МИСТИКА

Посвещавам на Ваня!

Защото ме провокира, защото вярва в мен (макар, че не може да ме накара аз да повярвам в себе си), защото ме обича, защото душата и резонира в синхрон с моята и не на последно място, защото ще оцени по достойнство  заигравката с вятъра. ;)

МИСТИКА

Понякога  е трудно да останеш сам, а  дяволски е лесно  да усещаш колко често си самотен.

Душата ми  е, като затворен в старинна  лампа джин -  красива, древна  лампа с цвят на мокър пясък.  

Тя иска да излезе, копнее  да избухне, да изригне,  като събудил се вулкан. Огромна, страшна тежест я задържа да стои във плен и, ако скоро не я открие странник, и не я  потърка  от прахта  – ще се взриви  от самосебе си – ще  пръсне лампата, за да се освободи от тясното пространство държащо я, като  в капан.

Защо е нужно да я изнасилвам  побирайки я в толкова  ограничаващ я обем?  Та тя е със  криле  – а  аз съм я лишила  от  летене ?!

Защо изчаквам  някой да  намери  лампата, а не опитам да открия път за свобода?

Защо  не  литна  към простора, да се зарея в синия ефир, там, дето ще съм волна плазма, а душата ще  хвърчи….

Безкрайна панорамна гледка. Лазурно синьо, свилено небе. 

Лежа и слушам тишината, а тя е оглушителна и ми се блъска в ограничителните линии на ума. Ще трябва повечко да се старая, докато изключа всички маловажни  функции и се настроя  само на най-финни честоти.

Над мене трепкат светлосенки образуващи се от игра на вятъра с листата на една бреза. Рисуват причудливи фигури, като, че ли танцуват пеперуди избродирани с игла от Любовта.  Мирише свежо, чисто на  въздух къпан  от  дъжда.

Тече си времето, животът не се спира. Поспряла съм се само аз.

Треви, листа, дървета, клони,  птици, насекоми  -  всички живи, но за мен са   пантомима. Присъствието им долавям някак от далече, сякаш  съм се спряла в нямо кино, на всичкото отгоре седяща към екрана с  гръб.

Стои насреща ми огромен дъб. Огромен, но и  някак малък и  нищожен  -  на фона на така грамаден свят. Не може да се движи, не може да е днеска тука, утре – там. Не си чертае той живота,  а животът се нанася с четка  върху  него, като да е на художник длан.  Дойде кълвач и го зачука. Високо в клоните му свила е гнездо креслива  птица. В хралупа си е спретнал дом катеричок…Под сянката му кой ли знае колко пъти са сядали да си почиват, да поспят или дори да си запалят огън хора. Валял го е дъждът, засипвал го е леден сняг през  люта зима, превивал си е клони до земята, когато бил е още твърде слаб.

Дали се пита какъв е смисълът му от живота? Дали се чуди кой и как решава дали да бъдем тук на тоя свят? Кои да бъдем и с кого да бъдем, защо да бъдем и до  колко  сме способни самите ние да творим?

Подухна  вятър, не, по-точно нежен летен бриз. Катализаторът за неприспаните ми чувства. Напускам границите и оковите на разума, оставам само…сетива.

Невероятен допир с  кожата.

Прокрадва се през фините листа и там, където ги е разлюлял, прониква лъч, докосва ме за миг и после пак и пак. Редуват се усещане за топлина и  освежаващ хлад.

Той  сътворява музика използвайки за инструменти  клоните и свирейки минава много бавно, сякаш плахо  покрай мен. Поспира се обаче. Гали ме. Усещам го да диша във ухото ми, като, че ли шепти. Топлият му   влажен  дъх   изостря максимално  всички мои възприятия .  И чувам как прошепва ми: ела, ела, ела… Приятно е. Гальовно, нежно. Блажено мъркам като котарак.

Отдръпва се и тъкмо да застена да не си отива, не сега…,  усещам как заравя  пръсти  във  косата ми. Повдига я, пилее я и я оставя да се сипе бавно на талази върху мен. Целува ми врата, о, Боже – колко е   влудяващо  и  как  кипва всичката ми кръв! През тялото ми  мигом  преминава  ток.

В един момент, но дълъг и  безкраен, се сливам  с  целия околен свят. Не, вливам се и продължавам, гмуркам се, потъвам, все по-надолу, надолу и стигайки до непрогледен вече мрак, внезапно се обръщам и заплувам пак нагоре, към светлината, към въздуха, към повърхността.

Усещам  се така,  като, че ли  съм слънцето и въздухът и синьото и безбрежен  воден  океан  и песента и космоса  и искрицата живот във всяка земна гад….

Поспря за миг да свири….

Аз  търся го  със жаден  поглед.  Желанието ми е да поплувам във очите му, да мога с моите очи без звук да му предам послание, едно  усещане за устрем, за политане,  за див, пленителен  копнеж.

Засилва порива си бриза…

Провира се под дрехата ми ловко, дръзко, с невероятна  лекота. Обвива много нежно и любовно тялото ми, като спирала дим от ароматна свещ изпълваща пространството на тиха спалня през нощта. Заиграва се с полата и се обвива напористо около бедрата ми…Мммм. Какво неземно задоволство.

Усещам как настръхва кожата ми, как устните ми се подготвят за целувка, как в тялото ми забушува страст.

А той не спира. Диша във врата, в ушите, във косата ми – шепти ми някакви слова. В гърдите ми напира стон. Надигам се,  усещам огън в слабините и дишам, дишам, дишам…

Пред взора ми избухват светлини, като безброй светулки, като раждане на нова в космоса, като непреброимите хвърчащи пръски излитащи в подскоците на струя от фонтан. В ушите ми се лее музика.

Красиво е.  Душата  ми се  слива  със божественото и разбира, че всъщност винаги е била част от тази мощ. Докосва се до силата на творческата си енергия и осъзнава, че е тя творящата, че носи и владее средството да съзидава, да твори  света...

Не зная колко време беше минало. Започнаха да се възвръщат очертанията на ума. Затвориха ми всички граници и спуснаха пред  мен отново  знаци „стоп”.

….

Лазурно синьото се замени с оловно-синьо. Висеше кротко над зелената гора. Цветовете им така се смесваха преливайки  се в  тюркоазено, че все едно морето беше си сменило мястото с небето и скоро щеше да изсипе събиращата се в обятията му вода. А мощни  слънчеви лъчи успяваха да се промъкнат тук- таме и хвърляха отблясъци по невероятната картина опръсквайки я със искри, като  докосване с  вълшебна пръчка.

Беше си отишъл  вятъра. Притихнал бе.

Приличаше на  сфинкс – пред мен стоеше  камък. Неразгадаем. Не се четеше   никаква емоция по застиналото някак си лице. Напразно взирах се  в очите му.  Гледаше  ме, но не можех да проникна в тях. Не ме допускаше отвъд. Като, че ли се бе задействал невидим електронен  щит. Не можех да достигна, да докосна струните на таз душа-загадка. Не можех  да проникна нежно, с обич до това сърце. Да ми разкаже своите мечти. Да ми разкаже страховете си, да пожелае да ме приюти.  Копнеех  да погледна във душата зад тези проницателни очи, да я помилвам, да я прегърна, да и предложа моята  любов.  Жадувах да я разуча, да и се радвам, да поплача, да се посмея с нея. Да я накарам да прекъсне  окаменелия си сън.  Да възбудя пак в жарта й  пламък и да я съзерцавам  в цялата и светлина. Да я погледам волна и танцуваща, ликуваща, окъпана от радост, полудяла от  любов.  Да поседя, да я попазя, докато е беззащитно даваща, а после да се възпламеня и аз от нейната гореща жар, безумно да се слеем двете и да се устремим в небесния простор. 

Пред мене бе загадка. Непроницаема, трудно достъпна, защитена, като бойната звезда във фантастичен филм.

Дори не виждах знак дали изсечения  монолит случайно  не е омагьосан, дали пък да не  търси брод?!  Дали не беше като спящата красавица или като чудовището-принц?! Дали зад каменното му лице не тлееше частичка топлина, мечтаеща да бъде хваната от нечия ръка? Дали гранитния му израз не беше маска за прикриване на неотшумяла болка и на инстинктивен страх?

А може би не беше камък, а само за пред моите очи изглеждаше такъв. Защото търсех в него нещо, дето той го  нямаше, за  да ми го  отдаде. Или, защото бяхме от несъвместими светове, а аз отплеснала се в дивни въжделения съм му изписала криле, там дето биват  двете му ръце? И може би дори обратното – той има си криле, но аз невиждаща от заслепение ги вземам за ръце?

Опитах се да пусна моята душа на воля. Опитах се за  малко да я разтуша, да я освободя от лампата  и от  затвора….

Той  любеше се с мен, влудяваше ме, взривяваше ми в див екстаз  сърцето, сетивата и дори ума, а същевременно  мълчанието и  непристъпността му  бавно и мъчително ми вкаменяваха душата.

Защо е тоз стремеж да се помести в ограниченото пространство на гранит, щом знае, че е част от Бога, че носи ангелски криле, че има силата да съзидава и може, ако и е тясно цял космос да си създаде!?

БЛЯНОВЕ

Обикновен дом. Някога уютен и приветлив, сега изгубил блясък  под праха  на времето, дългата употреба и забравата…остарял  и овехтял.

Дом.

Най-живата и приветлива негова  част в момента е слънчевата му и зелена тераса. И тя е стара, като всичко  тук, но светлината, топлината и зеленината  я одухотворяват и и придават  загадъчна свежест.

Остаряла е и стопанката на дома. Някога  жизнена  и дейна, сега   изтерзана, измъчена от тежестта на годините,  превратностите на съдбата,  болестите, болката и  самотата… Един млад котарак също обитава къщата. Много млад. С едра лапа, лъскав косъм, скоклест, с окраска на оцелот. Изпълнен с жажда за живот.

Никога не е живял  навън. Животът отвъд прозореца  го плаши и привлича едновременно. Тегли го като магнит.  Жадният му поглед е вечно устремен към улицата и той я следи  с небивал интерес. Макар, че е млад, игрите сякаш  вече са му доскучали, а топлината и светлината в помещението,  вместо да го предразположат към свещения котешки мързел и блаженство, като че ли не го радват, а  го правят още по-вял и унил, заради незадоволеното му влечение да е вън. Вече е издебвал прозореца отворен и е правил опит да излезе зад пределите му. Няколко пъти. Последния път почти за цял ден. Забързаният свят на хората и улицата го изплашиха до смърт и през цялото време  трепери от страх и се кри. Чуваше, че го търсят и най-накрая се престраши да излезе. С благодарност и удоволствие се гушна в топлата и сигурна прегръдка на жената завела го вкъщи. Ала уплахата не прекърши  любопитния му младежки дух и не сломи инстинктът му на ловец и донякъде хищник, а дори напротив.

Стои зад стъклото на прозореца.  Изучава всяко движение отвъд,  ококорва  очи, когато прелита врабче или лястовица и дори  се стряска, ако гълъб кацне не перваза. Жадната му за приключение душа не спира  да копнее по дивото, волното, непознатото. Козината му настръхва, изправя уши и приковава взор в далечината,  когато съзре, осъзнае  и разпознае  себеподобните си и особено  тези от противоположния пол.

Прекарва часове на  наблюдателния си  пост между саксиите с цветя взирайки се в потока зад стъклената преграда. Сърцето  му прескача лудо, пърха, трепка. Ходът на времето отвън е съвсем друг.  Примитивната му на пръв поглед природа  не спира да жадува  за свободен  живот. Онзи друг живот – навън. Сред кварталните котараци, чиито битки наблюдава винаги само от високо. Сред кучетата припознали и охраняващи района, като свой, чиито лай вече не го стресира, както в началото. Сред невероятното богатство от миризми, които понякога, когато е отворено ясно долавя и вече частично познава. Сред разнообразието на всички явления, на които е свидетел, но не и участник, сред цялото пъстро многообразие от звуци, случки, събития, образи, хора, предмети, коли, сгради. Сред тая  пъстра  вселена - живот.

Толкова силно мечтае да излезе навън, така страстно се е вкопчил в стремежа си, че понякога забравя къде е, втурва се и се удря в стъклото.  Често  в съня си щом тича с другите котки след разгонени  женски, крачетата и ушите му нервно потрепват, нослето се бърчи, а той  дори мяука едва чуто на пресекулки и мърда  мустаци.

Измори ли се да наблюдава или, ако му омръзне да се взира през прозореца отново  става вял и отпуснат и спи. Или  се закача  със стопанката, обаче просто така, без радост, без хъс  – колкото да се раздвижи, да поиграе, да се отърси за малко от своя копнеж.  А може би воден от инстинкт  за споделяне, желание  да  бъде прегърнат, погален, обичан… 

Откъсва очи от балкона и тогава, когато е  жаден, както  и за най-любимото, когато е гладен  – тича при купичката с храна щом чуе звука от изсипващи се гранули…

Стопанката. Бабичка с крехка снага. На много, много години.  Изглежда сковано, все едно е чуплива,  като стар  порцеланов сервиз. Малка, дребна фигурка, пристъпваща бавно –  кукла водена на конци. Чисто бяла къса коса с  обикновена подстрижка . Малки кокалести ръце, с изкривени от артрит стави.  Изпита и изсушена, като пергамент кожа, застинала върху безизразно вече лице.  Невиждащи помътнели, безцветни очи. Очи,  в които живецът проблясва само в  редки мигове на усмивка.

Сянка, само  обвивка  на някой бил някога си човек. Сякаш жената  обитавала тялото е излязла от него, пеперуда напуснала своя пашкул .

Тя не мечтае за живота навън, нито дори за този в дома си. Не  иска повече да живее. Понякога  в избледнялото и съзнание има проблясък. Проговаря и  казва само едно – искам да си отида – не желая  такъв живот, трябва  да си почина.

Старицата влачи съществуване  между две стаи. Едва успява да ходи само из тях. Не е била навън от години. И  не иска да бъде. Не може да бъде. Не желае да знае, както котката какво се случва отвън. Не желае изобщо да вижда, да гледа, дори да отваря очите. Иска само да ги затвори и да заспи. Вечен сън или такъв пренасящ в друг свят –  без болка, без ограничения, без страдание, с истински, достоен и хубав живот.

Ежечасно, ежеминутно се моли на господ, на отишли си вече роднини, на ангели, демони, на всички преминали вече отвъд. И молбата и е само една – да и отнемат  живота, да я вземат при себе си, да я приберат там, където е радостно,  безгрижно, без горчилка и скръб.

Жената е не контактна, тя е отчуждена, отдалечена от околния свят. Рядко осъзнава кога е ден и дали не е нощ. Дори  на храната не се наслаждава – яде механично и трудно се справя, почти като съвсем малко дете.

В главата и калейдоскопно минават толкова ленти – отминал, отдавна забравен от всички живот. Стари случки, събития, избелели от неспирно  повтаряне  спомени.  Лица, които вече от много години ги няма из между  живите същества, гласове, които само тя чува, но там нейде в своя си вътрешен свят.

Понякога съвсем ясно и добре осъзнава коя е, къде е, как съществува. Поема в ръце младото, жизнено тяло на търсещия топлина и човешко присъствие котарак. Милва  го, гушва го, прегръща го в скута си. Говори си с него, разказва му, увещава го, нарича го с познатите имена. Имената на хора, които все призовава, но….никога вече няма да могат да пристъпят нейния праг..

И може би в тези  мигове всичко забравя. Спокойна е, не я боли, не се изтезава. Усмихва се даже. Щастлива е. По лицето и се разлива кротко блаженство, затваря очи и все едно гледа  кино - вълшебство придава на битието и малко по-розов цвят.

Понякога пее или рецитира. Заучени стихове преди много години назад. Тогава има плам във очите, бегла усмивка танцува  по устните, просветва изнуреното и лице. В гласа се прокрадва трепетна нотка, гледа пробудено, търсещо, питащо…

На  моменти е видимо радостна. Усмихва се кротко, протяга за прегръдка ръце. Тогава  макар и безпомощна, беззащитна е толкова сладичка,  лелее мъничко топлинка и любов. И щом я прегърнеш сълзите задавят и двама ви. На нея и гъгнат в гласа нашепващ: „колко си хубава“, на тебе ти парят  в очите: „защо“….

Целува ти бузата, а ти и целуваш челото. Кратък миг…..молитва и тих благослов…

Един дом, една стая, един слънчев балкон. Спомени, минало, бъдеще, блянове…

Котарак, петимен за свободата -  изцяло погълнат от копнеж за  живот.  

Един дом, една стая, един слънчев балкон. Спомени, минало, бъдеще, блянове…

Котарак, петимен за свободата -  изцяло погълнат от копнеж за живот.  

Старица  бленуваща за безкрая, желаеща да снеме тежкия  си  хомот.   

Две същества, живи, родени, създадени в битието, две същества с тупкащи в гърдите  сърца. И двете в схватка с живота.

Две страни на една и съща монета. Животът и вечността.