момента.

Натъжи ли те нещо?  Усмихни се – виж колко богата вселена!

Огорчи ли те нещо?   Не се сърди – смей се човече! Не се поддавай на гнева – виж как създаде  земята, небето, водата, животните и светлината!

Не бързай! Не довършвай прибързано или с някакъв пропуск  -  човека....

И после, ако имам възможност бих искала да го хвана за ръката и времето отново да тръгне....

До днес. В едно тихо и обичайно мартенско утро. По изгрев, обаче.

И пак да се веят отрупани с цвят клоните на дървесата. И пак да се носи мирис на пролет в средата. Да свирят любовно птиците, да е зелена и дъхава тревата, да е окъпана в слънце  синевата...

И да го заведа до малкото седем годишно момиченце с бистри любящи очи   и не осъзнат още поглед за света и нещата. Момиченце, продаващо картини, за да спаси живота на мама. Да го заведа при  него и при неговата млада, но изтощена, изтерзана  от битката – мама – измъчена и осакатена от болестта, носеща безобидното име на ...рака. Искам да му покажа очите и - огромни, влажни, уморени, но излъчващи такава огромна надежда и жажда за живот на душата.....

Шестият ден...